Определение № 3358 от 08.08.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3358 гр. Варна, 08.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Тони Кръстев мл.с. Гинка Т. И. като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно частно гражданско дело № 20243100501516 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от А. В. Т., действащ чрез адв.Г.Г., срещу определение №5111/30.04.2024г., постановено по гр.д.

№11456/2023г. на Варненски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на постановеното по делото решение №761/07.03.24г. в частта на разноските.

В частната жалба се твърди неправилност на обжалваното определение. Излага, че съдът не е съобразил представения списък по чл.80 ГПК и искането за присъждане на адв.възнаграждение на осн. чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗАдв., в който случай съдът бил органът, който следва да определи хонорара с крайния съдебен акт. ВРС не съобразил и обстоятелството, че ответникът дължал заплащане на 20% ДДС към адв.възнаграждение, тъй като договорът бил сключен с АД „Г. и Петров“, което било регистрирано по ДДС.

Позовавайки се на съдебна практика счита, че неправилно ВРС не е присъдил адв.възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв., като включи към него и дължимото ДДС.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт АД, със седалище Будапеща, е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за частично основателна по следните съображения:

С решение №761/07.03.24г. по гр.д.№11456/2023г. на ВРС е отхвърлен предявения от А. В. Т. против УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт АД иск за установяване дължимостта на сумата от 400 евро за отменен полет по маршрут Лондон-Варна, планиран по разписание на 31.08.22г., ведно със 1 законната лихва върху главницата от подаване на заявлението, за която е издадена заповед по ч.гр.д.№13235/23г. на ВРС, поради извършено плащане в хода на процеса. С решението не са присъдени разноски.

В срока по чл.248 ГПК от ищеца е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за допълване на решението в частта за разноските като му бъдат присъдени разноски за осъществено адв.възнаграждение по чл.38 ЗАдв., ведно с начислено ДДС за исковото производство.

С обжалваното определение ВРС е приел, че разноски не се дължат предвид представени доказателства за плащане на задълженията по заповедта и разноските в исковото производство, както и се е позовал на релевирано възражение за прекомерност и решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22.

Видно от материалите по гр.д.№11456/2023г. с молба от 08.02.24г. ищцовата страна е отправила искане за заплащане на разноски в исковото производство съгласно приложения договор за правна защита и съдействие и списък на разноски. Съгласно договора за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и „АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Г. И ПЕТРОВ“, приложен в исковото производство, е уговорено осъществяването на безплатно процес.представителство на основание чл. 38, ал. 1, т.3 от ЗА. С оглед на това и доколкото е направено искане за присъждане на адв.възнаграждение съгласно приложения списък съдът намира, че в полза на осъществилото процесуално представителство адвокатско дружество следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото производство.

Макар и в хипотезата на чл.38 от ЗАдв. дължимото адв.възнаграждение да се определя от съда, в разглеждания случай ВРС не е изложил нарочни мотиви за това какъв точно размер на възнаграждението счита за дължим, и то без начислен ДДС, а е приел, че изплатената сума от насрещната страна покрива изцяло адв.възнаграждение, ведно с ДДС. В тази връзка настоящият състав съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални 2 размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. В случая съдът отчита както фактическата и правна сложност на спора, така и че защитата на ищцовата страна се изразява както в подаване на искова молба, така и в осъществяване на процес.представителство в проведеното с.з. чрез депозирана молба по хода на делото. С оглед на изложеното и отчитайки извършените в производството действия по защитата на ищеца, настоящият състав намира, че в полза на адв.дружество следва да се определи адв.възнаграждение в размер на 400лв.

Съгласно трайната практика на ВКС / определение

№50093/11.05.23г. по т.д.№1638/21г. на ВКС и цитираните в него съдебни актове / с присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. чл.2, т.1 във вр. с чл.8 ЗДДС, поради което и при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адв.защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. във вр. с №2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС. Предвид представените доказателства за регистрация по ДДС на адв.дружество, то в случая дължимото адв.възнаграждение възлиза на 480лв с ДДС.

По делото няма спор, а и ищцовата страна изрично е признала, че отв.страна в хода на процеса е заплатила сумата от 400лв – адв.възнаграждение за исковото производство. Предвид така извършеното плащане дължима към момента се явява единствено сумата от 80лв, съставляваща следващото се ДДС върху определеното адв.възнаграждение.

С оглед изложеното атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен в частта му, в която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на постановеното решение в частта за сумата от 80лв, съставляваща следващото се

ДДС върху определеното адв.възнаграждение, която следва да се присъди на молителя. В останаата му част определението на ВРС следва да се потвърди.

Доколкото определението, което е предмет на разглеждане в настоящото производство е постановено във връзка с производство по чл.248 ГПК, което не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция, то разноски за настоящото производство не се дължат / така Определение № 218/03.08.2020г. по ч.гр.д.№872/2020г. на ВКС/.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение №5111/30.04.2024г., постановено по гр.д.

№11456/2023г. на Районен съд Варна, в частта, в която е оставена без уважение молбата на А. В. Т., действащ чрез адв.Г.Г., за допълване на решение 3

№761/07.03.24г. по гр.д. №11456/2023г. на ВРС, в частта за разноските за сумата от 80лв, съставляваща следващото се ДДС върху определеното адв.възнаграждение, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА на основание чл.278, ал.2 във вр. чл.248 ГПК решение №761/07.03.24г. по гр.д. №11456/2023г. на ВРС, в частта за разноските както следва:

ОСЪЖДА УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт АД, със седалище Будапеща, да заплати на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Г. И ПЕТРОВ, БУЛСТАТ 177338147, с адрес гр.София, ул.Московска №21, вх.Б, ет.3, представлявано от адв.Г. Г., сумата от 80лв, съставляваща следващото се ДДС върху определеното адв.възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т.3 от ЗА .

ПОТВЪРЖДАВА определение №5111/30.04.2024г., постановено по гр.д. №11456/2023г. на Районен съд Варна, в останалата му обжалвана част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4