Решение № 154 от 19.06.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Кюстендил, 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Симона Р. Цикова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20241500500081 по описа за 2024 година

„****************“ ЕАД, с ЕИК **************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „*******“ №*****, Б.М. Б.Ц., чрез пълномощника юрисконсулт Л.М., обжалва Решение №530/16.11.2023г. постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.

№ 1152 по описа за 2023г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС - Дупница е признал за установено по отношение на „****************“ ЕАД, че В. С. Д. от с. К. не му дължи суми по изпълнителен лист от 2013г., а именно: 2002.78лв. - главница, 339.77лв. - лихва, законна лихва от 09.08.2013г.; респ.осъдил е „*************“ ЕАД да заплати на В. С. Д.

650лв. деловодни разноски.

Въззивникът обжалва постановеното първоинстанционно решение като недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което моли да бъде обезсилено или отменено изцяло и да се отхвърли предявеният иск.

Излагат се доводи, че атакуваният съдебен акт на първоинстанционния съд не отговаря на изискванията на чл. 236, ал.1 и ал.2 ГПК относно съдържание на решението, като се визират неясноти относно данните по кое дело е установено вземането, относно изпълнителното дело и предприетите принудителни действия срещу длъжника, водещи до прекъсване или спиране на давността относно това вземане.

Алтернативно се поддържа, че вземането не е погасено по давност, както приел първоинстанционният съд, като не са обсъдени и всички събрани по делото доказателства.

Моли се за обезсилване и прекратяване на производството, алтернативно- за отмяна на решението на PC - Дупница, постановено по гр.д. № 1152/2023г., с произнасяне по същество на спора, като въззивникът счита, че следва да се отхвърли изцяло предявеният иск.

1

Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство и защита и за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна В. С. Д. чрез пълномощника адв. Й. Б.-АК К., с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се становище за валидност, допустимост, правилност, законосъобразност и обоснованост на първоинстанционното решение.

Въззиваемата страна счита за неоснователни релевираните в жалбата оплаквания за липсваща яснота относно оспореното вземане и съдебното му установяване, тъй като в процеса били представени и приети множество доказателства в обратна насока. Изцяло оспорва възраженията срещу мотивите в решението на ДнРС относно изтеклата погасителна давност. В представения с писмения отговор от ответника-( сега въззивник) изпълнителен лист на гърба било записано, че датата на образуване на изпълнителното дело е 04.10.2013г. и до датата на връчване на призовка на длъжника за доброволно изпълнение - 11.10.2018г. действия не били извършвани, от което било видно, че бил изтекъл петгодишен давностен срок.

Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението е частично недопустимо предвид произнасяне свръхпетитум.

Производството пред РС - Дупница е образувано по искова молба, подадена от В. С.

Д. срещу ответник с предишно наименование „*************** “ – сега „*************“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл.124 ГПК вр. чл.439, ал.1 от ГПК.

Искането е за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи поради погасяване по давност следната сума: 2002.78лв. - главница, ведно със законна лихва върху нея от 09.08.2013г. по издаден на 16.09.2013г.изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №1812/2013г.на РС – Дупница.

Решаващият състав на РС-Дупница е приел, че вземанията по издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са погасени по давност , тъй като по изпълнителното производство са налагани запори до 2016 г., поради което предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е приел за основателен и като последица от този правен извод го е уважил, признавайки за установено, че ищецът не дължи на ответника освен претендираната сума (главница) – 2002,78лв.,ведно със законната лихва от 09.08.2013г., още и лихва в размер на 339,77лв. – същата в приложения изпълнителен лист е за периода 31.08.2010г.-24.07.2013г. , по отношение на която няма заявена претенция , т.е.съдът не е надлежно сезиран с такъв иск и решението на ДнРС в тази му част подлежи на обезсилване.

По правилността:

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Страните не спорят, като се установява и от приложения изпълнителния лист по 2 ч.гр.д. № 1812/2013 г. по описа на ДнРС, че същият е издаден въз основа заповед по чл.410 ГПК за дължими от ищеца на ответника суми – както се посочи: главница 2002,78лв., ведно със законната лихва от 09.08.2013г., лихва в размер на 339,77лв. за периода 31.08.2010г.24.07.2013г. , както и разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на представено удостоверение изх.№04602/06.06.2022г.на ЧСИ В.А. с район на действие Окръжен съд – Кюстендил, се установява, че по посочения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20137420400354 по описа на ЧСИ В.Александрова, по което изп.дело е постъпила сумата 20лв. на 17.06.2020г., с която сума дългът бил намален; респ.това обстоятелство е отразено и на представеното от ответното дружество копие на изпълнителния лист ( л.17 от първоинстанционното дело) , където е посочено още и, че изпълнителното производство е образувано на 04.10.2013г.и прекратено на осн.чл.433,ал.1,т.8 от ГПК на 28.07.2023г.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В случая ищецът – длъжник в заповедното производство, претендира защита по чл.439 от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност относно принудителното събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на ответното дружество изпълнителен лист.

С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е допустима – ищецът основава иска си на твърдение за факти, настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника вземане, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на вземането.

В случая не се спори, че заповедта за изпълнение е влязла в сила към момента на издаване на процесния изпълнителен лист -16.09.2013г. и е започнала да тече нова 5годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години.

На 05.07.2023 г. длъжникът Д. е предявил пред РС Дупница иска с правно основание чл.124, ал.1 вр. с чл.439 от ГПК за установяване недължимост на вземането по изпълнителното дело.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.10 от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.дело №2/2013г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл.18 от ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността.

С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023г. на ВКС по тълк.дело №3/2020г., ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК.

Тъй като в настоящия случай изп.д.№ 20137420400354 по описа на ЧСИ 3

В.Александрова е било образувано при действието на ППВС №3/1980г., по силата на ППВС №3/1980г. давността е била спряна, като спирането на давността следва да се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. е. давността е била спряна за периода от образуването на изп. дело на 04.10.2013 г. до отмяната на ППВС №/1980г., извършена с т.10 от ТР №2/2013г. на 26.06.2015г. и за този период давност не е текла.

От 26.06.2015г., а именно - датата на постановяване на цитираното ТР, е започнала да тече нова погасителна давност за процесните вземания. Дори да не се вземе предвид направеното от ищеца в исковата молба признание на неизгоден факт – наличие на наложени запори – в т.ч. от м.04.2016г., тази давност е прекъсната с извършеното плащане на 17.06.2020г., обстоятелство- неоспорено в хода на съдебното производство, при което е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който към датата на предявяване на иска по чл.439 ГПК, а именно 05.07.2023 г., не е изтекла и не може да се счита, че вземането се е погасило по давност.

Давността е институт на материалното право и длъжникът може да реализира правото си да се позове на нея, както бе посочено по - горе, само в рамките на състезателното исково производство.

За разлика от нея, институтът на перемпцията е процесуален и предвижда възможност за прекратяване от страна на съдебния изпълнител на образуваното пред него изпълнително производство, в случай, че взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, съгласно чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. Дори и след перемиране на изпълнителното дело, задължението на длъжника продължава да съществува така, както е признато - като изискуемо и ликвидно такова, докато не изтече предвиденият давностен срок за него /в случая пет години/.

Така изложените доводи очертават основателност на въззивната жалба, доколкото се установи, че към настоящия момент не е настъпила погасителна давност за процесното вземане. Приемайки обратното, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна.

По разноските:

С Определение № 1250/28.12.2023 г. районният съд е отхвърлил молбата на „*************“ ЕАД за изменение на решение № 530/16.11.2023 г. в частта на присъдените разноски. В срока за обжалване е депозирана частна жалба с вх. № 436/12.01.2024г. от „*************“ ЕАД чрез представителя по пълномощие юрисконсулт Л.М., насочена против така постановеното определение, в което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за присъдените разноски.Частният жалбоподател счита съдебния акт за неправилен, необоснован и незаконосъобразен, постановен в противоречие със съдебната практика. Иска се отмяна на определението и изменение на решението в частта с разноските, както и да не се присъжда адвокатско възнаграждение или да се определи такова в нисък размер.