Решение № 420 от 13.07.2022, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 420 гр. Силистра, 13.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Люба Ст. Стоилкова при участието на секретаря Н. Д. Г. като разгледа докладваното от Люба Ст. Стоилкова Гражданско дело № 20213420101669 по описа за 2021 година

ИЩЕЦЪТ С. Х. Ф., с ЕГН **********, от с.К., общ.Д., ул.“Ч.а“№..., представляван от адв. Д.С., моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него болки и страдания, както и обезщетение за пропуснати ползи в размер на 1705 лв., изразяващи се в средства за допълнително стимулиране в размер на 600 лв., средства за зимни и летни обувки в размер на 305 лв. и ежемесечни ваучери за храна в размер на 800 лв. (10 месеца по 80 лв.), които суми би получил по трудовото си правоотношение, ако същото не е било прекратено.

Претендира законна лихва върху горните суми от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2021 г. до окончателното им плащане, както и направените по делото разноски.

Твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ТП ДЛС „К.“, при когото изпълнявал длъжността „горски стражар“, а ответникът бил директор на същото ловно стопанство. С негова Заповед № 299 от 18.09.2020 г. на ищеца било наложено наказание „дисциплинарно нарушение“, което той оспорил по съдебен ред и което е отменено като незаконосъобразно с влязло в сила решение № 14 от 24.03.2021 г. по гр.д. № 456 по описа на РС – Д. за 2020 г.

Неоснователното му обвиняване в извършването на сериозни дисциплинарни нарушения накърнило доброто му име сред неговите съседи, познати и колеги, които започнали да избягват контактите си с него и да демонстрират, че го считат за човек без морал и ценности, като дори след отмяната на уволнението у него останали негативните последици от преживяното и огорчението от отчуждаването и недоверието на неговите 1 колеги и приятели. Твърди, че ответникът в качеството си на директор на ТП ДЛС „К.“ е предприел уволнението въпреки знанието, че работникът не е извършил вмененото му дисциплинарно нарушение, поради което счита, че той носи отговорност за поведението си спрямо него и му дължи обезщетение за претърпените вреди.

ОТВЕТНИКЪТ Т. ИВ. Т., с ЕГН **********, от с.Калипетрово, ул.“Орфей“№32, представляван от адв. А.Б., изразява становище, че предявените искове са неоснователни.

В исковата молба не са изложени твърдения, че страните са общували помежду си в друго качество освен като директор и подчинен и че помежду им са съществували други правоотношения, извън служебните. От обстоятелствата, посочени в исковата молба, липсват такива, обосноваващи личната отговорност на ответника, а произнасянето на ДРС относно незаконността на уволнението по смисъла на КТ не го приравнява на деликт по ЗЗД.

Като директор на ТП ДЛС К., той е разполагал с правото да налага дисциплинарни наказания на работниците и служителите, поради което издаването на заповедта за уволнение не би могла да се третира като противоправно деяние. Излага доводи, че деянието на ищеца съставлява дисициплинарно нарушение, тъй като същият не е изпълнили вменените му от закона задължения и това е послужило като основание за издаване на уволнителната зоповед.

Счита, че липсва причинно – следствена връзка между неговото поведение и вредите (ако такива се установят), и е на мнение, че той не следва да отговаря за имуществените вреди на ищеца, тъй като претендираната сума от 1705 лв. е следвало да му бъде изплатена от работодателя – юридическо лице, а не от самия ответник.

Претендира направените по делото разноски.

Като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявени са искове са с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Фактическата и правна обстановка по делото е следната:

Ищецът Сечкин Х.Ф. е изпълнявал длъжността „горски надзирател МКЕ“ при ТП ДЛС“К.“-Д..

На 18.09.2020г. ответникът Т.Т., в качеството си на Директор на ТП на Държавно ловно стопанство „К.“- Д., е издал Заповед № 299/18.09.2020г., с която на основание чл.330, ал.6 от КТ, във връзка с чл.190, ал.1, т.4 и т.7 от КТ, правоотношението със С.Ф. е прекратено като той е уволнен дисциплинарно. Дисциплинарното нарушение, послужило като основание за налагане на наказанието, е нарушение на Закона за горите при съставянето на 4 броя актове за установяване на административно нарушение, съставени от служителя при извършена проверка на 04.05. 2020г. и 05.04.2020г. /приложени по делото на л.43 до 46/.

Уволнението е обжалвано от служителя и с Решение № 14/24.03.2021г. постановено 2 по гр.д.№ 456/202г. е признато за незаконно от съда и С.Ф. е възстановен на работа.

Решението е влязло в сила, поради което незаконността на уволнението е безспорно установен факт.

Работодателят ТП ДЛС“К.“ е понесъл отговорността си за незаконното уволнение, тъй като с цитираното решение на ищеца е присъдено обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ.

С.Ф., обаче, счита, че издавайки обсъжданата заповед, ответникът лично му е причинил вредите, описани подробно в исковата молба, поради което му дължи претендираното обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

За да е основателна претенцията, ищецът следва да докаже следните предпоставки: издаване на незаконна заповед за уволнение, знание, че липсват основания за уволнение у работодателя, недобросъвестно използване на служебно положение и преследване на лични или други неслужебни цели. /В този смисъл е и съдебната практика: т. 1 от ТП № 4/1975 на ВС, решение № 1123 от 06.10.2008 г. на ВКС по гр.д. № 5129/2007 г., V г.о., Решение № 322/01.03.2017г. на ВКС по к.гр.д.№ 4134/2016г. /.

В конкретния случай безспорно е налице първия елемент от фактическия състав, а именно заповед за уволнение, която е призната за незаконна и отменена. Следва да се установи и наличието на останалите предпоставки, поради което, предмет на изследване и в настоящото решение следва да бъдат обстоятелствата довели до издаването на заповедта, взаимоотношенията на страните, както и наличието или не на допуснати нарушения. Това се налага, за да се извърши преценка, знаел ли е ответникът, че липсват основания за налагане на дисциплинарно наказание и злоупотребил ли е със служебното си положение.

Не се оспорва от страните, че констатациите от извършената проверка на 04.05.2020г и 05.05.2020г. С.Ф. е обективирал в издадените от него актове №№2571,2572,2561,2573.

Установено е, че посочените в актовете лица съхраняват в двора си дърва за огрев, немаркирани с контролна горска марка.Това деяние съставлява административно нарушение по смисъла на чл.266, ал.1 от Закона за горите /ЗГ/.

Съгласно чл. 273, ал.1 от същия закон, вещите, послужили за извършване на нарушение, както и вещите - предмет на нарушението, се отнемат в полза на държавата независимо от това чия собственост са, освен ако се установи, че са използвани независимо или против волята на собственика им.

С оглед изпълнение на тази разпоредба в бланката на административния акт за установяване на нарушението, като реквизит е включена е графа “вид и количество на задържаните материали и вещи, предмет или средство за извършване на нарушението“. Във всички коментирани актове ищецът е записал: „няма задържани“.

Обяснението на служителя е, че така му е било разпоредено от Т.Т..

Събраните по делото доказателства не установяват този факт.

Свидетелят И. /л.56/:“… На мен ми казаха, че така са им разпоредили- да не предприемат действия. Аз не зная точно кой им е разпоредил, но казаха, че техните 3 ръководители са им казали да преустановят. Техният директор, който отговаря за предприятието…Аз чух, че ръководителите им са им разпоредили.“ Показанията са противоречиви. От една страна се вмъква „техният директор“ , но се уточнява на два пъти „техните ръководители“, без да се конкретизира кои са тези ръководители. Освен това, по-късно същият свидетел заявява, че е разговарял лично с Т.Т. и същият му е заявил, че “работата ще си я приключат техните служители“. От което следва, извода,според заявеното от свидетеля, че лично директорът не е разпореждал да се преустанови работата по случая.

Въпреки това, според свидетеля, служителите не са приключили работата и си тръгнали.

Не се потвърди заявеното от ищеца, че именно Т.Т. е разпоредил да не се предприемат действия, съответно да не се изземва дървесината / не става ясно какви точно разпореждания е дал/. Това ясно проличава при съпоставка с показанията на свидетеля М.

/присъствал на обсъжданите проверки и пряк очевидец/ и коментирания по-горе свидетел.

Според свидетеля М., депутатът А. А. се е обадил на С.Ф. го заплашил. На въпроса какво отношение има това лице към работотата на служителите и извършваната проверка, свидетелят поясни, че той- А.Адамов- „е основният фактор, който ръководи нещата в Горското и в Общината. Той коли, той беси…и реално просто се обади и отправи заплахи.“ С.Ф. уведомил Директора за тези разговори и заплахите и той му е казал да не правят нищо, да изпълнят, това, което е казал депутатът.

За неправомерна намеса на А.А. и отправени нареждания в работата на служителите в ДЛС „К.“ свидетелства и Н. Х..

Това поставя под съмнение тезата, че неизпълнението на служебните задължения, а такова определено е налице, от страна на С.Ф. се дължи на неправомерната заповед на неговия ръководител- Т.Т., а не на заплахите, отправени от А.А.,който „коли и беси в Горското“.

Факт е, че при направената проверка е открита дървесина, която е подлежала на отнемане в полза на държавата. В тези случаи правомощията и задълженията на служителите, констатирали нарушението са ясно разписани в разпоредбата на чл.10,ал.1 и ал.2 от Наредба № 1/30.01.2012г. за контрола и опазването на горските територии, а именно:

Чл. 10. (1) (Изм. – ДВ, бр. 79 от 2015 г.)

Задържаните и/или иззетите вещи, предмет и/или средство на нарушение, както и документите се предават за съхранение с разписка за отговорно пазене.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 79 от 2015 г.)

В случаите, когато съхранението и/или изземването на задържани вещи, предмет и/или средство на нарушения, е невъзможно или е свързано със значителни разходи, същите могат да се оставят за отговорно пазене на 4 нарушителя с разписка за отговорно пазене.

Това не е направено от ищеца с оправданието, че му е било наредено от работодателя да не предприема действия и, че същият не му е оказал съдействие за извозването на дървесината. Твърдения, които взаимно се изключват. Очевидно, ако му е било наредено, да не предприема никакви действия и той е приел това нареждане, то това включва и непредприемане на действия по извозването, поради което не би следвало да оправдава неизпълнение на задълженията си с бездействието на ответника.

Тълкуването на цитираната по-горе разпоредба не изисква такова съдействие от страна на директора на предприятието. В идеалния случай би било възможно извозването веднага на дървесината. Поради това е предвидена и възможността по ал.2 от чл.10- вещите да се оставят за отговорно пазене.

Няма твърдения и доказателства, че ищецът е направил това. Това поведение противоречи на основната му теза, че работодателят му е наредил да не предприема действия. В този случай, неизвозването е последица на изпълнението на тази неправомерна заповед, а не поради неизпълнение на задължения от страна на ръководителя на предприятието.

С.Ф. дори оспорва наличието на това свое задължение, позовава се на общите разпоредби на ЗАНН и прехвърля отговорността за бездействието си на ответника.

Налага се извода, че ищецът не е изпълнил вменените му от закона задължения по изземването на дървесината, не съставил правилно акта за констатиране на нарушението, тъй като не е попълнил че е налице дървесина, която подлежи на изземване и нейното количество.

Без правно значение е дали е постъпил така поради нареждането на Т.Т. или на А.А.или поради незнание на правните разпоредби.

Налице е дисциплинарно нарушение, за което Т.Т. като ръководител на предприятието е следвало да предприеме мерки и това е намерило израз в издадената уволнителна заповед. Вярно е ,че същата е обявена за незаконна, но причината за това е пропускането на сроковете за налагане на дисциплинарното наказание. Поради това, не може да се приеме, че Т.Т. е знаел, че липсват основания за издаване на заповедта и въпреки това я е издал, че е използвал недобросъвестно служебното си положение.