Определение № 5959 от 19.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5959 гр. София, 19.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20248002102188 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура Варна и по касационна жалба на Н. А. К., чрез адв. Е. Ф. против решение № 23/21.02.2024 г. по в.гр.д.

№ 451/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което като е потвърдено решение № 200/03.07.2023 г., допълнено с решение № 250/25.09.2023 г. по гр.д. № 798/2022 г. по описа на Окръжен съд Добрич, е уважен предявения от Н. А. К. срещу Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 12 000 лв. –обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП 011-048/1999 г. за периода от образуване на делото през м.януари 1991 г. до 27.11.2022 г., ведно със законната лихва от 27.11.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен 120 000 лв., както и за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019 г. до 26.11.2022 г.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

1

Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 200/03.07.2023 г., допълнено с решение № 250/25.09.2023 г. по гр.д. № 798/2022 г. по описа на Окръжен съд Добрич, с което е отхвърлен иска по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен 120 000 лв., както и искането за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019 г. до 26.11.2022 г., като поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивното решение е постановено при съществено нарушение на правото на ЕС и в противоречие със стандартите и практиката на ЕСПЧ по приложение на КЗПЧОС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл.2б ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл.74, ал.1 НПК или такова по чл.74, ал.2 НПК по забавеното наказателно производство; 2/ Има ли значение за приложението на чл.2б ЗОДОВ и за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС и какво е то дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност и каква по вид и честота активност; В частност как се мери активността на пострадалия; 3/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението; 4/ Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл.2б ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи; 5/ Имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б ЗОДОВ; 6/ 2

Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник; 7/ Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело; 8/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му;

9/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; 10/ От коя дата се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.1 ЕКЗПЧОС; 11/ Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС – националните правила или тези, установени в практиката на ЕСПЧ. Във връзка с наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в изложението към всеки един от въпросите, са посочени конкретните съдебни актове на ВКС, в противоречие на които според касатора, са дадените от въззивния съд разрешения в обжалваното решение. По четвърти, пети, седми, десети и единадесети въпроси, при условията на евентуалност се поддържа, че е налице и допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Касаторът – ответник Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 12 000 лева, ведно със законната лихва от 27.11.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа се, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се излагат доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди и 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост, изведено в принцип при 3 определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разясненията, дадени в т. 11 от ТР №3/2004 г. и на т.19 от ТР №1/4.01.2001 г. По втория въпрос не се сочи задължителна практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение да противоречи.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от ищцата Н. К. – един от наследниците на А. Адем Филиз, поч. на 31.07.2010 г., който е пряко пострадал от деянията на т.нар. възродителен процес - предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д.

№1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780- II/1998 г. по описа на ВОП - София, а към момента ДП № II -048/1999 г., иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 12 000 лв., въззивният съд е приел, че страните нямат спор по фактите, така както са установени от първата инстанция, а единствено по приложението на правото – за какъв период от разглеждане на следственото дело ищцата има право на иск по чл.2б ЗОДОВ, легитимирана ли е да претендира обезщетение за вредите от нейния наследодател, налице ли е продължителност на делото в неразумен срок, дали и какви вреди, които да са в причинна връзка с наказателното производство, са претърпени от ищцата и какъв е справедливия размер на евентуално следващото си обезщетение. На първо място въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска за периода преди приемане на нормата на чл.2б ЗОДОВ /ДВ, бр.98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г., с която е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС, доколкото към тази датата процесното следствено дело е било висящо, поради което претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана именно по реда на чл.2б ЗОДОВ, а не по общия ред, който е бил на разположение на пострадалото лице по силата на чл.7 от Конституцията на РБ и 4 непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 7.09.1992 г.

За неоснователни са приети и доводите на ответника, че ищцата няма право да претендира обезщетение за неимуществени вреди в качеството й на наследник на А. Адем Филиз за периода до смъртта му, като са изложени съображения, че наследодателят е пострадало лице от деянията, предмет на наказателното производство, имащ правата на жертва и възможността да реализира гражданските си претенции срещу виновните лица, поради което производството се явява и такова за определяне на граждански права по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са могли да бъдат упражнени. При съобразяване на практиката на ЕСПЧ /Скордино срещу Италия/ и на ВКС решения по гр.д. № 4654/2021 г. на IV г.о. и по гр.д. № 1610/2019г. на III г.о., въззивният съд е приел, че наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно легитимирани да претендират обезщетение по чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, §1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство, като е посочил, че това следва и от разпоредбата на чл.74, ал.2 НПК, съгласно която при смърт на пострадал правата му преминават върху наследниците му. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът има качеството на „пряко пострадал“, а за предходния период – на „непряко пострадал“ от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта, като се определя едно общо обезщетение за целия период на продължителността на процеса. Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че периодът от над 31 години на наказателното производство, което не е приключило и към настоящия момент, значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл.6, § 1 КЗПЧОС. Независимо от установената фактическата и правна сложност, характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, броя на обвиняемите и множеството пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуалноследствените действия, както и факта, че част от пострадалите са починали, а други живеят на територията на Република Турция, въззивният съд е приел, че 5 делото не е „проведено с дължимата грижа“, тъй като видно от приетото по делото писмо на отдел „Международен“ към ВКП, инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002 – 2007 г., към който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване на единствения останал жив обвиняем, който е бил разпитан едва през 2012 г. и който е заявил, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Наред с това, видно от указанията на наказателния съд във връзка с връщането на внЕ.ите обвинителни актове, още към периода 1993 г.-1997 г., делото е било фактически изяснено, а указанията на съда за отстраняване на неточности в обвинителния акт, за преповтаряне на някои процесуални действие спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица, не може да обоснове разумност на последвалата продължителност на процеса.Съдът е приел, че с поведението си нито наследодателят на ищцата, нито тя самата са допринесли за забавяне на производството, като липсват и обективни причини, който да оправдаят продължителността на процеса над 30 години. В случая не може да се приеме, че от компетентните органи са положени необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните инструменти във връзка с указанията за разпит на всички пострадали лица. При така изложените съображения, въззивният съд е стигнал до извод, че е налице нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС относно правото на ищцата и нейния наследодател за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди.