Решение № 588 от 29.06.2022, Районен съд - Стара Загора
- Съд
- Районен съд - Стара Загора
- Дело
- Гражданско дело 1079/2022
- Вид
- Решение № 588
- Подписан
- 29.06.2022
- В сила
- 03.08.2022
- Състав
- Женя Иванова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал.1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал.1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 588 гр. Стара Загора, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20225530101079 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по договор за потребителски кредит № ************* г., сключен със „Стик – Кредит“ АД.
Съгласно чл.1 от договора за кредит кредитодателят се задължавал да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 300 лева, а кредитополучателят /доверителната ми/ се задължавала да върне сумата от 300 лева, съгласно условията на договора в срок от 30 дни. Съгласно договор за потребителски кредит № 722804 / 15.08.2021 г., ГПР по кредита била в размер на 0 %, а ГЛП в размер също на 0 %.
В чл.29, ал.1 от договора било предвидено, че ако П.Ч. не предоставила допълнително обезпечение дължала на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. А съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищцата била начислена неустойка в общ размер на 81 лева. Това било видно и от уведомлението изпратено от ответната страна.
Наред с това, на същата се начислявала и наказателна лихва в един 1 огромен размер, близък до размера на отпуснатия кредит, а именно 229,91 лева, което дори не ставало ясно, как било изчислено, въз основа на какво било изчислено, доколкото в договора бил посочен ГЛП от 0%.
Счита, че претендиралата от ищцата неустойка и наказателни лихви, в общ размер на 310,91 лева, по договор за потребителски кредит № ************* г., сключен със „Стик – Кредит“ АД, били изцяло недължими и нищожни на основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП, като излага следните съображенията за това:
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитната ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение, неустойката и наказателните лихви, в общ размер на 310,91 лева, били нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез тях в размер на 310,91 лева била в размер над сумата на отпуснатия кредит в размер на 300 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка и наказателна лихва, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост
Така клаузите за неустойка и наказателни лихви, в общ размер на 310,91 лева, били неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Неустойката и наказателната лихва, в общ размер на 310,91 лева, се намирали в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение било пример за неустойка, която 2 излизала извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Не на последно място, тези неустойка и наказателна лихва били нищожни и недължими, поради това, че самият договор за потребителски кредит № ************* г., сключен със „Стик – Кредит“ АД, бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК и не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
В случая в договор за потребителски кредит № ************* г. бил посочен годишен лихвен процент 0 %. Липсвали обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив.
Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, доколкото били начислени наказателни лихви на стойност близка до сумата на отпуснатия кредит. Счита, че посоченият лихвен процент не отговарял на действително прилагания от кредитодателя.
Действително в договор за потребителски кредит било посочено, че ГПР бил в размер на 0%. Липсвало обаче, каквото и да било уточнение, какви точно разходи се включвали в посочения процент. Не ставало ясно, посочената неустойка, като разход, дали била включена в ГПР, впрочем ясно било, че същата не била включена, доколкото стойността на ГПР бил 0%. По този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ищцата щяла да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В този случай имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договор за потребителски кредит била предвидена дължимостта на договорна лихва, както и на неустойка, същите било следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено от 3 кредитодателя, а напротив, дори вземането за неустойка не било посочено в погасителния план, а впоследствие се претендирало от ищцата, т.е последната била умишлено въведена в заблуждение, да не знае, че ще дължи неустойка и наказателни лихви, уж под предлога, че сключва един безлихвен кредит, а впоследствие се претендирали срещу нея, сумата от 310,91 лева, сума която дори била в размер по – голям от сумата на отпуснатия кредит от 300 лева.
Искането до съда да приеме, че ищцата не дължи на ответника неустойка и наказателни лихви, в общ размер на 310,91 лева, по договор за потребителски кредит № *************г, сключен със „Стик – Кредит“ АД, тъй като те са изцяло недължими и нищожни на основание чл.124 ал.1 от ГПК,вр.с ЗЗД, ЗПК, ЗЗП. Претендира направените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК, процесуалният представител на ответното дружество е подал писмен отговор, в който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен.
Твърди се, че действително на 15.08.2021 година между „Стик – Кредит“ АД, като кредитор и ищцата П. Й. Ч., като потребител по смисъла ЗПК, бил сключен договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние с № 722804, по силата на който кредиторът бил предоставил на ищцата заемна сума в размер на 300 лева, която сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Лицето кандидатствало за отпускане на този кредит на 15.08.2021 година и след оценка на кредитната задлъжнялост на лицето, проверка на валидността на личната му карта, и справка в ЦКР за вписани обстоятелства относно просрочие по други отпуснати кредити на лицето, подадената от него заявка за отпускане на потребителски кредит била одобрена, сключен бил горепосоченият договор за потребителски кредит с № 722804 по реда на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, и на лицето била преведена сумата от 300 лева на 16.08.2021 г., по посоченият от лицето начин, а именно чрез превод по името на лицето в „Изипей“.
Видно от този договор било, че страните по него се били договорили ползването на заемната сума за посоченият период от 30 дни да е била без да 4 се дължи възнаградителна лихва. Видно също така от договора, а именно от чл. 1 т. 10, било че страните се били договорили, че за просрочени плащания по него щяло да се дължи лихва в размер на 10 % (десет процента). Също така в чл. 1 т. 11 от договора страните се били договорили, че заемодателя следвало да предостави обезпечение за отпуснатият кредит под формата на банкова гаранция или поръчител, като в чл. 19 от договора бил предвиден срок, в който страната ако реши следвало да предостави договореното обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай, че не предоставила такова щяла да дължи неустойка за неизпълнение на това поето от нея не финансово задължение, като тази неустойка щяла да бъде начислявана от кредитора за периода, през който не било предоставено същото. Следвало да се има в предвид, че в чл. 19 и следващите от горепосоченият договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, можело да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че клаузата на чл. 19 ал. 1 от горепосоченият договор била нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави излага следното: Процесният договор бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използвали изключително средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата бил посочен в „общите условия, уреждащи отношенията между „Стик – Кредит“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството финансови услуги от разстояние“ наричани за краткост ОУ, неразделна част от индивидуалните договори за кредит. Актуалните ОУ се намирали и били общодостъпни на уебсайта на www.stikcredit.bg.
Съгласно приложимите към настоящият договор ОУ – страните ползвали интернет (и по – точно размяна на електронни съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на „Стик – Кредит“ АД, находящ се на адрес: www.stikcredit.bg и/или кратки текстови съобщения ( C M C ) като средство за комуникация и извършване на правни изявления.
Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца, 5 чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит.
Съгласно чл. 5 от ОУ кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация – заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. идентификационен номер) и електронна поща (имейл).
В раздел 2 „Термини и Понятия“ на ОУ било посочено, че „Идентификационен номер“ представлявал „мобилен телефонен номер, от който кандидат – заявител, кандидатства за заем по телефонна линия.
Страните се съгласявали, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи), изявленията направени до дружеството от този идентификационен номер били изявления на заявителя“. Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща, потребителят можел да създаде т.нар. „личен акаунт“.
Съгласно на ОУ „Профил/Електронен профил/“ представлявал „лично виртуално пространство на потребителя, индивидуализирано от него, чрез предоставяне на информация за електронна поща и парола. Електронната поща посочена от потребителя във формата/заявлението за кандидатстване представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора“. В допълнение, в ОУ било посочено, че използването на идентификационният номер, „Профил на клиента/Електронен профил“ и електронна поща от потребителя представлявал електронен подпис, като му била придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
Разпечатката съдържа 32 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/294ea221-3898-44cb-821a-b113d86cf82e