Решение № 91 от 20.08.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№ 91 гр. Царево, 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Янч. Николов при участието на секретаря Антония Д. Димитрова като разгледа докладваното от Георги Янч. Николов Гражданско дело № 20262180100395 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. Е. К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Л.“ № **, бл. **, против „С.К.“***, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление в гр. Ш., пл."О." № ***, представлявано от С. Н. Т., с която се иска от съда да постанови решение, с която са предявени иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК за установяване недействителността на Договор за потребителски кредит № ***/***., и иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с който да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 71.58 евро, ведно със законната лихва от депозиране на ИМ, поради неоснователно обогатяване на дружеството по недействителния договор за кредит за сметка на ищеца, и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за установяване нищожността на клаузата на чл.

29, ал. 1 от същия договор, както и иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с който да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 71.58 евро, ведно със законната лихва от депозиране на ИМ, поради неоснователно обогатяване на дружеството по нищожна клауза по договор за кредит за сметка на ищеца.

В исковата молба се твърди, че ищецът, в качеството му на 1 кредитополучател е страна по Договора за потребителски кредит № ***/ ***., при общ размер на кредита 500.00 лева, ГЛП 36.00% и ГПР 42.58 %, за срок на връщане 30 дни и обща дължима сума 515 лева.

Сочи се, че в чл. 29, ал. 1 от Договора било предвидено В. Е. К. да заплати неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 0.9 % на ден от стойността на усвоената част от кредита за всеки ден през който не било предоставено обезпечението уговорено с чл. 19 от Договора, където са описани изискванията към видовете обезпечения. Тази неустойка е в размер на 125 лева. Така общата дължима сума по договора за кредит е 640 лева.

Излага се, че на ищецът бил начислена неустойка в общ размер на 125.00 лева, като по този начин общата дължима сума по договора нарастнала на 640.00 лева.

Твърди се, че чл. 19 от Договора задължавал потребителя в кратък срок от три дни да предостави обезпечение по договора. В тази връзка били предоставени две възможности за обезпечение - физическо лице, което да отговаря на Общите условия и да се задължи към кредитора за вземането му към потребителя, като Кредитора си запазвал правото да откаже това обезпечение. Вторият вариант бил банкова гаранция за размера на задължението. Сочи се, че при формиране на задължението по чл. 19 от Договора, кредитодателят не е спазил изискването за добросъвестност чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и това е довело до значително неравенство между страните, защото е поставил невъзможни условия за потребителя с пълното съзнание, че потребителят няма да я изпълни. Според ищецът задължението за предоставяне на обезпечение при поставените условия било невъзможно и единствената цел била да се породи действието на клаузата на чл. 29 от Договора. Релевира се, че тази клауза била неравноправна и по смисъла на чл.

143, ал. 1 във вр. с ал. 2, т. 3 от ЗЗП, защото било единствено в преценката на кредитора да избере дали физическото лице-поръчител е годен да обезпечи задължението, и изначално не е породило задължение за потребителя да предостави обезпечение, вследствие на което и клаузата за дължимост на неустойка е нищожна поради липса на основание.

На следващо място се излага, че предвиденият размер на неустойката от 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение и това представлявало 2 сигурен разход за потребителя. Подобна уговорка противоречала на добрите нрави поради прекомерния характер на неустойката, която е отвъд обичайната функция на обезщетението при неизпълнение на задължение по договора.

Непредставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоиставяне на заем към датата на сключване на договора. Излага се, че включването на неустойката към погасителната вноска на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за кредитодателя, а за кредитополучателя – сигурен разход.

Релевира се, че съзнателно създадената от страна на кредитодателя на договорната конструкция за начисляване на неустойка било с цел да се запази действителността на договора, която да запази действителността на договора и да направи нищожна само тази клауза по смисъла на чл. 19, ал.5 във вр. с чл.

21 от ЗПК, но без да бъде обявен целия договор за недействителен, т.е. да се заобиколи чл. 22 от ЗПК. най-тежкия порок - недействителност на договора.

В условия на евентуалност се твърди, че клаузата на чл. 29, ал. 1 от Договора за кредит, предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, според която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаша за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Неустойката била уговорена извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като кредиторът не е търси реално обезпечение, доколкото е поставил ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчител.

Сочи се, че договорената в чл. 29, ал. 1 от Договор за кредит № ***/***. неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

На следващо място се излага, че предвидената неустоечна клауза противоречала на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове/евро и във валута, определена с постановление на М. с. на Р. Б.. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.

3

Релевира се, че в процесния договор за потребителски кредит бил посочен ГПР в размер на 42.58 %, т. е. формално било изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и размерът му не надвишавал максималния предвидения по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразявал действителният такъв, тъй като не включвал част от разходите по кредита неустойката по договора за кредит.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД се твърди, че при недействителност на кредита и чиста стойност от 500.00 лева, при платени 640.00 лева то ответникът е получил без правно основание сумата от 140.00 лева.

С исковата молба са ангажирани писмени доказателства. Направени са доказателствени искания за допускане изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, която да установи сумите платени от ищеца по Договор за кредит № ***/***., както и да се посочи размерът на ГПР при включена в него неустойка.

Претендират се разноски.

Съдът е приел исковата молба и е постановил да се изпрати препис от исковата молба и приложенията по нея на ответника.

Ответникът е получил съобщенията и е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК.

В отговора на исковата молба, ответникът счита предявените искове за неоснователни. Сочи, че процесния договор е действителен. Според ответника валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните им параметри — главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това договорите покривали всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР.

Оспорва се наведеното с исковата молба твърдение, че по отношение на формирането на ГПР не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Излага се, че както в договорите за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр ясно бил посочен размерът на ГПР и по какъв начин е формиран същият - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. В случая годишният процент на разходите не 4 надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

С ОИМ се сочи, че уговорената неустойка не била включена в ГПР и не следвало да се включва в тях. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните и индивидуално договорена между тях, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Оспорват се като неверни твърденията на ищеца, че неустойката представлявала добавък към възнаградителната лихва.

Навеждат се твърдения за действителност на клаузата, с която е договорена неустойката в процесните договори. Сочи се, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е бил обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси, което гарантирало в най-пълна степен правата на потребителя. Според ответника, след като ищецът не се е възползвал от това свое право, той не е имал намерение да предостави обезпечение, а с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитодателя си, като заведе спрямо него голям брой искове, т.е. договарял е недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД.

На следващо място в ОИМ се твърди, че договорената неустойка е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. Релевира се, че доколкото преценката за нищожност на неустойката на основание противоречие с добрите нрави се прави за всеки конкретен случай, ответникът твърди липсата на такъв порок.

Ответникът счита, че не е налице и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Според него клаузите на договорите, включително оспорените не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на 5 търговеца и потребителя. В случая не били налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя. Същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договорите, така и при подписването им. Кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер.

В заключение се излага, че всички изложени твърдения на ищеца за нищожност на договора за потребителски кредит и отделните негови клаузи били оборени от факта на сключените от него множество договори, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.

Досежно предявеният осъдителен иск, ищецът сочи, че доколкото неоснователен бил установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза неоснователен се явявал и иска за връщане на даденото по договора, респективно по клаузата за неустойка.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: