Решение № 219 от 08.08.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 219 гр. Пловдив, 05.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иван Б. Бонев

Членове:

Петко Ив. Минев

Веселина Т. Семкова при участието на секретаря Христина В. Христова като разгледа докладваното от Веселина Т. Семкова Въззивно наказателно дело от частен характер № 20225300601035 по описа за 2022 година Производството е по реда на глава ХХІ НПК и същото е образувано въз основа на въззивни жалби, депозирани от повереника на частния тъжител адв.К.Д. и защитникът на подсъдимия адв.П.К. срещу Присъда №49/28.02.2022 г. по НЧХД №2107/2021 г. по описа на Районен съд - П., ХVІ н.с., с която подс.К.К. е признат за ВИНОВЕН в извършване на престъпление по чл.146, ал.1 НК, като доколкото е прието, че тъжителят Л.Т. е отвърнал на подсъдимия веднага с обида, то на осн. чл. 146, ал.2 НК съдът е ОСВОБОДИЛ и двамата от наказание. Подс.К. е осъден да заплати в полза на частния тъжител и гражданския ищец Т. сумата от 100 лева – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деянието, предмет на тъжбата, ведно със законната лихва, считано от датата на извършване на деянието до окончателното изплащане на сумата, като до пълния му претендиран размер от 1000 лева гражданският иск е отхвърлен. В тежест на подс.К. е възложена държавна такса върху уважения размер на гражданския иск в размер на 50 лева, платима в полза на Районен съд - П.. Постановено е разноските по делото да останат за сметка на страните. От страна на повереника се претендира отмяна на съдебния акт в частта относно приложената реторсия и 1 постановяване на нов такъв, с който на подс.К. бъде наложено наказание, съответно на извършеното престъпление. Защитата от своя страна настоява, включително в допълнението към жалбата, отмяна на присъдата, признаване на подсъдимия за невинен и оправдаването му по повдигнатото обвинение, алтернативно във връзка с приложения институт на реторсията се иска да се приеме, че освен казването на нещо унизително за честта и достойнството на подс.К., частният тъжител е и извършил нещо унизително за честта и достойнството на последния, а именно наплюл го е и му е показал среден пръст.

В съдебно заседание частният тъжител Л . Т. се явява лично и с повереника си адв. К.Д., като последният поддържа въззивната жалба и допълнението й, представено пред въззивната инстанция.

Подсъдимият К.К. не се явява, а защитникът му адв.К. настоява за уважаване на представените въззивна жалба и допълнение към същата.

Пловдивският окръжен съд като въззивна инстанция, след като се запозна със събраните по делото доказателства, анализирайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, както и с наведените във въззивните жалби и допълненията им оплаквания, проверявайки правилността на обжалваната присъда в пределите на чл.314 НПК, счете за установено следното:

Подсъдимият К. М. К. е роден ****г. в гр. П., живущ в гр. В. , ****, български гражданин, неженен, неосъждан, със средно образование, безработен, ЕГН **********.

Подс.К.К. и тъжителят Л.Т. били във влошени отношения поради водено дело за делба на апартамент със страни подсъдимия и съпругата на Т., явяваща се сестра на подс. К.К.. Съдебното заседание по същото било насрочено за 15.12.2020 г. в Районен съд - П.. Преди същото пред съдебната зала изчаквали подс.К., частният тъжител Т., свид.Г. Б. - защитник на съпругата на Т., свид.Х. Г., свид.М. И. и свид.Н. Ш. – защитници по въпросното дело за делба на К.К.. В един момент Т. и К. се доближили един до друг и се разменили реплики относно делото, като започнали и да спорят.

Подс.К. казал на Т., че ако не е бил той да им помогне да се установят по време на гурбета в чужбина, то цял живот е щял да се остане таксиметров шофьор. Подразнен, Т. му отговорил, че това не е вярно, на което подс.К. го репликирал: „Поне ми върнете парите, а апартаментът ще ви го оставя“, както 2 и нарекъл Т. - „бакшиш“, „боклук“, „отрепка“. При тези, отправени към него думи, от своя страна Т. казал на подс.К. че нито пари ще види, нито апартамент. При възникналото напрежение защитниците видели ръкомаханията на доверениците си и ги раздалечили един от друг, след което влезли в съдебната зала.

След съдебното заседание Т. заедно със съпругата си изчакал свид.Б. пред кантората му, като изглеждал притеснен и засрамен, чувствайки се неудобно от случилото се пред съдебната зала. Поинтересувал се относно защитата си по този въпрос, а Б. поел ангажимент да го свърже със свой колега, занимаващ се с наказателни дела.

Известно време след случилото се тъжителят разстроен споделил относно същото и с приятеля си свид.А., а няколко дни по-късно му казал, че в следствие на отправените му обиди има дерзания вечер, не може да спи, което рефлектира на работата му и мислел да си вземе отпуск.

Изложената фактология се установява от събраните по делото гласни доказателствени средства: отчасти от обясненията на подс.К. и от показанията на свид.Ш., както и от показанията на свидетелите Б., Г., И. и А..

Очевидно на инкриминираната дата подсъдимият и цитираните свидетели, с изключение на свид.А., са се намирали пред съдебна зала в сградата на Районен съд - П., изчаквайки съдебното заседание по делбено дело. В непосредствена близост един до друг били тъжителят Т. и свид.Б. пълномощник на съпругата на последния по делото за делба, както и подс.К. и водените от него свидетели, един от които бил свид.Г.. На известно разстояние, но с пряка видимост към тях били свидетелите Ш. и И..

Напрежението в отношенията между тъжителя и подсъдимия ескалирало по повод недоволството на последния относно присъствието на Т. в съдебната палата, доколкото същият не бил въобще страна по предстоящото за разглеждане дело. Във връзка с твърдението на подсъдимия, че ако не бил той да им помогне да се установят на гурбет в чужбина, то цял живот Т. щял да си остане таксиметров шофьор, последният му заявил, че това не е вярно.

Именно тогава, настоявайки поне да му върнат парите, а той апартамента щял да им остави, подс.К. нарекъл тъжителя: „бакшиш“, „боклук“ и „отрепка“. В този смисъл са не само показанията на свид.Б., намирал се на инкриминираното място, явяващи се напълно обективни, последователни и 3 хармонични, но и тези на свид.А., на когото по-късно Т. споделил с притеснение за случилото се, защото то повлияло негативно на съня му, което рефлектирало и на работата му. Ето защо неоснователно се явява възражението на адв.К., че показанията на свид.Б. били изолирани.

Действително изложените такива от свид. А. са производни доказателствени източници, но не съществува пречка същите да служат за проверка на първичните такива, каквито са изхождащите от свид.Б.. След като същите напълно хармонират с тези на свид.Б. относно отправените от страна на подсъдимия спрямо тъжителя думи на процесната дата, то показанията на цитираните двама свидетели следва да бъдат кредитирани.

Излагайки впечатленията си относно случилото се на инкриминираната дата, свид.Б. е заявил, че Т. не е отвръщал на К. с реплики, но не и че не бил чул той да отвръща на обидите, както неправилно е посочил в мотивите си първостепенния съд. Очевидно тези му показания не са компроментирани от събраната по делото доказателствена съвкупност, доколкото действително липсват източници на доказателства, установяващи отправянето на такива.

Самият свид.Г., намирал се в непосредствена близост до подсъдимия и тъжителя заявява, че не бил чул никакви пререкания, както и не бил видял неприлични жестове, а свид.И. също посочва, че обидни реплики от К. към Т. не била чула, но следва да се подчертае, че няма пречка тези събития да са настъпили, но да са останали незабелязани от въпросните двама свидетели, поради което и наведеното в тази насока възражение в допълнителната въззивна жалба на адв.К. съдът намира за неоснователно. Както обаче бе вече споменато, несъмнена се явява констатацията за отправените по-горе думи от подсъдимия спрямо тъжителя, доколкото налични са явяват напълно хармониращи и намиращи опора един в друг доказателствени източници, каквито са показанията на свидетелите Б. и А.. В контекста на изложеното несъстоятелна е претенцията на защитата за оневиняване на К. по повдигнатото му обвинение.

Въпросът, който се поставя и пред възвивната инстанция, е отправяни ли са думи, респ. жестове от страна на тъжителя към подсъдимия на инкриминираната дата, които да накърняват честта и достойнството му.

Съответен на събраната по делото доказателствена маса е отрицателният отговор на този въпрос, при положение че липсват сигурни източници на 4 доказателства в тази насока. Неаргументирана се явява тезата на първостепенния съд, че Т. бил нарекъл К. „отрепка“, след като в този смисъл са единствено показанията на свид.Ш., които обаче, от една страна, са непоследователни, а от друга, не намират въобще опора в кумулираната по делото маса от доказателства. Първоначално този свидетел отбелязва, че самият той лично не бил чул обидни думи, а впоследствие сочи, че обидната реплика от страна на Л.Т. била нещо от сорта на „отрепка“. Оказва се обаче, че всъщност дори самият подсъдим в обясненията си не сочи да е бил наричан от тъжителя „отрепка“. Заявява, че бил наречен от него „дебел педерас“, но неналични се оказват въобще доказателства в този смисъл. Доколкото обаче както показанията на свид.Ш. относно отправената от Т. към К. реплика /“отрепка“/, така и обясненията на подс.К., че бил наречен от тъжителя „дебел педерас“ не намират подкрепа в наличните по делото доказателства, то незаконосъобразно се явява становището на първостепенния съд, че реплика в този смисъл е била отправена. От друга страна, липсват сигурни доказателства и Т. да е направил нещо унизително за честта и достойнството на подсъдимия в отговор на отправената му обида и по-конкретно претендираното от защитата показване на среден пръст и наплюване. В изложения смисъл са единствено обясненията на подс.К. при липса на подкрепящи ги доказателства, които да могат да бъдат кредитирани. Самият подсъдим пресъздава това поведение на тъжителя като изключително вулгарно и дотолкова агресивно, че накарало го целият да се разтрепери до степен, че същият с категоричност сочи, че и Ш., и И. видели, че бил целият потресен, а той им казал: „Да, той ме наплю!“ Оказва се обаче, че тези обяснения не намират доказателствена обезпеченост. Самата свид.И. не споменава въобще за подобно поведение на тъжителя. От своя страна оказва се, че и свид.Ш. няма преки и непосредствени впечатления за такова към инкриминирания момент, както с категоричност твърди подсъдимият. След като обясненията на същия в цитираната насока нямат своята доказателствена опора, то и показанията на свид.Ш., пресъздаващ казаното му в последствие от подсъдимия, не следва да бъдат кредитирани. Ето защо несъстоятелна се явява претенцията на защитата за наличието на реторсия, включваща и отправяне на жестове от страна на Т., накърняващи честта и доброто име на подс.К., а именно показване на среден пръст и наплюване В рамките на гореизложената фактология, напълно правилен се явява 5 изводът на решаващия съд, че с инкриминираното поведение подс.К. е реализирал престъпния състав на вр.146, ал.1 НК, изпълнявайки обективните му съставомерни признаци чрез една от формите на изпълнителното деяние казване на нещо (обида чрез думи), унизително за честта и достойнството на другиго – Л.Т., наричайки го „бакшиш“, „боклук“, „отрепка“ в негово присъствие - докато и двамата са се намирали пред съдебната зала в сградата на Районен съд - П.. Следователно казването е осъществено в присъствието на пострадалия, като е адресирано спрямо същия по начин, че обидните думи са достигнали до него.

Обръщайки се към тъжителя с гореописаните словесни нападки, подс. К. е дал своята негативна оценка за неговата личност под формата на сравнения, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на пострадалия, а подсъдимият е обективирал тази своя оценка именно с такава цел. Със същата несъмнено е преследвала да въздейства негативно и да унизи тъжителя. Дадената презрителна оценка спрямо Т. безспорно засяга честта му като съвкупност от положителни качества на характера и духовния му живот, въз основа на които хората оценяват личността му и определят отношението си към него. Същевременно те накърняват и достойнството му като осъзнати от самия пострадал негови положителни качества, даващи му основание за самоуважение.