Определение № 3266 от 16.10.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3266 гр. Пловдив, 16.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20255300502813 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. Г. М. от САК, като пълномощник на „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, ЕИК 202073629 против определение № 10223 от 06.08.2025г., постановено по ч. гр. д. № 11896/2025г. по описа на РС Пловдив, X V I I с., с което прекратява производството по ч. гр. д. № 11896 по описа за 2025г. на РС Пловдив, като недопустимо.

В частната жалба се изразява становище, че оспорваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че не е налице идентичност на предмет и основание с производството по гр. д. № 13559/2023г. по описа на РС Пловдив, в което е разгледан иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на база неоснователно обогатяване, а в заповедното производство се претендирало връщане на главница по договор за кредит. Отделно в соченото исково производство не бил разгледан въпроса за действителността на договора за заем.По първото дело били представени платежни нареждания, в които изрично било посочено основанието и номера на договора за кредит, което потвърждавало наличието на заемно правоотношение, но съдът неправилно игнорирал този факт. Жалбоподателят счита, че в случая не са налице предпоставките на чл. 299, ал. 2 от ГПК. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на заповедния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по подаденото заявление.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна /заявител/, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, ЕИК 202073629 против С. А. Д., ЕГН **********, за сумата от 3000 лева, получена от длъжника без правно основание и 1 сумата от 425, 21 лева, дължима за периода 28.03.2024г. до 27.06.2025г. В т. 12 от заявлението се твърди, че между страните е водено гр. д. № 13559/2023г. по описа на РС Пловдив, VI с., предмет на което е бил предявен иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от С. А. Д., ЕГН ********** срещу „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, ЕИК 202073629. По посоченото дело ищцата твърдяла, че е заплатила по банков път сумата от 4 407, 48 лева, които дружеството претендирало от нея като дължими по договор за кредит. Такъв договор обаче не бил сключван и липсвало основание за заплащане на сумата. Въпреки това ищцата изложила доводи за недействителност на договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Реално обаче между страните имало сключен договор за заем Microcredit № 9032-00120374/09.11.2022г., въпреки което в изпълнение на влязлото в сила решение № 1068/11.03.2024г., постановено по горепосоченото гражданско дело, дружеството изплатило на кредитополучателя сумата от 4882, 52 лева. Същевременно главницата по договора за кредит била в размер на 2500 лева. Тази сума заявителят счита, че е изплатил без правно основание, тъй като тя била дължима по договора за кредит и не подлежала на връщане. Формулираното искане към заповедния съд е, да издаде заповед за изпълнение срещу длъжника С. А. Д., ЕГН ********** за сумата от 2500 лева, представляваща получена от длъжника без правно основание сума, доколкото същата сума била дължима от нея на дружеството-заявител, по силата на сключен между страните договор за заем Microcredit № 903200120374/09.11.2022г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 425, 21 лева за периода 28.03.2024г. до 27.06.2025г., ведно със законната лихва върху вземането от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и сумата от 510 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство и 58, 50 лева, представляваща заплатена ДТ.

Заповедният съд е приел в оспорваното определение, въз основа на изложените обстоятелства в заявлението, че заповедното производство е недопустимо на основание чл.

299, ал. 2 от ГПК, тъй като спорът относно дължимостта на претендираната от заявителя сума е разрешен с влязло в сила решение.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното определение, намира частната жалба за неоснователна.

От твърденията на самия заявител, а и от приложения препис от решение № 1068/11.03.2024г., постановено по гр. д. № 3559 по описа за 2023г. на РС Пловдив, VI с., се потвърждава, че се касае за същото вземане, по отношение на което ищцата/длъжник в заповедното производство, е твърдяла, че не е имало основание за заплащане на сумата, а заявителят в настоящето производство поддържа, че е налице сключен договор между страните, по който сумата е дължима. Спорът между страните относно дължимостта на това вземане е решен с влязло в сила решение и не може да бъде пререшаван в друго производство. С оглед на това заповедният съд правилно е съобразил, че са налице предпоставките на чл. 299, ал. 2 от ГПК и заповедното производство следва да бъде прекратено. Заявителят/ответник в проведеното исково производство, е имал възможност в 2 срока по чл. 131 от ГПК да направи възражение за наличие на основание за заплащане на спорната сума и да защити правата си по процесния договор, включвайки го в предмета на изследване. Имал е възможност да оспори правилността на решението и по пътя на обжалването му, което не е сторено. Същевременно доводи за неправилност на решението се излагат едва в частната жалба, въз основа на която е образувано настоящето производство, което обаче е последващо и в него не може да се ревизира влязлото в сила съдебно решение по първото дело, макар предмета по двете производства да се припокрива частично. След като кредиторът не е упражнил правата си в преклузивния срок, същите са преклудирани и не могат да бъдат упражнявани в ново производство. За същия остава единствено възможността да иска отмяна на влязлото в сила решение, ако е налице някое от основанията по чл. 303, ал. 1 от ГПК.

Предвид гореизложеното обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено, а частната жалба като неоснователна, следва да се остави без уважение.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 10223 от 06.08.2025г., постановено по ч. гр. д. № 11896/2025г. по описа на РС Пловдив, ХVII с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3