Решение № 152 от 17.10.2019, Окръжен съд - Търговище

Р Е Ш

Е Н И Е

№ 17.10.2019 г. гр.Търговище

Търговищкият окръжен съд гражданска колегия

На тридесети септември

2019 година

В публично съдебно заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен

Стойчев

ЧЛЕНОВЕ: Татяна Даскалова

Бисера Максимова

Секретар Станка Желева като разгледа докладваното от Б.Максимова в. гр. д. № 247 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 263 от 22.04.2019 година, постановено по гр. д. 2230/2018 година по описа на ТРС, съдът е отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи чрез юрисконсулт А.Б., против против П.В.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес ***, установителни искове за съществуване на вземания, както следва: за сумата от 2 820,36 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от 03.09.2018 година до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 337,08 лв. от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 112,92 лв. от 21.09.2017 г. до 02.09.2018 г., за което съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 897/03.09.2018 г., постановена по ч.гр.д.№ 1568/2018 г. по описа на РСТ, като неоснователни, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.

Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и предявените в условията на евентуалност осъдителни искове между същите страни за сумата от 2 820,36 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от 03.09.2018 год., до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 337,08 лв. от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 349,41 лв. за периода от 21.09.2017 г. до 10.12.2018 г., като неоснователни, на осн. чл.

79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.

Постъпила е въззивна жалба от "А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, представлявано от Изпълнителния директор Мартин Деспов Деспов, чрез юрисконсулт А.Б..

Във въззивната жалба се излагат следните основни съображения:

Въззивникът твърди, че неоснователно първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, с мотивите, че процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а именно, че размерът на шрифта на договора е по-малък от 12. Приложеният към делото препис на договора за заем е сканирано копие на оригинала. В случай, че съдът е имал съмнения относно шрифта на процесния договор е следвало да укаже на ищцовото дружество доказателствената тежест по отношение на този факт, което да даде възможност на ищеца да ангажира доказателства в тази насока, като поиска допускането на съдебно-техническа експертиза, а също така и да представи процесния договор в оригинал.

На следващо място въззивникът твърди, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с мотива, че процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което е недействителен.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Видно от представения по делото договор за кредит същия съдържа информация за ОЛП, който е в размер на 20%, като страните са договорили този лихвен процент да е фиксиран.

Доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент цитираната по - горе разпоредба на ЗПК не би следвало да се прилага доколкото не се касае за променлив лихвен процент. Също така, липсата на посочване на информация в договора за лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, начина на неговата промяна, както и стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора попада в хипотезата чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК, не обосновава недействителност на договора съобразно чл. 22 ЗПК. Нещо повече, в случая страните изрично са уговорили, че при забава в плащанията заемателят ще дължи законната лихва за забава/като формално е изпълнено и изискването за посочване на разходи, които се дължат при неизпълнение на договора с оглед заявеното от заемателя, че е запознат w съгласен с действащата тарифата на кредитора.

Въззивникът излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията като е приел, че липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита. В процесния договор за кредит е посочен годишният лихвен процент и ГПР като са посочени и съответните допускания при изчисляване на последия, което съответства на изскванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Според чл. 19, ал.4 ЗПК се определя размер на Годишният процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена постановление на Министерския съвет на Република България. В настоящия случай законната лихва за посочения период на договора е размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено е посочен в договора за паричен заем, като е фиксиран за срока на договора и е в размер на 32,92%. Предвид това обстоятелство ГПР е в законоустановените норми и не следва да се редуцира, нито следва клаузата да се счита за нищожна, тъй като не противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

Дори да се приеме, че процесният договор е недействителен поради противоречие с императивни норми на ЗПК в случая следва да се има предвид следното: Процесният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, предвид което в случая безспорно е приложима императивната разпоредба на на чл. 23 от ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Предвид изложеното въззивникът моли съда да постанови решение, с което да отмени Решение № 263 от 22.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 2230/2018 г. по описа на PC Търговище, и да присъди в полза на ищовото дружество направените в хода на настоящото производство разноски за държавна такса и юрисконсулско възнаграждение в размер на 350,00 лв.

Не е постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.

Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания, обсъди представените доказателства и констатира следното:

Предявен е иск с правно основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

По фактите съдът съобрази следното:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 1568/2018 г. по описа на РС-Търговище, ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД, е подал на 03.09.2018 г. /с дата на пощенското клеймо: 31.08.2018 година/ заявление за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против ответника П.В.Д. с ЕГН **********, с адрес ***. Съдът е издал заповед № 897 от 03.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която разпоредил длъжникът да заплати: сумата от 2820,36 лв., представляваща главница по цедирано на заявителя от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД задължение по Договор за паричен кредит №2701950 от 19.04.2017 година, обявено за предсрочно изискуемо от 21.05.2018 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.09.2018 година до окончателно изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 337,08 лв. за периода от 21.09.2017 г. до 21.05.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 112,92 лв. за периода от 21.09.2017 г. до 02.09.2018 г., на осн. чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и направените в производството разноски в размер на 65.41 лева за държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е приел, че ответникът е уведомен по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и е указал на заявителя да предяви иск за установяване съществуване на вземането си против длъжника. Това определя и правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск по реда на чл. 422 от ГПК във вр. чл. 415, ал. 1 т. 1 и т. 2 от ГПК и с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД. В същото време, ищецът, в условия на евентуалност, е заявил, че предявява и осъдителен иск за същите суми по повод неизпълнение на посочения в заповедта по чл. 410 от ГПК договор за потребителски кредит.

От представения по настоящото дело писмен договор се установява, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника П.В.Д., са сключили Договор за паричен кредит № №2701950 от 19.04.2017 година. Съгласно договора за кредит параметрите по заема са, както следва: чиста стойност на кредита – 3000 лева; такса за разглеждане – 150 лева; общ размер на кредита – 3150 лева; брой месечни вноски – 36; месечна сума: 126.20 лева; падежна дата: 21 число; първа вноска на 21.05.2017 година; фиксиран ГЛП – 20%; ГПР – 32.92%, месечна застрахователна премия – 8.59 лева; обща сума, дължима от потребителя: 4543.08 лева. Страните са подписали общи условия и погасителен план към кредита.

Ищецът твърди и това не се оспорва от ответника в съдебно заседание, проведено пред първостепенния съд, че по така сключения договор ответникът е извършвал плащания в общ размер от 676.64 лева.

Вземането, което е възникнало в полза на кредитодателя „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, е било прехвърлено в полза на ищеца по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане от 20.12.2016 година и индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземане от 21.05.2018 година, за което длъжникът е уведомен с писмо изх. №УПЦ-П-УКФ/2701950 от 28.05.2018 година, връчено на длъжника на 01.06.2018 година. С въпросното писмо ищецът не само е уведомил длъжника за извършената цесия, но и за това, че обявява кредитът за изцяло предсрочно изискуем като е посочена и дължимата към 28.05.2018 година общо дължима сума в размер на 3208.09 лева.

Във въззивната инстанция е назначено вещо лице-специалист в НТО при РДВР-Търговище, което дава заключение, че процесният договор е изготвен на шрифт 11.

От правна гледна точка съдът съобрази следното:

Ищецът и ответниците са били в облигационни отношения, възникнали по силата на договор за потребителски кредит. Спрямо този договор се прилагат разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Един от основните въпроси в настоящото производство е доколкото договорът за потребителски кредит №2701950 от 19.04.2017 година, сключен между цедента „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника, е действителен и отговаря на изискванията, съдържащи се в ЗПК, респ. – доколко вземането на ищеца се явява действително във връзка с формата и съдържанието на този договор.

В тази връзка съдът държи да подчертае, че

ЗПК е приет през 2010 година с цел да се извърши транспониране на ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. За да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, Директива 2008/48/ЕО предвижда хармонизирана рамка на Общността в разглежданата област. В съображение 7 и 9 от въпросната директива е посочено, че предвид постоянно развиващия се пазар на потребителски кредити и нарастващата мобилност на европейските граждани, едно далновидно законодателство на Общността, което може да се адаптира към бъдещи форми на кредитиране и което дава на държавите-членки необходимата степен на гъвкавост при прилагането им, следва да спомогне за установяването на съвкупност от съвременни правни норми относно потребителския кредит. Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на всички потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните интереси и за да се създаде реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите-членки не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.