Решение № 6092 от 06.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6092 гр. София, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско дело № 20261100507341 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба С. С. Л. срещу Решение № 11368/10.06.2026 г., постановено по гр. дело № 9600/2026 г. по описа на Софийския районен съд, 186 състав, с която се обжалва изцяло решението. В жалбата се твърди, че решението е необосновано, неправилно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, като се излагат съображения. Моли се да се отмени и да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

Въззиваемата страна М. А. Л. в открито съдебно заседание чрез процесуален представител оспорва въззивната жалба и моли за оставянето й без уважение. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на М. А. Л. срещу С. С. Л. – за защита от домашно насилие, извършено на 28.02.2026 г., 17.03.2026 г., 24.03.2026 г., 25.03.2026 г. и 03.04.2026 г., последните три акта на насилие подробно описани в сезиращата съда молба от 09.04.2026 г., като с допълнителна молба от 21.04.2026 г. са посочени актовете 1 на домашно насилие, извършени 28.02.2026 г. и 17.03.2026 г. Ответникът е оспорил твърденията в подадените молби за наличие на домашно насилие.

С Решение № 11368/10.06.2026 г., постановено по гр. дело № 9600/2026 г. по описа на Софийския районен съд, 186 състав, е издадена заповед за защита в полза на М. А. Л. срещу С. С. Л., като е задължен, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1, да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М. А. Л. и е задължен да посещава специализирана програма за преодоляване на агресията и справяне с гнева в „Център за превенция на правонарушенията“ при Асоциация „Деметра“, гр. София, кв. ****, тел. ****, ****, email:

****@demetra.bg, предупреден е, че при неизпълнение, ще настъпят последиците по чл. 21 ЗЗДН; осъден е да заплати, на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, по сметка на Софийския районен съд държавна такса в размер на 12,78 евро. Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Съдържат се и оплаквания, че постановените мерки за защита са незаконосъобразни поради липсата на определен краен срок.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Настоящият съд напълно споделя подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи. Районният съд е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства (поотделно и в тяхната съвкупност) относно релевантните за спора факти, констатирал е съществуващите между тях противоречия и е изложил мотиви относно това кои доказателства е счел за достоверни и кои – не, като е обяснил защо дава вяра на едните, а на другите не вярва. Въззивният съд споделя изцяло мотивите на първостепенния съд и препраща към тях.

Относно оплакванията във въззивната жалба, настоящият съд намира следното:

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в някоя от връзките по чл. 3 ЗЗДН. Безспорно страните попадат в приложното поле на закона предвид брачната връзка помежду им. Особеност на производството по ЗЗДН е предвиденото от законодателя специално доказателствено правило относно декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Същата представлява допустимо доказателствено средство за установяване на твърдения акт на домашно насилие, като законът допуска издаването на заповед за защита и когато липсват други доказателства за конкретния акт.

Това правило следва да бъде съобразено с характера на отношенията, в които обичайно се извършва домашното насилие - в лична и семейна среда и нерядко без присъствието на трети лица. То обаче не освобождава съда от задължението да извърши цялостна преценка на всички събрани доказателства и да съпостави изложеното в декларацията с останалия доказателствен материал.

2

В настоящия случай декларацията на молителката не остава изолирана. Част от изложените в нея факти намират обективна подкрепа в представената медицинска документация и в свидетелските показания.

По отношение на отделните заявени актове настоящият състав приема следното: На 28.02.2026 г. молителката твърди, че ответникът я обиждал, наричайки я „мърла“, хванал я силно и я стискал в областта на дясната подмишница, където наскоро била оперирана, извел я от кухнята и й заявил: „Махай се оттук, излез, за да не те пребия“. Описаното поведение съдържа както физическо въздействие спрямо молителката, така и словесна агресия и заплаха с физическа саморазправа и по естеството си представлява физическо и психическо насилие.

За 17.03.2026 г. е заявено, че ответникът нанесъл на молителката силен шамар по лявата буза, а при опита й да потърси съдействие на телефон 112 издърпал телефона от ръцете й. Нанасянето на удар представлява пряко физическо насилие, а възпрепятстването на опита на пострадалото лице да потърси съдействие от компетентните органи следва да бъде преценено в контекста на цялостното поведение на ответника.

На 24.03.2026 г., при разговор между страните относно раздялата им поради твърдяното насилие, ответникът заявил на молителката, че „това не е бой“ и че можел „много повече да я бие“. Разгледано в контекста на отношенията между страните и останалите установени прояви на физическа агресия, това изявление обективира заплаха за последващо физическо насилие и е годно да породи основателен страх у адресата му, поради което представлява психическо домашно насилие.

С най-съществена доказателствена подкрепа извън декларацията се ползва заявеният акт от 25.03.2026 г. Молителката е посочила, че на тази дата ответникът й нанесъл удари с юмруци по бедрата, след което я стиснал силно с ръце в горната част на ръцете и я заплашил, че ще я убие, ако още веднъж докосне негова вещ.

Представено е съдебномедицинско удостоверение от 27.03.2026 г., издадено два дни след твърдяното деяние. При извършения преглед са установени единични и групирани кръвонасядания по лявата мишница и двете бедра, включително кръвонасядане по предностраничната повърхност на лявата мишница. Установените увреждания по своята локализация съответстват на описания от молителката механизъм - удари в областта на бедрата и силно стискане на ръцете в горната им част.

Съгласно отразеното в медицинския документ уврежданията са причинени от действието на твърди или полутвърди тъпи предмети и могат да бъдат получени по начина и времето, съобщени от молителката. Действително съдебномедицинското удостоверение само по себе си не установява авторството на уврежданията. То обаче представлява обективно доказателство за наличието на травматични увреждания непосредствено след твърдения акт, като времето на установяването им, тяхната локализация и възможният механизъм на причиняването им кореспондират с конкретното описание, дадено от молителката. Поради това медицинският документ подкрепя декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН именно в нейната 3 фактическа конкретика.

Тази доказателствена връзка се допълва и от показанията на свидетелката М. С.М. съпруга на брата на молителката. Макар свидетелката да не е присъствала при самото нанасяне на ударите, тя лично е възприела последиците от случилото се - видяла е синините по ръката и бедрото на молителката и я е възприела като изплашена и разстроена.

Обстоятелството, че свидетелката е в близки отношения с молителката, следва да бъде съобразено при преценката на показанията й съгласно чл. 172 ГПК, но не е основание те да бъдат изключени или да бъдат счетени за недостоверни. Особено значение има обстоятелството, че в частта относно лично възприетите телесни увреждания показанията й намират обективно потвърждение в съдебномедицинското удостоверение.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че твърденията на свидетелката за честите й срещи с молителката са недостоверни поради обстоятелството, че тя работи в магазин „Билла“ и предвид работното време на търговския обект. Само по себе си общото работно време на търговския обект не установява конкретния индивидуален работен график на свидетелката през релевантния период и не е достатъчно, за да обоснове извод за недостоверност на показанията й. По отношение на акта от 03.04.2026 г. молителката е заявила, че ответникът крещял срещу нея, изтръгнал телефона от ръката й, хванал я и я скубал за косата, ударил я и я заплашил, че след като изпрати децата на училище и детска градина, ще се „разправи“ с нея. След случая молителката е потърсила съдействие на телефон 112. Описаните действия по своето естество съставляват както физическо, така и психическо домашно насилие.

Преценени поотделно и в тяхната хронологична последователност, описаните прояви разкриват не единичен изолиран конфликт между съпрузите, а повтарящо се поведение, включващо физическа агресия, заплахи и действия, обективно годни да предизвикат страх у молителката. Не водят до различен извод показанията на майката на ответника - св. В.Д Л..

Дадените от нея сведения за конфликтни отношения между страните, за властен характер на молителката и за отправяни от последната обиди не опровергават конкретните данни за осъществено физическо и психическо насилие от ответника. Евентуалното наличие на взаимни конфликти или неприемливо словесно поведение от страна на молителката не представлява основание за упражняване на физическо насилие или отправяне на заплахи спрямо нея.

Наред с това самата свидетелка посочва, че молителката е споделяла пред нея страх от поведението на ответника. В тази част показанията й не само не опровергават, а кореспондират с доказателствата за състоянието на молителката и с твърденията й за изпитван страх вследствие поведението на ответника.

Неоснователно е и възражението, че първоинстанционният съд не е обсъдил достатъчно разграничено всеки един от заявените актове на домашно насилие.

Обстоятелството, че районният съд е изложил преценката си относно част от твърдените прояви в обобщен вид, а не чрез самостоятелно и последователно обсъждане на всяка от тях, не обосновава извод за непълнота на правораздавателната му дейност. От съдържанието на 4 мотивите е видно, че заявените актове и относимите към тях доказателства са били включени в общата доказателствена преценка на съда. Наред с това въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира собствени фактически и правни изводи относно всеки от въведените с молбата актове на домашно насилие.

Както беше посочено, всеки от въведените с молбата актове е индивидуализиран по време и съдържание и подлежи на самостоятелна преценка, а доказателствата следва да бъдат обсъдени и в тяхната съвкупност.

При извършената от настоящата инстанция самостоятелна доказателствена преценка съдът намира за установени заявените прояви на физическо и психическо насилие.

Декларацията на молителката съдържа конкретно описание на отделните действия, а по отношение на акта от 25.03.2026 г. тя намира съществена обективна подкрепа в съдебномедицинското удостоверение и в свидетелските показания за лично възприетите непосредствени последици. Останалите доказателства не разколебават тази доказателствена съвкупност. Неоснователно е и оплакването, че постановените мерки за защита са незаконосъобразни поради липсата на определен краен срок. Районният съд е наложил мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 6 ЗЗДН - задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие и задължаване да посещава специализирана програма.