Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 294 от 11.04.2019, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно гражданско дело 161/2019
Вид
Решение № 294
Подписан
11.04.2019
В сила
11.04.2019
Състав
ВЯРА ИВАНОВА КАМБУРОВА, ГАЛЯ ВАСИЛЕВА БЕЛЕВА, ВАНЯ ВАСИЛЕВА ВАНЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.266, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.26, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.2 · Закон за управление на етажната собственост
  • §1, т.3 · Закон за управление на етажната собственост

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И

Е

Номер V-24

Година 2019,11.04 град Бургас

В ИМЕТО

НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,ІІ-ро

Гражданско отделение , V-ти въззивен състав

На, единадесети март две хиляди и деветнадесета година,

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА

ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА мл.с.Ваня ВАНЕВА

Секретар Таня Михова като разгледа докладваното от съдията В.Камбурова въззивно гражданско дело номер 161 по описа за 2019 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№238/03.01.2019г., подадена от „УНИ ИНВЕСТ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство, чрез пълномощника адв. А.П. ***, офис 1, срещу решение №2563 от 11.12.2018г., постановено от БРС по гр.д.№5502/2018г. по описа на същия съд.

С посоченото решение са отхвърлени предявените от „УНИ ИНВЕСТ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, против П.И.Р., искове за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 450,00 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за управление и поддръжка от 14.11.2016 г. на ап.601, находящ се в гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл.192, за периода от месец август 2017 г. до месец юни 2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 4303/2018 г. по описа на БРС и за осъждане на ответника да заплати законна лихва върху сумата от 450 лева, считано от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 4303/2018 г. по описа на БРС на 07.06.2018 г. до изплащане на вземането. Ищецът е осъден да заплати на ответника сторените разноски в производството.

С жалбата се иска отмяна на обжалваното решение изцяло като вместо това бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат уважени.

Претендират се разноски за двете инстанции.

Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение-неправилна преценка на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, кредитиране на вътрешно противоречиви свидетелски показания, както и допуснато процесуално нарушение, изравящо се в недопускане на съдебно-техническа експертиза. Развиват се възражения относно приетото от съда, че не е налице „контролиран достъп“, както и за нищожност да договора за управление и поддръжка. Към жалбата е приложено като доказателство схема от 25.08.2016г. на СО в сграда с идентификатор *** и са формулирани въпроси към съдебно-техническа експертиза.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор, с който се оспорва въззивната жалба изцяло. Претендират се разноски. Представени са писмени доказателства като е направено искане да бъдат приети по делото.

С определение №V-244 от 11.02.2019г. съдът се е произнесъл по направените от страните доказателствени искания. Преценени са като неоснователни тези на жалбоподателя, а в с.з. са приети писмените доказателства, представени с отговора на въззивната жалба, преценени като възникнали след постановяване на обжалваното съдебно решение.

В с.з., чрез процесуалния си представител адв.Панайотова, въззивното дружество поддържа подадената въззивна жалба. Във връзка с представените с отговор на възивната жалба писмени доказателства уточнява, че до 29.11.2018г. няма проведено ОС на ЕС, което да е определило месечни такси дължими от собствениците на самостоятелни обекти в ЕС.

В с.з., чрез процесуалния си представител адв.Койчева, въззиваемата страна поддържа подадени отговор на въззивната жалба.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба).

След като прецени твърденията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.

Ищецът „УНИ ИНВЕСТ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД твърди, че по силата на сключен между него като изпълнител и „УНИ ИНВЕСТ“ ЕООД като възложител, договор за поддръжка на общите части в затворен жилищен комплекс с административен адрес гр. Бургас, жк“Изгрев“ бл.192 извършва посочените в договора дейности. Договорът е вписан по имотните партиди на самостоятелните обекти по реда на чл.2 ЗУЕС и е обвързващ за последващите приобретатели. Посочва, че ответникът е собственик на СО като при подписването на нотариалния акт за покупко-продажба е бил запознат с това, че по отношение на ап.601, находящ се в гр.Бургас, жк “Изгрев“ бл.192 има вписан договор за поддръжка и управление от 14.11.2016г. Твърди, че ответникът е ползвал всички услуги, предоставени от ищцовото дружество в изпълнение на договора, издавани са му регулярно фактури по ЗСч, които той е получавал, но плащане не е последвало. Претендираното вземане по описаните фактури е в общ размер на 450,00 лв.

За горните суми е образувано заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№4303/2018г. по описа на БРС, но в срока по чл. 414 ГПК длъжникът е възразил, поради което заповедта не е влязла в сила, а за ищеца е възникнал правния интерес от предявяване на установителен иск за сумите, за които и издадена заповед за изпълнение по посоченото ч.гр.д.

Ответникът Р. е подал отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който е оспорил предявения иск. Заявява, че не дължи претендираната сума на посоченото основание-договор за поддръжка и управление. Прави възражение за нищожност на същия. Излага доводи, че процесната сграда не отговаря на дефиницията за „жилищен комплекс от затворен тип“ по смисъла на чл.2 ЗУЕС, че ищецът няма качество на инвеститор и не може да сключва договор за поддръжка и управление със собственика. Подчертава, че договорът противоречи на разпоредбите на ЗУЕС, приложими по отношение на сградата, в която се намира собствения на ответника СО.

Към делото е приобщено ч.гр.д.№4303/2018 по описа на БРС.

В подкрепа на твърденията си страните ангажират писмени и гласни доказателства. Представени са нотариални актове, договор за управление и поддръжка с нотариална заверка на подписите, вписан на 14.11.2016г.1, справки от Служба по вписванията по лице и по партида на имота, фактури и договори. Разпитан в качеството на свидетел е лицето Л., воден от ответника.

Страните не спорят, а се установява от представения нотариален акт №154, том ІV, рег.№13119, дело №614/2016 г. по описа на нотариус В.Дралчева с район БРС, че ответникът е собственик на самостоятелен обект, находящ се в гр.Бургас, жк „Изгрев“ бл.192, ет.6, ап.ат.601, който самостоятелен обект се намира в сграда №2 и е разположен в поземлен имот с идентификатор *** .

Спорът по делото е за дължимост на претендираната сума на основание договор за поддръжка и управление, сключен между „УНИ ИНВЕСТ“ ООД в качеството на собственик на самостоятелни обекти в сграда в гр.Бургас, жк“Изгрев“ бл.192 от една страна, и „УНИ ИНВЕСТ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, ищец в настоящото производство, в качеството на изпълнител. Твърдението е, че договорът е сключен на основание чл.2 ЗУЕС.

Съгласно посочената разпоредба управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти. Ал.2 повелява, че договорът по ал.1 се вписва от инвеститора в Агенцията по вписванията по партидата на всеки самостоятелен обект и е противопоставим на неговите последващи приобретатели.

Съгласно легалната дефиниция на понятието, дадено в §1, т.3 от ДР на ЗУЕС, жилищен комплекс от затворен тип е комплекс, обособен като отделен УПИ, в който са построени сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на изискванията на контролиран достъп на външни лица. В настоящия случай от доказателствата по делото се установява, че в поземлен имот с идентификатор *** има построена само една сграда в режим на етажна собственост, а не няколко такива с минимум четири самостоятелни обекта във всяка с минимум четири различни етажни собственици. Няма други обекти, които да обслужват собствениците. Не се установява „контролиран достъп“ до сградата. Според свидетелските показания по всяко време има достъп до сградата и никой не следи за влизащите или излизащите. Следователно сградата не представлява жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на §1, т.3 от ДР на ЗУЕС, поради което спрямо нея се прилагат общите правила на ЗУЕС за управление на общите части на етажната собственост, а не специалните такива и процесния договор не поражда действие. Тоя се явява нищожен поради липса на предмет-основание по чл.26, ал.2 ЗЗД.

В контекста на изложеното се явяват неоснователни оплакванията във въззивната жалба.

За първи път пред въззивната инстанции се излагат доводи относно това, че има лице-портиер, което следи за влизащи и излизащи от сградата и което е назначено по трудов договор. Дори и да се приеме за своевременно направено, то се опровергава от гласните доказателства по делото.

Не намира опора в закона тезата застъпена от ищцовото дружество, че под „сгради“ следва да се разбира четири самостоятелни обекти в сграда. В посочената разпоредба законодателят е употребил формата за множество число на понятието „сграда“, което идва да посочи, че в общия урегулиран поземлен имот трябва да има повече от една сграда в режим на етажна собственост, при всяка от които са обособени поне четири самостоятелни обекта, притежавани от повече от едно лица.

Във въззивната жалба са изложени доводи, че процесният договор следва да се разглежда като договор за поръчка.

Както бе посочено по-горе настоящото производство е по чл.422 ГПК. За допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е налице пълен идентитет на претенциите, заявени в двете производства – по основание, размер и период, доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.

Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Изложеното е основание да се приеме, че искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Сочената идентичност е изискване, процесуална предпоставка, както за редовността на иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на предявената претенция. Това е така, тъй като с решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум. В случая със заявлението ищецът е посочил като основание за вземането неизпълнение на задължение за плащане на възнаграждение по вписан договор за поддръжка за месеци от м.08.2017г. до м.06.2018г. Така е заявено и с исковата молба. По това искане се е произнесъл първоинстанционния съд. Недопустимо е да бъде променяно с въззивната жалба.