Решение № 308 от 12.07.2024, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. Плевен, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря И. П. Ц. като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244400500285 по описа за 2024 година Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, със седалище гр. София, подадена чрез пълномощника юрк. М. Н., срещу решение № 116 от 05.02.2024 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д.

№ 4803/2023 г., в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения по реда на чл.422 ГПК иск за признаване за установено, че П. Й.

П., от гр.П., с ЕГН **********, дължи на дружеството сумата от 834,76 евро, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 10.01.2012 г до 25.02.2016 г. и сумата от 765,04 евро, представляваща договорна наказателна лихва за периода 10.01.2012 г. до 25.02.2016 г., както и в отхвърлителната част за присъдените с решението разноски.

С въззивната жалба се поддържа довод, че първоинстанционният съд неправилно е определил началния момент, от който започва да тече давностният срок за лихвите. Изложени са подробни съображения в подкрепа на този довод, като жалбоподателят се позовава и на съдебна практика на ВКС. Претендира се отмяната на първоинстанционното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск до пълния размер на 1 претенцията за възнаградителна и наказателна лихви, както и присъждане на сторените разноски в заповедното и в исковото производство.

Ответникът по въззивната жалба П. Й. П. не ангажира становище.

Плевенският окръжен съд намира разглеждането на въззивната жалба за процесуално допустимо, а по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:

Видно е от данните по делото, че в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД гр. София, като заявител в заповедно производство, е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 749 от 26.02.2019 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1247/2019 г. по описа на Плевенски районен съд, срещу длъжника П. Й. П., от гр.П., ЕГН **********, за сума в общ размер на 3578,94 евро, от която: 1380 евро – главница; 1068,48 евро – просрочена договорна лихва за периода 10.01.2012 г. до 10.12.2018 г.;

1130,46 евро – просрочена наказателна лихва за периода от 10.01.2012 г. до 25.02.2019 г., ведно със законната лихва от 25.02.2019 г. до изплащане на вземането. В заповедта за изпълнение е посочено, че вземането произтича от извлечение от счетоводните книги на банката към 25.02.2019 г. по договор за банков кредит № 025LD-R-001919/15.12.2011 г.

Заповедта е била връчена на длъжника П. Й. П. при условията на чл.

47, ал. 5 от ГПК, с оглед на което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК първоинстанционният съд е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение.

В указания срок пред районния съд е депозирана искова молба по реда на чл.422 от ГПК от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД гр. София, в качеството му на частен правоприемник на заявителя в заповедното производство по силата на сключен договор за цесия.

С първоинстанционното решение в необжалваната му и влязла в сила част искът е уважен частично за сумата от 1979,14 евро, от които 1380 евро – главница по процесния договор за банков кредит; 233,72 евро – възнаградителна лихва за периода 25.02.2016 г. до 10.12.2018 г.; 365,42 евро – наказателна лихва за периода 25.02.2016 г. до 25.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до общо претендираната сума от 3578,94 евро искът е отхвърлен като неоснователен.

2

Предмет на въззивен контрол в настоящото производство е решението на районния съд в отхвърлителната му част. За да отхвърли частично исковата претенция за договорна възнаградителна и договорна наказателна лихви, първоинстанционният съд е приел, че изискуемостта на част от вземането за тези лихви е настъпила далеч преди датата на депозиране на заявлението на кредитора по чл.417 ГПК /25.02.2019 г./, т.е. за тази част е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД тригодишен давностен срок.

Настоящият съдебен състав на въззивната инстанция споделя изцяло този извод на първоинстанционния съд.

Неоснователни са доводите на въззивника, че погасителната давност за всички задължения по кредита започва да тече от момента на окончателния падеж, а не от падежа на всяка вноска. Съгласно чл.114 от ЗЗД началният момент на течението на давностния срок е моментът на изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като от този момент той може да търси изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, какъвто е и настоящият случай, изискуемостта на съответната част от главницата и договорните лихви настъпва с изтичането на срока за плащането им, т.е. свързан е с изискуемостта на съответната погасителна вноска, от който момент кредиторът може да търси изпълнение за тази част. Вземанията за главница по договора за кредит не са с периодичен характер и затова се погасяват с петгодишна давност. Вземаният за лихви по договора за банков кредит обаче, независимо дали са за забава или са възнаградителна лихва, се погасяват с 3-годишна погасителна давност.

Съгласно чл.111, б.“в“, предл. 2-ро от ЗЗД, с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви и други периодични плащания. Така разписаната законова уредба обосновава извод, че вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това, дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна и санкционна/ са отделни вземания по договора за кредит с различни основания – задължение за връщане на предоставената сума и задължение за плащане на възнаграждение за предоставяне на ползването й, съответно обезщетение за неизпълнение на 3 задълженията по договора. Самото разграничаване на вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна и санкционна/ в документа по чл.417, т.2 ГПК, въз основа на който ищецът-въззивник е поискал издаването на заповед за незабавно изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е налице неделимост на задълженията по процесния договор за банков кредит по смисъла на чл.128, ал.1 от ЗЗД.

В случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 25.02.2019 г. и при своевременно направеното от ответника защитно възражение за изтекла специална погасителна давност за претендираните лихви, правилно районният съд е приел че исковите претенции за договорна възнаградителна и договорна наказателна лихва са погасени по давност за вземанията с настъпил падеж преди тази дата.

С оглед на гореизложените съображения, въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е правилно в обжалваната му част и подлежи на потвърждаване.

Въззиваемият не е претендирал разноски за въззивната инстанция и с оглед изхода на спора, разноски в настоящото производство не следва да бъдат присъждани.

Предвид тези съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 116 от 05.02.2024 г. на Районен съд – Плевен, постановено по гр.д. № 4803/2023 г., в обжалваната му част.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4