Решение № 141 от 23.05.2023, Районен съд - Момчилград
- Съд
- Районен съд - Момчилград
- Дело
- Гражданско дело 54/2023
- Вид
- Решение № 141
- Подписан
- 23.05.2023
- В сила
- 31.10.2023
- Състав
- Сунай Юсеин Осман
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 ал.1 т.1 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл.11 ал.1 т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 ал.3 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 ал.4 · Закон за потребителския кредит
- §1 т.1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 141 гр. Момчилград, 23.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОМЧИЛГРАД, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Сунай Юс. Осман при участието на секретаря Анита Кр. Дочева като разгледа докладваното от Сунай Юс. Осман Гражданско дело № 20235150100054 по описа за 2023 година
Производството е по чл.26 ал.1 от ЗЗД и по чл.55 ал.1 от ЗЗД .
Постъпила е искова молба от М. М. С., ЕГН: **********, чрез адв. М.
М. от АК- Пловдив против: "**********“АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление- гр. *****, ул.„Васил Калчев“ бл.58, офис- 6, със законен представител А.Д.С., с която са предявени обективно и субективно съединени иска, а именно установителен иск по чл.26 ал.1 от ЗЗД с цена на иска 910,68 лева, и осъдителнен иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД с цена на иска 976,77 лева /изм.
На осн.чл.214 от ГПК чрез увеличаване на размера от 860,24 лева на 976,77 лева/.
В молбата се сочи, че е ищцата е страна по Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., с ответното дружество „***** **********“ АД, съгласно който следвало да върне сумата в общ размер на 1607,76 лева, при сума на получаване 1300 лева, при ГПР от 49.89 %, както и ГЛП от 41.16 %, при срок на кредита от 12 месеца. Твърди се, че съгласно §7 от Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г. в случай, че ищцата в срок от 3 дни от подписване на договора за кредит, не предостави едно от изброените обезпечения в §6 от същия договор, същата дължала неустойка в размер на 1
75,89 лева, разсрочена на 12 месечни вноски всяка, или общо в размер на 910,68 лева. Ищцата посочва, че на 21.01.2021г. е заплатила по Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г. сумата в размер на 210 лева, а на 14.05.2021г. е заплатила сумата в размер на 2258 лева, с който погасила задълженията по Договора за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., като сумата е била в общ размер на 2468 лева, от която 1300 лева-главница, 307,76 лева-лихва и 860,24 лева-неустойка. Счита, че клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 910.68 лева е била нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са били сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Развиват се подробни съображения за нищожността на цитираната клауза на посочените основания. Съобразно и това тъй като счита клаузите за нищожни намира, че следва да бъдат прогласени като такива.
Ето защо моли съда да обяви за нищожна клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 910,68 лева, на основание чл.26 ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
На основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, моли съда да осъди „**********“ АД да заплати на ищцата, сумата в размер на 976,77 лева / увеличане на осн.чл.214 от ГПК от 860,24 лева/, недължимо платена по недействителната клауза за неустойка по §7 от Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
Представя писмени доказателства; Пълномощно; Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г.; Квитанция за заплатена такса; Платежни бележки от Изи Пей АД- разписка с №0300012358569889 от 21.01.2021г. и разписка №0300013081221202.
Ответникът в срока по чл.131 от ГПК не е представил писмен отговор.
В съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява, като от пълномощника на същата- адв.М.М. са постъпили писмени становища, с които поддържа исковата молба и претенциите с нея, развиват се доводи в тази насока, правят се искания за заплащане на адв.възнаграждение в 2 посочените в представен списък размери, като се претендира и ДДС върху адв.възнаграждение.
В съдебно заседание ответното дружество не се представлява, като от същото е постъпило писмено доказателства- справка за извършени от ищцата плащания по процесният договор за кредит. Не са взели отношение по направеното изменение на осн.чл.214 от ГПК на иска по чл.55 от ЗЗД увеличаване на претендираният размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Няма спор между страните, че между тях е сключен Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., по силата на който ищцата е следвало да върне на ответното дружество „***** **********“ АД, сумата в общ размер на 1607,76 лева, при сума на получаване 1300 лева, при ГПР от 49.89 %, както и ГЛП от 41.16 %, при срок на кредита от 12 месеца. В §7 от Договор за потребителски микрокредит от 14.12.2020г. е предвидено, че в случай, че ищцата в срок от 3 дни от подписване на договора за кредит, не предостави едно от изброените обезпечения в §6 от същия договор, същата задължила да заплати неустойка в размер на 75,89 лева, разсрочена на 12 месечни вноски, или общо в размер на 910,68 лева, на падежните дати, заедно с погасителната вноска.
От представените писмени доказателства- Платежни бележки от Изи Пей АД- разписка с №0300012358569889 от 21.01.2021г. и разписка №0300013081221202, както и Справка за извършени плащания, представена от ответното дружество и неоспорено от страните, че ищцата на 14.12.2020г. е заплатила сумата в размер на 210 лева, а на 14.05.2021г. е заплатила сумата в размер на 2 258 лева, с които погасила задълженията по Договора за потребителски микрокредит от 14.12.2020г., като заплатената сума е била в общ размер на 2 468 лева, от която; 1 300 лева-главница, 191,63 лева- лихва и 976,02 лева-неустойка
Предвид изложеното от фактическа страна, съдът приема за несъмнено установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1 300 лева. По делото се установи, че Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла 3 на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. , страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Както бе посочено, клаузата на пар. 7 от договора възлага в тежест на ищеца в срок от три дни от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение по смисъла на §6 – осигуряване на поръчители, които следва да отговарят на множество условия, посочени в клаузата. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер.
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, отговарящи на множеството посочени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19 ал.4 ЗПК.
Тези изводи са се основата на факта, че самият кредитор, в пар.7 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
4
Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1 т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в пар. 7 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита.
Това се явява и в директно противоречие с чл.3 пар.1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
5
От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на §7 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл.26 ал.1 предл.1-во от ЗЗД– поради противоречие с импративната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Доколкото противоречията между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26 ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка, уговорен в договора.
Разпечатката съдържа 29 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/293ad588-5677-4dbf-9961-133a78a424cf