Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 645 от 22.10.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1525/2026
Вид
Решение № 645
Подписан
22.10.2026
В сила
22.10.2026
Състав
Марио Първанов, Николай Иванов, Маргарита Георгиева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 645 гр. София, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20268002101525 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юроспийд“ ООД, [населено място], чрез пълномощници адв. Й. Ч. и С. Д. – А. от САК, против въззивно решение № 524/03.11.2025 г, постановено по в.гр.д. № 942/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 136/24.04.2025 г. по гр.д. № 37/2024 г. на Районен съд - Костинброд.

С първоинстанционното решение, съдът: на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признал за незаконно и е отменил уволнението на П. А. Т., извършено със заповед № 407/10.09.2023 г., издадена от управителя на „Юроспийд“ ООД, за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; задължил е „Юроспийд“ ООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ да извърши поправка в трудовата книжка на П. А. Т., като заличи вписаното в нея обстоятелство за прекратяване на трудовото правоотношение, с правно основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; осъдил е „Юроспийд“ ООД, на основание чл.

242, вр. с чл. 128 КТ, вр. с чл. 86 ЗЗД да заплати на П. А. Т. сумата от 928,50 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.09.2023 г. до 09.10.2023 г., заедно със законната лихва от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г., в размер на 28,35 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба 1 15.01.2024 г. до окончателното й заплащане; осъдил е „Юроспийд“ ООД, на основание чл.

226, ал. 3, вр. с ал. 2 КТ да заплати на П. А. Т., сумата от 1262,76 лв., представляваща обезщетение за противоправно задържане на трудовата книжка за периода от 09.10.2023 г. до 24.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 15.01.2024 г. до окончателното й заплащане; осъдил е „Юроспийд“ ООД, на основание чл.

221, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86 ЗЗД да заплати на П. А. Т., сумата в размер на 2340 лв., представляваща обезщетение за 90 дни (срокът на предизвестие съгласно трудовия договор), заедно със законната лихва върху тази сума за времето от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г. в размер на 70,54 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на депозиране на исковата молба - 15.01.2024 г. до окончателното й заплащане. С първоинстанционното решение са отхвърлени и предявените насрещни искове от „Юроспийд“ ООД срещу П. А. Т., да се осъди последния да заплати на дружеството сумата от 2340 лв., представляващи дължимо обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ и лихва за забава в размер на 92,75 лв. за периода 10.11.2023 г. - 22.02.2024 г.

С касационната жалба е въведено оплакване, че съдът не се е произнесъл по възраженията на работодателя направени в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната му жалба от значение за изхода на спора: че ищецът не се е явявал на работа в периода 01.09.2023 г.- 09.10.2023 г., поради което за посочения период не му се дължи трудово възнаграждение, и същият не е имал правна възможност да прекрати трудовия договор с едностранно волеизявление, както и че от страна на ищеца е налице злоупотреба с правото му по чл. 327 КТ, за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Сочи се също, че в обжалвания съдебен акт отсъства обсъждане на доказателствата по повод направените възражения. Въззивният съд не направил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и необосновано отказал да кредитира свидетелските показания на разпитания по делото свидетел.

Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата П. А. Т. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 3186/13.06.2026 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по обобщения от съда въпрос: за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

Отговорът на поставения въпрос обусловил допускане на касационно обжалване се съдържа в практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на III г.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на I т.о.; решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на II т.о. и др. Приема се, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното 2 производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за основателна, по следните съображения:

В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че съгласно трудов договор № 97/17.03.2023 г., страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ в ответното дружество.

Не било спорно, че на 06.10.2023 г., Т. изпратил до работодателя си, чрез пощенски оператор писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, което било получено от ответника на 09.10.2023 г.

С процесната заповед № 407/10.09.2023 г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратено трудовото му правоотношение, поради извършване на нарушение на трудовата дисциплина - неявяване на работа в периода 02.10.2023 г.- 06.10.2023 г. /видно от съвпадащите изявления на ищеца в исковата молба и на ответника в отговора на исковата молба, в заповедта е налице техническа грешка при посочване на датата, като за дата на издаването й следва да се счита 10.11.2023 г./. Заповедта била връчена на ищеца срещу подпис на 14.11.2023 г. с отбелязване от него, че трудовото правоотношение е прекратено на 09.10.2023 г. на друго основание, това по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.

Преди връчване на процесната заповед, страните по делото разменили кореспонденция относно прекратяването на трудовото правоотношение: В отговор от 25.10.2023 г. на заявлението на ищеца по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ответникът уведомил ищеца, че не е съгласен, че трудовото правоотношение е прекратено на това основание, тъй като за времето от 01.09.2023 г. до 09.10.2023 г., не му се следвало трудово възнаграждение. В отговор от 01.11.2023 г., ищецът уведомил ответното дружество, че трудовия договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, и че е предявил претенции за заплащане на дължими суми и връщането на трудовата му книжка.

С оглед правилото на чл. 193 КТ, преди издаване на процесната заповед с покана от 02.11.2023 г., били изискани писмени обяснения от ищеца за причините за неявяване на работа за времето от 02.10.2023 г. до 06.10.2023 г. В отговор на поканата ищецът отново заявил, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно от него на основание чл.

327, ал. 1, т. 2 КТ на 09.10.2023 г., поради което не дължи писмени обяснения и настоява да му бъде оформена и върната трудовата книжка.

Видно от придружително писмо от 15.11.2023 г. на ответника, от извлечение от трудовата 3 книжка на ищеца и от приложената към нея справка по чл. 62, ал. 5 КТ, адресирана от ответното дружество до НАП, работодателят приел, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на 14.11.2023 г., като това обстоятелство било заявено пред НАП и отразено в трудовата книжка на ищеца. Последният бил уведомен, че може да получи трудовата си книжка.

При тези данни, за да уважи иска за отмяна на уволнението с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1 КТ, въззивния съд, препращайки към мотивите на първоинстнционния съд е приел, че ищецът е провел успешно доказване и установил, че първи надлежно и правомерно е упражнил потестативното си право да прекрати сключения договор на основание чл. 327, ал.

1, т. 2 КТ, чрез изпратено писмено заявление, получено от работодателя на 09.10.2023 г.

/неточно посочено от съда 09.11.2023 г./. По силата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работникът или служителят имал право да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение. В случая е прието за установено неплащане от работодателя на дължимо възнаграждение на ищеца, като с оглед на това е прието, че с достигане на едностранното изявление на работника до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, последното автоматично престава да съществува. Неотносимо се явявало обстоятелството дали посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение е било налице в действителност. Ответното дружество изпратило, чрез куриер до ищеца заповед № 407/10.09.2023 г. - за прекратяване на трудовия договор, като същата е била получена от ищеца след 09.10.2023 г. - на 14.11.2023 г.

В процесната заповед било отразено, че нарушението е извършено след издаването й, в периода 02.10.2023 г. - 06.10.2023 г., а поканата за писмено обяснение била отправена едва на 02.11.2023 г. Според въззивния съд това обуславяло извод, че иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - за признаване на уволнението, извършено със заповед № 407/10.09.2023 г. е основателен, поради предходно упражнено право на работника да прекрати ТПО с едностранно предизвестие.

Основателността на главния иск, обуславяло неоснователност на претенцията от работодателя по предявения насрещен иск, с правно основание чл. 221, ал. 2 и свързаната с нея по чл. 86 ЗЗД, които са отхвърлени, както и основателност на претенцията на ищеца по чл. чл. 221, ал. 1 от КТ и свързаната с нея по чл. 86 ЗЗД, които са уважени да размерите посочени в ССЕ. С оглед основателността на иска за отмяна на заповед № 407/10.09.2023 г., е уважен и искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като в трудовата книжка на ищеца неправилно било отразено, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вместо на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

Въззивният съд е приел, че трудовата книжка не е била върната от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение на 09.10.2023 г., а по-късно, е забавата, поради противоправното поведение на работодателя и незаконно задържане на трудовата книжка на работника. Това обуславяло основателност и на иска по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ за заплащане на сумата в размер на 1262,76 лв.- обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка, считано от 09.10.2023 г. до 24.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й заплащане.

4

За да определи размера на претендираните по делото суми по пера посочени в исковата молба, съдът се е позовал на заключение на ССЕ. По отношение на претенцията по чл. 242, вр.чл. 128 КТ и свързаната с нея по чл. 86 ЗЗД – за заплащане на сумата от 928, 50 лв.главница и 28,35 лв. - мораторна лихва върху тази сума, за периода от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г., въззивният съд е посочил само, че същите се явяват доказани по основание и размер, съгласно заключението на ССЕ.