Решение № 343 от 17.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 343 гр. София, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100502443 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство М. В. Ц. срещу решение № 20094732/21.06.2023 г. по гр.д. № 70074/2018 г. на Софийски районен съд, 44-и състав, в частта, с която са отхвърлени предявеният от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за разликата над 4300 лева до пълния претендиран размер от 20000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат от незаконно повдигнато й обвинение в извършване на престъпление по ДП № ЗМ 1469/2012 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 2630/2012 г. по описа на СРП, и поддържане на обвинението в съдебна фаза, и искът за присъждане на лихва върху главницата за периода от 30.12.2014 г. до 30.10.2015 г.

В останалата част, с която предявените искове са уважени, решението не е обжалвано от заинтересованата страна и е влязло в сила.

Оплакванията във въззивната жалба са относно определения с първоинстанционното решение размер на обезщетението, както и относно произнасянето по разноските. Не са изложени конкретни доводи в какво се състои порочността на изводите на районния съд по определяне на размера на обезщетението. Относно разноските се сочи, че неправилно е отхвърлено искането за присъждането им, тъй като се твърди, че по делото е представен договор за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА, който е доказателство за оказаната безплатна правна помощ. Направено е искане за 1 отмяна на решението на СРС в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Прокуратурата на Република България. В проведеното по делото открито съдебно заседание въззиваемата страна се представлява от прокурор Х.Х., която изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. По същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Предявени са искове по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ:

За да възникне в полза на ищцата право на обезщетение за причинените й вследствие на повдигане на незаконно обвинение неимуществени вреди, следва да се установят следните факти: 1) срещу ищцата да е повдигнато обвинение от прокуратурата за извършено престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимата с влязла в сила присъда; 3) подсъдимата да е претърпяла неимуществени вреди и 4) да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и претърпените вреди. Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице - арг. чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ.

По делото не се спори, че с постановление за привличане на обвиняем от 01.08.2012 г. М. В. Ц. е била привлечена в качеството на обвиняема по ДП № ЗМ 1469/2012 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 2630/2012 г. по описа на СРП, за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, като спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“.

За престъплението по чл. 206, ал. 1 НК – обсебване, е предвидено наказание лишаване от свобода от една до шест години. Следователно същото се явява тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.

От удостоверение за раждане № 7084120759 се установява, че на 08.11.2012 г. М. В. Ц. е родила Н.В.П., от което се налага извод, че към момента на привличането й в качеството на обвиняема М. В. Ц. е била 2 бременна.

От справката за съдимост на ищцата, налична в кориците на наказателното дело, се установява, че същата е била с чисто съдебно минало.

От ангажираните пред първата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетелите В.Б.Ц. и С.Н.С., които въззивният съд цени като достоверни, се установява, че вследствие на воденото срещу нея наказателно производство ищцата е изпитала притеснения за здравето си и това на плода, който носи, както и за доброто си име и репутация пред своите съседи. В периода на наказателното производство М. Ц. се е променила, като е спряла да излиза от вкъщи и да общува с хора, а също така е изпитвала силно напрежение, от което й се е появил тик на лицето.

Наказателното производство е продължило 2 години и 5 месеца, считано от привличането на ищцата като обвиняема по делото до приключването му с влязла в сила на 30.12.2014 г. оправдателна присъда.

Оправдаването на подсъдимата обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото срещу нея обвинение, а оттук - и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по повод образуваното наказателно производство.

Незаконността на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищцата вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.

По делото не е спорно, а и анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен извод, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ подлежат на обезщетяване от ответника - Прокуратурата на Република България.

Спорен по делото е въпросът за размера на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД следва да бъде съобразен принципът на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Задължително се отчита тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и 3 наложената мярка за неотклонение, са се отразили негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.

В случая се установява, че към момента на привличането й в качеството на обвиняема ищцата е била на тридесет години, неосъждана, бременна и е работела като офис сътрудник. Повдигнатото спрямо нея обвинение е било за тежко престъпление. Спрямо ищцата е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която се изразява в поемането на задължение от обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. Наказателното производство срещу ищцата е продължило 2 години и 5 месеца, като не се констатира необосновано забавяне при воденето му. По делото са били проведени общо седем съдебни заседания, в пет от които ищцата е присъствала. Вследствие на неоснователно воденото срещу нея наказателно производство М. Ц. е преживяла психически и емоционални страдания, които са дали негативно отражение върху личността й, професионалната и социалната й среда.

Въззивният съд също намира, че в разглеждания случай за претърпените болки и страдания от психическо естество на ищцата следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4300 лева общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД. За определянето на посочения размер съдът съобрази всички изложени по-горе обстоятелства, свързани с: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; интензивността на упражнената репресия; прилагането на мярка за неотклонение „подписка“, която не засяга правото на свободно придвижване на обвиненото лице; степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищцата, която според въззивния съд не надхвърля обичайния за такъв случай интензитет на страдание; данните за личността на ищцата – чистото й съдебно минало, както и обстоятелството, че е била бременна, от което е изпитала притеснения за отражението на изпитания стрес върху здравето на плода й; обществено-икономическата обстановка в страната към момента на провеждането на наказателното производство и към момента на постановяване на оправдателната присъда.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

За основателността на акцесорния иск за установяване на дължимостта на мораторно обезщетение по делото следва да бъде доказана дължимостта на вземането по главната искова претенция, което бе установено. В случая обезщетението за забава е на вземане от непозволено увреждане, като съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД не е необходима покана за изпадане в забава на длъжника, предвид което обезщетението е дължимо от деня на увреждането 30.12.2014 г.

С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност на вземането за лихва за забава. Съгласно чл. 111, 4 б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Исковата молба е подадена на 31.10.2018 г., което действие съгласно чл. 116, б. „б“ е прекъснало давността за вземането за лихва, която не е била изтекла към този момент. С оглед това претенцията на ищцата за лихва за забава се явява погасена за периода от 30.12.2014 г. до 30.10.2015 г. (периода, надвишаващ три години преди предявяване на иска) и основателна, считано от 31.10.2015 г. насетне.

Тъй като изводите на въззивния съд напълно съвпадат с тези на първоинстанционния съд, решението на Софийски районен съд като правилно следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора въззивницата няма право на разноски.

Що се отнася до оплакванията във въззивната жалба по разноските пред първата инстанция следва да се отбележи, че по този въпрос СРС се е произнесъл допълнително по реда на чл. 248 ГПК – с определение № 20113305/16.01.2024 г., с което е оставил без уважение молбата на адв. Л. В. и срещу което не е постъпила частна жалба от заинтересованата страна. При това положение и с оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивният съд е препятстван да преразгледа въпроса за разноските в производството пред СРС.

Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20094732/21.06.2023 г. по гр.д. № 70074/2018 г. на Софийски районен съд, 44-и състав в обжалваната част.