Решение № 272 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. София, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодора Стамболова

Членове:

Петя Шишкова

Милена Панева при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора Петя М. Маринова като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200365 по описа за 2025 година

Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и жалби на частните обвинители по делото срещу решение № 410 от 28.11.2024 г. по ВНОХД № 868/24 г. на Софийския апелативен съд.

Според протеста решението е постановено при съществени процесуални нарушения, довели в развитие до явно несправедливо смекчаване на лишаването от свобода и отлагане на изпълнението на това наказание по реда на чл. 66, ал. 1 НК.

Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд за преодоляване на посочените в протеста нарушения.

От името на частните обвинители Г. Г., В. И., Ц. И.а, Д. И., М. М., З. С., С. С., Д.

А. - Д. повереникът адв. Б. също е оспорила извършеното чрез въззивната намеса смекчаване на наказанието, свързано с лишаване на подсъдимата от свобода. Твърди, че в новоопределения му размер това наказание не е в състояние да постигне нито индивидуалния, нито генерално-превантивния ефект, към който насочва чл. 36 НК.

Направено е искане за отмяна на решението и за налагане на наказание в средния размер, което да бъде изтърпяно от подсъдимата ефективно.

Явната несправедливост на рредуцирания от въззивния съд размер на лишаването от свобода е единствения касационен повод, аргументиран и в жалбата, подадена от повереника на Ю. Й. - адв. Ц.. С тази жалба е отправено към върховната инстанция искане за отмяна на въззивното решение и за постановяване на акт, с който наказанието лишаване от свобода да бъде определено със срок от не по-малко от пет 1 години със съответното ефективно негово изтърпяване.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на протеста по изложените в него съображения и за удовлетворяване на направеното с него искане.

Поверениците на частните обвинители, подкрепени от тях, поддържат подадените от тяхно име касационни жалби и изтъкнатите съображения, като също настояват за уважаване на отправените искания.

Защитникът на подсъдимата пледира за оставяне в сила на оспорения въззивен съдебен акт.

Подсъдимата заявява съжаление за стореното и настоява за справедливо решаване на казуса.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 26 от 23.02.2023 г. по НОХД № 6636/2023 г. състав на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 19-ти състав е признал подсъдимата А. И. Р. за виновна в това, че на 14.05.2023 г., около 08:20 часа, на автомагистрала „С.“, в района на 6-ти километър, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Сеат Алхамбра“ с рег. № ** **** **, нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на С. В.

И. и тежка телесна повреда на Ю. В. Й. – загуба на слезката, поради което и на осн. чл.

343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК й е наложил наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода (след редукцията по чл. 58а НК), като я е оправдал по обвинението за нарушаване и на чл.

20, ал. 1 ЗДвП.

На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимата от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила.

На осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието, свързано с лишаване от свобода.

Присъдата е била оспорена по въззивен ред от всички страни в производството, като с решение № 410 от 28.11.2024 г., постановено по образуваното пред Софийския апелативен съд ВНОХД № 868/2024 г., тя е била изменена с намаляване на срока на наказанието лишаване от свобода от пет години на четири години, редуцирА. на осн. чл. 58, ал. 1 НК на две години и осем месеца и прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК по отношение изтърпяването на това наказание, което е отложено за петгодишен изпитателен срок. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Отправените с протеста и с касационните жалби искания за отмяна на този акт са основателни, макар и не по всички, изложени в тях съображения.

Част от съдържанието на протеста заемат широко и неясно формулирани възражения, които не позволяват определяне на точния им обхват и обсъждането им по същество. Такива са възраженията за неоценяване на фактите относно вида и характера на извършваната от подсъдимата дейност съобразно с действителното им съдържание; разминаване на доказателствения анализ с действителното значение на доказателствата и с изисквА.ята на чл. 14 НПК. Претенциите си в това отношение прокурорът не е защитил чрез излагане на конкретни съображения. Това изисква да се припомни, че според чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата 2 страна (изключая хипотезите по чл. 124 КРБ и по чл. 347, ал. 2 НПК, които в случая не са налице). Израз на тази воля са съображенията в полза на поддържаното касационно основание. Поради това е установено и изискването на чл. 351, ал. 1 НПК към съдържанието на касационната жалба и протеста то да включва посочване на това „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Когато страната спести усилия по изпълнението на това изискване, за върховната инстанция е невъзможно да изпълни предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК поради обективна липса на възражение. Изходът от такава ситуация е извършване на служебна проверка или тълкуване волята на оспорващия, непредвидени обаче като правомощия на върховната съдебна инстанция. Поради това е невъзможно посочените възражения да получат конкретен отговор по касационен ред, а в предопределения от самия протест логически минимум може единствено да се отбележи, че приетите от въззивния съд за установени фактически положения са тези, които са заложени в обвинителния акт и са признати от подсъдимата в рамките на проведената процедура по чл. 371, т. 2 НПК, а дадената им от първостепенния съд и утвърдена по въззивен ред правна оценка е в пълно съответствие със съдържанието им.

В останалата му част касационният протест, както и двете касационни жалби на частните обвинители, са предназначени да оспорят справедливостта на извършеното чрез въззивната намеса смекчаване на наказанието лишаване от свобода и отлагането на неговото изпълнение чрез прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК. Това позволява съвместното им разглеждане.

Макар касационното основание, на което се е позовал всеки от поверениците, да е това по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, част от изложените във връзка с него аргументи са насочени към процесуалната изрядност на съдебния подход към обективните основания за определяне на наказанието и по същество оспорват съответствието му с предписанията на чл. 14, ал. 1 НПК. В този смисъл обосновано е съществено процесуално нарушение във връзка с въззивната преценка относно срока на лишаването от свобода, както и относно начина на изтърпяване на това наказание.

Този аспект е зададен и с касационния протест и изисква съобразяване от настоящия състав при разглеждането на всеки от сезиращите го процесуални документи. Това е важно да се отбележи, доколкото указанията на върховната инстанция по отношение на долустоящия съд са с различна сила, когато се касае за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения и когато е необходимо преодоляване на констатирана явна несправедливост на наказанието, изискваща неговото увеличаване и/или постановяване на ефективното му изтърпяване. В първия случай указаниятана ВКС са задължителни, а във втория това не е така, като контролирА.я от ВКС съд е поначало суверенен при определянето на вида и размера на приложимото наказание, съгл. чл. 355, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК (в този смисъл виж и решение № 478 от 08.10.2024 г. по к.н.д. № 683/2024 г. на ВКС, 2-ро н.о.).

Касационната проверка на оспорения съдебен акт показва, че направената от САС в рамките на правомощията му по чл. 314 НПК преценка за явна несправедливост на отмереното от първата инстанция лишаване от свобода и относно начина на неговото изтърпяване е съпътствана от съществено нарушаване на процесуалните правила за формиране на съдебното убеждение. Този съд не е бил изчерпателен при изследването на всички обстоятелства от значение за правилното отмерване на заслуженото с реализираното престъпно поведение наказание лишаване от свобода и начина на изтърпяването му, като е игнорирал установени по делото факти, определящи тежестта на конкретното деяние, както и такива, характеризиращи подсъдимата като водач на моторно превозно средство, значението на други от същата категория е подценил, а трети е преекспонирал. Този подход е в нарушение на процесуалните правила за формиране на съдебното усмотрение по правнорелевантните 3 факти и поставя под сериозно съмнение съответствието му с обективната справедливост, към която насочва изискването на чл. 35, ал. 3 НК за съгласуваност между престъплението и наказанието.

Въззивният съд е идентифицирал принос на самия загинал за фаталния за живота му резултат, обвързвайки този принос с факта, че към момента на злополуката И. е бил без предпазен колан. С основание прокурорът се е противопоставил на тази констатация, доколкото тя безмълвно игнорира факта, че съгласно чл. 183, ал. 4, т. 7 ЗДвП водачът на моторното превозно средство е също отговорен за превозването на пътник, който не изпълнява задължението за използване на предпазен колан. Този факт е изисквал съдебен коментар и оценка дали чрез него не се уравновесява основаният на неползването на предпазен колан от загиналия И. собствен принос на последния с приноса на подсъдимата за възникването на фаталните за живота на загиналия телесни увреждания.

Като смекчаващ отговорността на подсъдимата фактор въззивният съд е извел констатация, че в продължение на 14-години тя е била „изряден водач на МПС“, а това, че в последните три години преди инкриминираната автозлополука тя трикратно е била санкционирана по административно-правен път за нарушения на правилата за движение по пътищата не я определя според него като недисциплиниран и безотговорен водач. Тези съдебни съждения закономерно са провокирали противопоставяне от страна на частното обвинение, тъй като бележат превратно възприемане на факти със стойност на обективно основание за справедливостта на наказанието във всички нейни аспекти и изкуственото им интерпретиране в полза на една от страните чрез преиначаване на доказателствения смисъл. Възприетият подход практически обезличава ролята на административното наказание като държавноправна реакция срещу неправомерно поведение и неговата роля за подчертаване в съзнанието на гражданите, в случая на подс. Р., на значимостта и сериозността на правните предписания и необходимостта от тяхното стриктно съблюдаване. Тъй като наказанието има прогнозен характер, размерът му трябва да се определя в съответствие с всички данни за личността на дееца – както тези, които я характеризират положително, така и неблагоприятните. По този начин се предпоставя точност на преценката за потенциалната негова поправимост. В случая фактът на предшестващото санкциониране на подсъдимата по административно-правен път за нарушаване на правилата за движение по пътищата, включително двукратно за нарушаване на режима относно скоростта при управляване на МПС и рецидивиращото за пореден път при процесната злополука нейно поведение в нарушение на същия този режим и то само няколко месеца след налагането на последното административно наказание, очертават тенденция в поведението на подсъдимата за пълно пренебрегване на ценността на установените от закона правила и са изисквали сериозна, професионално ангажирана обективна преценка от страна на съда.