Решение № 5366 от 20.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5366 гр. София, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100510464 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 11552 от 03.07.2023 г., постановено по гр. д. № 12900/2022 г. по описа на СРС, 169-ти състав е отхвърлен предявения от предявения от М. Л. Х. срещу Д. А. А., положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че е собственик на следния недвижим имот: апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. „Дианабад“/бивш ж. к. „Изгрев“ и бивш ж. к. ****, състоящ се от една стая, дневна, кухня и др. сервизни помещения, с площ 57.12 кв. м., заедно със зимнично помещение, при съседи на апартамента: стълбище, П.П.К., двор, Н.Б. и Г.Г. и при съседи на зимничното помещение: от три страни коридор и Е. и Г.Н., заедно с 0.384 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж на държавна земя, който апартамент е нанесен в КККР като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, община Столична, област София, одобрени със заповед №РД-18-95/18.12.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район Изгрев, ж. к. ****, самостоятелният обект се намира на етаж 2 в сграда с идентификатор ***, предназначение: жилищна сграда-многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор *** г., предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обета: 1, посочена в документите площ: 52.17 кв. м., прилежащи части: зимнично помещение; 0.384 % идеални части от общите части на сградата, съседи: самостоятелни обекти с идентификатори: ***, ***,

1

***, ***. на основание давностно владение през периода

1996 г.- 2022 г.

Със същото решение М. Л. Х. е осъдена да заплати на Д. А. А. на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от 2000, 00 лв., представляваща разноски.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца М. Л. Х., в която са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд. Поддържа се, че при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства /в това число и косвени такива/ се установя наличието на субективния елемент от придобивната давност – намерението за своене. Сочи, че между страните по спора била постигната уговорка, съгласно която ако след влизането в сила на решението по предявен от ответника иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД му бъдат заплатени дадените от него на банката парични суми, то процесният недвижим имот оставал в собственост на ищцата, като действителното угововаряне на подобна клауза се потвърждавало и от писмения отговор на ответника. Поддържа се, че тази уговорка между страните е от съществено значение за обосноваване на субективния елемент на придобивната давност. В тази връзка сочи за неправилен извода на съда относно липсата на представени доказателства за заплащане на процесната сума, тъй като противното обстоятелство се установяло от показанията на свидетеля Р.Г.. Посочва още и че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е оставил без уважение искането й да приеме като доказателство по делото представената от нея в открито съдебно заседание от 27.02.2023 г. разписка, тъй като същата е относима към изясняване на предмета на спора. Поддържа, че по делото се установява, че след постановяване на решението по предявения по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД иск в продължение на 25 години ответникът се е дезинтересирал от процесния имот, като не е предприел действия за снабдяване със заверен препис от постановеното решение, не е заплатил таксата за прехвърляне на имота, не е вписал решението в агенцията по вписванията, не го е декларирал съгласно правилата на Закона за местните данъци и такси и не се е вписал като собственик в КККР на гр. София, които обстоятелства не са обсъдени от първоинстанционния съд. Сочи, че субективната страна на придобивната давност се установявала и при съобразяване на обстоятелството, че е декларирала процесния имот като нейна собственост в изпълнение на задължението, предвидено съгласно Закона за местните данъци и такси. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи иска. Претендира разноски.

Въззиваемият – ответникът Д. А. А., чрез процесуалния си представител – адв. П. П., с надлежно учредена представителна власт е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че ищцата е останала в процесния имот с неговото знание и съгласие, поради което упражняваната от нея фактическа власт е в условията на т.нар “търпими действия“, в резултат на които имотът не би могъл да бъде придобит по давност. Наред с това счита, че намерението на ищцата да 2 държи вещта като своя не се установява от събраните по делото доказателства, доколкото свидетелите споделят единствено свои впечатления за ползването на имота, относими към 90-те години. Счита, че първионстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение с недопускането като доказателство на представената разписка и удостоверение, тъй като от последните не били относими към предмета на спора. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Софийски районен съд , 169-ти състав, е бил сезиран от М. Л. Х. с положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за установяване по отношение на ответника Д. А. А., че ищцата е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ж.к.

„Дианабад“/бивш ж. к. „Изгрев“ и бивш ж. к. ****/.

За да отхвърли иска първостепенният съд, анализирайки събраните по делото доказателства /изслушаните свидетелски показания и писмени доказателства/ е приел, че макар по делото да е установено като безспорно, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху процесния имот в периода 1996 г. – 2022 г., то по делото не се установява субективният елемент от фактическия състав на придобивната давност - “анимуса“, а именно намерението на ищцата да свои вещта като своя, поради което и ищцата не е придобила собствеността върху процесния имот в резултат на упражнено давностно владение.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават част и от правните съображения на настоящата съдебна инстанция, като с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се добави и следното:

Позоваването на придобиване на право на собственост въз основа на придобивна давност от страна на ищцата предполага при условията на пълно и главно доказване да установи, че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение следва да се установят в процеса на 3 доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ и фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене. Придобиването на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.

Не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че съгласно делбен протокол от 18.09.1990 г. процесния имот е поставен в дял на ищцата, както и че между страните по спора е сключен предварителен договор за покупкопродажба от 10.05.1995 г., по силата на който ищцата и съпругът й са поели задължение да прехвърлят на ответника процесния недвижим имот, срещу поето от него задължение да изплати на трето за спора лице - Българска пощенска банка АД сумата от 215 000, 00 лв., представляваща задължение на продавачите към третото за спора лице. Не е спорно и че по силата на Решение от 10.05.1995 г., постановено по гр. д. № 379/1994 г. по описа на СРС, 33ти състав, ответникът е придобил правото на собственост върху апартамента с оглед на уважаването на предявен от него иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и че за периода 1996 г. – 2022 г. ищцата е упражнявала фактическа власт върху апартамента.

Спорният във въззивното производство въпрос, който очертава и предмета на въззивната проверка е относно обстоятелството дали така упражняваната от ищцата фактическа власт е била с намерение за своене – втората материална предпоставка на института на придобивната давност.

В конкретния случай е обоснован изводът на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства ищцата не е установила по безспорен начин, при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е упражнявала фактическа власт с намерението да държи процесния недвижим имот като свой в периода 1996 г. – 2022 г.

За установяване на елементите от фактическия състав по чл. 79 ЗС в производството пред СРС са представени писмени доказателства – удостоверение за декларирани данни, удостоверение за данъчна оценка на процесния имот, както и приходни квитанции за заплатен данък за недвижим имот и такса смет, заедно със съобщения за дължими такива, както и гласни доказателства чрез разпит на свидетели. От показанията на свидетелите Р.Ш.Г. и П.П.А. се установява единствено, че ищцата и семейството й са упражнявали фактическа власт върху имота, което обстоятелство само по себе си е безспорно между страните, както и че същите са демонстрирали в отношенията си с разпитаните свидетели, че процесният апартамент е тяхна собственост, но заявеното от свидетелите не сочи на предприети от ищцата действия спрямо действителния собственик, с които спрямо него да е упражнявано постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено владение с намерение имотът да се свои от ищцата. От друга страна, от показанията на свидетелите Г.В.Н. и В.С.Д. се установява, че ищцата и семейството й са били допуснати да обитват процесното жилище със знанието и съгласието на ответника, след което са били помолени да го 4 напуснат.

Действително в разпоредбата на чл. 69 ЗС е предвидена оборима презумпция, по силата на която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. При съобразяване на събраните доказателства обече настоящият състав на съда намира, че по делото се установява, че ищцата за процесния период е ползвала имота в условията на т.нар. “търпими действия“, доколкото е допусната в него със знанието и съгласието на ответника с оглед на съществуващи помежду им лични отношения. Упражняването на фактическа власт в хипотезата на търпими действия по начало изключва владението с оглед на това, че от самото начало на установяване на фактическата власт лицето, допуснато в имота, е със знанието, че правото на собственост принадлежи на други лица и липсва субективният елемент за своене. Единствената възможност за придобиване на имота по давност в разглежданата хипотеза е при условие, че държането бъде променено във владение – така лицето което осъществява търпими действия следва да демонстрира по отношение на собствени настъпилата промяна, а именно че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота, което обаче не се доказва в конкретния случай (в този смисъл са и съображенията, изложени в Решение № 196 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г., Г. К., І Г. О. на ВКС).