Решение № 121 от 22.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101148 по описа за 2023 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. З. срещу решение № 414/30.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 378/2022 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като са потвърдени решение № 260086/21.12.2021 г. и решение № 260011/26.04.2022 г. (с второто е допълнено първото по реда на чл. 250 от ГПК), постановени по гр. дело № 151/2020 г. на Балчишкия районен съд, като краен резултат е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Евроманган“ ЕАД (в несъстоятелност) частичен иск за заплащане на сумата 80 000 лв. (при общ заявен размер от 300 000 лв.), претендирана като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на неизпълнение на задължения на ответника-работодател, вменени му с чл. 289 от КТ и Наредба № 3/28.02.1987 г. за задължителните предварителни и периодични медицински прегледи на работниците (Нар. № 3/28.02.1987 г. за ЗППМПР).

За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че между страните по делото е сключен безсрочен трудов договор от 19.07.2012 г., по силата на който ищецът е изпълнявал при ответното дружество длъжността „началник рудник“, с място на работа „подземен рудник и администрация“, а по силата на допълнително споразумение от 20.10.2018 г. е бил преназначен на длъжността „началник участък подземен транспорт“, с място на работа „подземен рудник“, като в длъжностната характеристика при първоначалното му назначаване е посочено, че длъжността е към ръководството на рудника и ръководните и 1 контролни задължения се изпълняват в подземни условия. Съдът е установил и че със заповед на работодателя от 15.01.2019 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ трудовото правоотношение между страните е било прекратено. Установил е и че между ответното дружество и синдикалната секция на Национален синдикат „Защита“ е бил сключен колективен трудов договор (КТД) от 05.04.2017 г., съгласно чл. 36, ал.1 от който, работодателят осигурява ежегодно периодични медицински прегледи на работниците в съответствие с нормативните изисквания и медикаменти за профилактика при епидемии.

Въззивният съд е посочил и че в приетите по делото удостоверение от 15.11.2021 г. и лично здравно досие на ищеца се съдържат данни за проведен профилактичен преглед на 21.09.2013 г. По-натам въззивният съд подробно е възпроизвел показанията на двамата разпитани свидетели по делото, заключението на съдебно-медицинската експертиза и заявеното от вещото лице при изслушването му, но без да е посочил дали кредитира тези доказателства, както и какви обстоятелства приема за установени въз основа на тях. След това съдът е цитирал разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 3, чл. 275, ал. 1, чл. 287, ал. 1 и ал. 2 и чл. 289 от КТ, след което следва извод, че „безспорно предвид всичко изложено“, за ответното дружество е съществувало задължение за своя сметка да осигури на служителите си медицински прегледи, което не е било изпълнявано регулярно и съобразно честотата, предвидена в Нар. № 3/28.02.1987 г. за ЗППМПР. По-натам окръжният съд е посочил, че КТ не регламентира обезщетение за работниците при неизпълнение на задължението на работодателя да осигури дължимите медицински прегледи, нито пък имуществени права на работниците са създадени с Нар. № 3/28.02.1987 г. за ЗППМПР. Прието е и че в КТ не е предвидена възможност, като последица от допуснато неизпълнение от работодателя на задължения по сключен индивидуален трудов договор или колективен трудов договор, на служителя или работника да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди. След това въззивният съд е цитирал част от мотивите към решение № 614/22.06.2009 г. по гр. д. № 2100/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а именно: „Когато се предвижда присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, това е уредено изрично в КТ, каквито са случаите по чл. 200 и чл. 226, ал. 3 КТ. По принцип имуществената отговорност на работодателя се осъществява чрез уреждането на различните фактически състави, при които се дължи обезщетение, неговия вид и размер, като отговорността е преди всичко за имуществени вреди, а неимуществените са регламентирани в специални хипотези. Близостта на последните с деликтната отговорност дава основание чл. 212 от КТ да препраща за неуредените въпроси към приложение на гражданския закон – чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, но също само в изрично посочените случаи.“. В заключение въззивният съд е приел, че горното обуславя неоснователност на заявената претенция и отхвърлянето `и като такава.

В касационната жалба на ищеца Н. З. се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът излага съображения, че въззивният съд не спазил разпоредбата на чл. 5 от ГПК – след като установил липса на закон за конкретния случай, той следвало да постанови решението си, позовавайки се на основните начала на правото и морала; при установена непълнота на 2 правните норми, следвало да издири правната норма, уреждаща отношения, аналогични на процесните. Поддържа се и че в случая била налице непълнота в правото, изразяваща се в неуреждане на случаите на обезщетение за вреди, причинени на работника или служителя от неизпълнение на императивни правни норми от страна на работодателя, която се дължала на изпреварващото развитие на обществените отношения спрямо динамиката на законодателния процес. Излагат се и съображения, че поради сходство на процесния случай с професионално заболяване, въззивният съд по аналогия следвало да приложи разпоредбите на чл. 200 от КТ, съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Касаторът изтъква още, че самият КТ предвижда възможност за приложение на гражданския закон – съгласно чл. 212 от КТ, за неуредените въпроси по имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане на здравето на работника или служителя, се прилага гражданският закон. Излага и доводи, че независимо, че делото се води като трудов спор, от това не следва автоматично отхвърляне на иска поради липса на конкретна правна норма в специалния закон, какъвто е КТ, уреждаща правоотношението, а следва да се приложи общият закон – нормата на чл. 45 от ЗЗД, която категорично разпорежда, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответното дружество-работодател „Евроманган“ ЕАД (в несъстоятелност) в отговора си на касационната жалба излага подробни съображения за неоснователност на същата.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 3250/26.10.2023 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: коя е приложимата материалноправна норма по отношение на претенция на работник или служител за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на императивно установено с КТ задължение на работодателя, в случаите когато такова обезщетение не е изрично уредено в КТ.

Настоящият съдебен състав възприема следното разрешение на въпроса: Когато работник или служител претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на императивно установено с КТ задължение на работодателя, и такова обезщетение не е изрично уредено в КТ, приложима по отношение на исковата претенция е материалноправната норма на чл. 49 от ЗЗД – когато работодателят е юридическо лице или негово поделение (преобладаващата хипотеза), респ. – чл. 45 от ЗЗД – когато работодателят е физическо лице, домакинство, гражданско дружество или друго неперсонифицирано организационно и икономически обособено образувание (§ 1, т. 1 от ДР на КТ).

Съображенията за този отговор са следните: КТ изрично регламентира отговорност на работодателя за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от работник или служител вследствие на трудова злополука или на професионално заболяване (чл. 200 от КТ), на неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, или на вписване на неверни данни в издадените документи (чл. 226, ал. 1 и ал. 3, изр. 1 от КТ). Същевременно, с императивни правни норми КТ установява множество други задължения на работодателя 3 спрямо работниците и служителите, с които е в трудови правоотношения. Няма съмнение, че вследствие неизпълнение на такива императивно установени задължения на работодателя, също е възможно работниците или служителите да претърпят неимуществени вреди. Липсата на изрична регламентация в КТ на отговорността на работодателя в тези случаи не означава, че той не носи такава отговорност. Тя следва от общото правило „не вреди другиму“ и възниква във всички случаи, когато е осъществен фактическият състав на деликта: наличие на противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в неизпълнение на негово задължение, установено с императивна правна норма от КТ; неимуществени вреди, претърпени от работника или служителя; наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между неизпълнението/нарушението и настъпването на вредите; вина, чието наличие се презюмира до установяване на противното.

Разпоредбата на чл. 212 от КТ и изрично препраща към общия граждански закон относно имуществената отговорност на работодателя, която той носи в случаите на причинена смърт или увреждане на здравето на работника или служителя, извън изрично уредените в чл. 200 от КТ специални хипотези на трудовата злополука и професионалното заболяване, като в съдебната практика никога не е имало съмнение, че това препращане е към деликтната отговорност, регламентирана в ЗЗД, което следва и в правно-исторически аспект – от обособяването на трудовото право от общото гражданско законодателство (вж. и тълкувателно решение № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС). Трайно установена е и съдебната практика относно приложението на общата деликтна отговорност по ЗЗД, когато спорното материално правоотношение не попада в приложното поле на изрично регламентирани специални състави, уредени в друг особен закон, какъвто е например и ЗОДОВ. Следва да се отбележи и че приложението на материалноправните норми от общия граждански закон в разглеждания случай – по правен спор между работодателя и работника или служителя за обезщетение за неимуществени вреди, не променя характера му на трудов спор по смисъла на чл. 357 от КТ, с произтичащите от това процесуалноправни и материалноправни последици (родова подсъдност, погасителна давност, такси и разноски за производството и пр.).

При извършената служебна проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че същото е валидно и процесуално допустимо.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадения отговор и е допуснал нарушение на материалния закон, като неправилно е приел, че след като КТ и Нар. № 3/28.02.1987 г. за ЗППМПР не регламентират обезщетение за работниците при неизпълнение на задължението на работодателя да осигури дължимите медицински прегледи, в случая е неприложима и общата уредба на деликтната отговорност по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД.

Така допуснатото нарушение от въззивния съд не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което правният спор между страните следва да бъде разрешен от касационната инстанция.

Ищецът основана претенцията си за обезщетение на неимуществени вреди на твърденията, 4 че в резултат на неизпълнение от страна на ответното дружество-работодател на установените с императивните разпоредби на чл. 289 от КТ и на Нар. № 3/28.02.1987 г. за ЗППМПР, както и с чл. 36 от действащия КТД, задължения за извършване на периодични профилактични прегледи, не било своевременно установено негово онкологично заболяване „умерено диференциран аденокарцином на простата“. Ищецът се позовава конкретно на чл.