Решение № 161 от 12.05.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 161 гр. Карлово, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20255320101196 по описа за 2025 година

Предявен е иск, с правно основание по чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал.

4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.

Ищцата - С. Д. Х. твърди, че е страна по Договор № 3-1-9424329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно, договора трябвало да върне сумата по кредита, която се явява сума от 723.36 лева, при сума на получаване 600.00 лева, при срок на кредита от 12 месеца. Съгласно чл. 1 ал. 2 от договора, ищцата е следва да сключи Договор за поръчителство с дружеството Кредит Гаранция ЕООД с цел да бъде обезпечен, сключеният Договор за кредит. Ищцата е сключила Договор за поръчителство от 11.02.2025г. с дружеството Кредит Гаранция ЕООД с цел да бъде обезпечен, сключеният Договор за кредит, по силата на който договор е следвало да заплати възнаграждение в размер на 1160.64 лева. Счита, че Договор 3-1-9424329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД е нищожен, на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от този договор е нищожна, на основание чл.26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2 вр.с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Счита, че и Договор за поръчителство от 11.02.2025г, сключен с Кредит Гаранция ЕООД е нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, като съображенията й за това са следните:

Договор 3-1-9424-329012/11.02.2025г. за потребителски кредит тип кредитна линия - на момента, сключен с КЕШ КРЕДИТ МОБАИЛ ЕАД, е 1 нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.11, ал.1 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК. Сключеният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита или е променлив. Нарушението било още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и е основание за недействителност на договора. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т.

11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора за кредит и договора за гаранция била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Така претендираната сума по договора за кредит и договора за гаранция не била индивидуализирана по никакъв начин, не ставало ясно каква част от нея е главница, каква част е лихва и каква част е такса гарант, както и дали не се съдържа в нея и друга сума. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.

Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите е следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора за кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият).

Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в 2 посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създава предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Твърди, че посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не било ясно какво точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР.

По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречала на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди, че съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1.

Точка 1 от ЗПК Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнат, като елемент от 3 сключването на договор за паричен заем, без когото последният не можел да бъде сключен. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влечало нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договора за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това процесния договора за кредит следвало да се прогласи за недействителен.

В условията на евентуалност, счита че клаузата на чл.1, ал.2 от процесния договора за кредит въз основа на която клауза бил сключен Договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, като съображенията й за това са следните:

Така посоченият чл.1, ал. 2 от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит на ищцата е било необходимо да сключи договор за поръчителство. Т.е въз основа на чл.1, ал. 2 от договора, ищецът е длъжен да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат кредит.

Сключването на договор за поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния. Посочената клауза, води до нееквивалентност на насрещните престации. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушавал правен принцип, който можело и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.