Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 279 от 06.08.2024, Апелативен съд - Пловдив

Съд
Апелативен съд - Пловдив
Дело
Въззивно частно търговско дело 370/2024
Вид
Определение № 279
Подписан
06.08.2024
В сила
02.10.2024
Състав
Вера Иванова Иванова, Катя Стоянова Пенчева, Тодор Илков Хаджиев

Цитирани разпоредби

  • чл.274 ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.276 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.81 · Граждански процесуален кодекс
  • член 11, параграф 1, буква б) · Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст)
  • член 13, параграф 2 · Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст)
  • чл. 7, пар. 1, б. б · Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст)

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 279 гр. П., 06.08.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. И.а

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно частно търговско дело № 20245001000370 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.274 ал.1, т.2 от ГПК.

С определение №876/22.12.2023г., постановено по т.д. №491/2022г. по описа на окръжен съд Стара Загора, е постановено: „ОПРЕДЕЛЯ, че компетентни, на основание чл. 7, пар. 1, б. б от регламент 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, по спора между „А.“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. К., кв. З. „А.“ Г. (предишно наименование „А. М.“ Г.), със седалище и адрес на управление: Г., п.к. *, Д., ул. П. № 28 за връщане на цена на продадена вещ с недостатъци по осъществена международна продажба и претенция за имуществени вреди под формата на сервизни разходи и пропуснати ползи, са съдилищата в Република Г..

Срещу определение №876/22.12.2023г. е подадена частна жалба от ищеца в първоинстанционното производство - „А.“ ООД. Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода на съда за липса на международна компетентност на българския съд по така очертания правен спор. Цитирана е съдебна практика, включително и такава на СЕС. Иска се отмяна на обжалваното определение.

В представения отговор в срока по чл.276 ал.1 от ГПК от насрещната страна – „А.“ Г., се оспорва изцяло частната жалба, като са изложени 1 насрещни доводи. Претендират се сторените в настоящето производство разноски.

Като се запозна с данните по делото и доводите на страните, Апелативният съд намира частната жалба за допустима – като подадена в срок и от легитимирана страна, а по същество - неоснователна по следните съображения:

Производството по т.д. №491/2022г. по описа на окръжен съд Стара Загора е образувано по предявени обективно съединени осъдителни искове от „А.“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. К., кв. З., против „А.“ Г. /предишно наименование „А. М.“ Г./, със седалище и адрес на управление: Г., п.к. *, Д., ул. П. № 28. Нарушеното си материално право ищецът основава на твърдения за сключен през м.02.2022г. между него, като купувач и немското дружество „А. М.“ ООД, като продавач, договор за продажба на машина Н., с цена от 24 000 евро, която е платена, чрез превод по сметка на немското дружество на 14.02.2022г. Въпреки това машината е доставена на купувача едва на 17.05.2022г., който при прегледа й установил, че не отговаря на описанието и изпратените снимки, за което незабавно уведомил продавача, чрез сайта посредник, а от доставчика не получил отговор на направеното възражение. Изложени са подробно твърдения за недостатъци на продадената вещ и поради това – невъзможността й да функционира по предназначение. Твърди се и неизпълнение от страна на ищеца на договори, сключени с трети лица, поради невъзможността машината да функционира по нейното предназначение. Искането, с което е сезиран съдът, е да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 46 950,81лв. – главница; лихва за забава върху платената сума за главницата за периода 11.02.2022г. – 17.05.2022г. – 1 253,76лв.; загуби и пропуснати ползи в размер на 48 000лв. и 30 000лв. /произтичащи от два договора за изработка, сключени между ищеца и трети лица/.

Така изложените обстоятелства, на които се основава претенцията на ищеца, ведно със заявеното искане, очертават спор с международен елемент, доколкото една от страните по спора – ответникът е юридическо лице – със седалище и адрес на управление РГ. и първият въпрос е международната компетентност на българския съд.

За своята международна компетентност българският граждански съд 2 следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република Б., или от КМЧП.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че спорът попада в териториалния, времевия и предметен обхват на Регламент /ЕС/ №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, в сила от 26.02.2015г. /Регламента/ и по който въпрос не се съдържат възражения, както в частната жалба, депозирана от ищеца в първоинстанционното производство, така и в отговора на исковата молба, депозиран от ответника /в който се съдържа възражение за липса на международна компетентност/, така и в отговора на въззивната жалба.

Общата международна компетентност е уредена в чл.4, пар.1 от Регламента - При условията на настоящия регламент, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка и безспорно ответникът е юридическо лице със седалище и адрес на управление Р Г..

За да приеме, че международната компетентност не принадлежи на българския съд, с обжалваното определение, което има характер на акт, с който съдът се десезира от спора – или на прекратително определение, поради липса на международна компетентнот, окръжният съд се е позовал на специалната компетентност, регламентирана в чл.7 от Регламент /ЕС/ №1215/2012, който гласи: Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка: 1) а) по дела, свързани с договор - в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение; б) за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение е: - в случая на продажба на стоки, мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени; - в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени; в) ако не се прилага буква „б“, тогава се прилага буква „а“.

Приетото от окръжния съд, че

3 в случая по отношение на международната компетентност намира приложение разпоредбата на чл.7 ал.1, б.Б, пр. първо, във вр. с б.А, а именно – в съд по мястото на изпълнение на договорно съглашение, произтичащо от продажба на стока, като мястото на изпълнение е там, където стоката е доставена – е правилно.

Не се споделя алтернативно поддържаната теза от ответника, въведена в отговора на исковата молба, както и в отговора на въззивната жалба, че в случая се касае за пророгация на компетентност по смисъла на чл.25 от Регламент /ЕС/ №1215/2012, аргументирана с Общите му условия, публикувани на официален сайт на дружеството. По делото не са представени доказателства, нито са въведени конкретни твърдения за наличие на предпоставките/елементите на споразумение за предоставяне на компетентност по смисъла на чл.25 ал.1, букви „а“, „б“, и „в“.

Според защитните позиции на двете страни, спорът относно международната компетентност се свежда не то приложението на Регламент /ЕС/ №1215/2012 и регламентираната с него в чл.7 специална компетентност, а спорът е концентриран относно това „що е място на изпълнение“, според договореното от страните място на доставка на стоката и кое е то в конкретния случай. Както се посочи, очертаният правен спор произтича от търговски договор с международен елемент и конкретно международна търговска продажба и отговорът на спорния по делото въпрос се извежда от специален международен акт, уреждащ конкретно търговски правоотношения, произтичащи от продажба на стока - Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки от 1980г. – Виенската конвенция /Конвенцията/, която е многостранно международно споразумение, имащо за цел унифициране на правилата н а международната търговия. Дефиницията на понятието „място на изпълнение“, според договореното такова за доставка на стоката, се извежда от разпоредбата на чл.31 „Доставка на стоката“. Тази разпоредба гласи: Ако продавачът не е длъжен да достави стоката на някакво друго място, неговото задължение за доставка се състои: а) ако договорът за продажба налага превоз на стоката - в предаване на стоката на първия превозвач за препращане на купувача; b) в случаите, необхванати от предходната буква, ако договорът се отнася до индивидуално определена стока или до родово определена стока, която трябва да се вземе от определен запас, да бъде изработена или произведена, и при сключване на договора страните са знаели, че стоката се 4 намира или подлежи да бъде изработена или произведена на определено място - в предоставяне на стоката на разположение на купувача в това място; с) в другите случаи - в предоставяне на стоката на разположение на купувача там, където продавачът е имал мястото си на дейност при сключване на договора.

По смисъла на тази разпоредба доставката на стоката се изразява във фактическото предаване на вещта от продавача, било на превозвач или директно на купувача. А мястото на фактическото предаване на стоката се определя от страните и се извежда от съвпадението на насрещните им волеизявления. В случая от представената от самия ищец електронна кореспонденция, се извежда, че определеното място за доставка на стоката по смисъла на чл.31, б. „а“ от Конвенцията е място в държавата – членка, в която е седалището на продавача – Р Г., чрез превоз, организиран от купувача.

Аргумент в тази насока е изходящ от купувача/ищеца имейл от 15.02.2022г.

„Започнахме да търсим подходящ транспорт, за да вземем машината. Моля, за точен адрес…“; от 09.03.2022г. „…Организирали сме транспорт за товарене.

Моля, дайте ни информация за транспортната фирма, кога те ще могат да натоварят машината“; както и имейл, изходящ от продавача/ответника от 29.04.2022г.: „Моля изпратете тира на следния адрес: ***, Н.“, както и от 06.05.2022г.: „Машината може да бъде натоварена и транспортирана от вторник нататък. Моля, кажете кога планирате да изпратите транспорта“.

Аргумент в тази насока са и представените от ищеца писмени доказателства фактура №1245/17.02.2022г. и фактура №1444/16.05.2022г., с посочен доставчик „С.“ ООД, гр. П. и получател – ищеца - „А.“ ООД, с посочено основание „транспорт Г. – Б.“, от които се установява, че транспортът е осъществен от „С.“ ООД, гр. П., като получател на услугата или възложител е „А.“ ООД, гр. К.. Именно в този смисъл е приетото в решение C-381/08 от 25.02.2010г. на СЕС по повод мястото на изпълнение на задължение по договор за търговска продажба: „….Ако на тази база мястото на доставка е невъзможно да се определи, без да се направи позоваване на приложимото за договора материално право, това място е там, където е извършено физическото предаване на стоките, посредством което купувачът е придобил или е трябвало да придобие право на ефективно разпореждане с тези стоки в крайното местоназначение на сделката по продажба“; както и по-късно постановеното решение С-87/10 от 03.03.2011г.: „Член 5, точка 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че мястото на 5 доставка, релевантно за определяне на компетентния съд, трябва да се определя въз основа на уговорените от страните договорни разпоредби.

…..Когато мястото на доставка не може да бъде определено на тази база, без да се направи позоваване на приложимото за договора материално право, това място е там, където е извършено физическото предаване на стоките, посредством което купувачът е придобил или е трябвало да придобие право на ефективно разпореждане с тези стоки“ – на която наднационална съдебна практика правилно се е позовал и първостепенният съд.

Несъстоятелни е оплакването на жалбоподателя за неприложимост на цитираните решения, основаващо се на довода, че със същите ЕС тълкува разпоредбите на отменения Регламент №44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. На първо място следва да се посочи, че разпоредбите на чл.7 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 са напълно идентични с разпоредбите на чл.5 от Регламент (ЕО) № 44/2001. По смисъла на съображение 1-во на Регламент /ЕС/ №1215/2012, същият не отменя, а надгражда Регламент (ЕО) №44/2001 /На 21 април 2009г. Комисията прие доклад относно прилагането на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В доклада се заключава, че като цяло действието на въпросния регламент е задоволително, но че е желателно да се подобри прилагането на някои от разпоредбите му, да се улесни в по-голяма степен свободното движение на съдебни решения и да се подобри още повече достъпът до правосъдие. Тъй като предстоят да бъдат направени редица изменения, по съображения за яснота, посоченият регламент следва да бъде преработен/.Това се извежда в цялост от преамбюлната част на Регламент /ЕС/ №1215/2012, като в съображение 34 е посочено: „Следва да се гарантира приемственост между Брюкселската конвенция от 1968г., Регламент (ЕО) №44/2001 и настоящия регламент и за тази цел следва да се установят преходни разпоредби. Същата нужда от приемственост се прилага и по отношение на тълкуването от Съда на Европейския съюз на Брюкселската конвенция от 1968г. и на регламентите, които я заменят“. /Следва да се посочи и практика на СЕС по отношение на тълкуването и прилагането на аналогични разпоредби на Регламент (ЕО) №44/2001 с тези на Регламент /ЕС/ №1215/2012: решение от 31 януари 2018г., 6