Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1792 от 18.03.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4604/2025
Вид
Решение № 1792
Подписан
18.03.2026
В сила
18.03.2026
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Дамян Ивайлов Христов, Ивета Антонова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1792 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100504604 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от ищцата Н. Л. Д. срещу Решение № 578 от 13.01.2025 г., постановено по гр. д. № 70890/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 157-и състав, с което е отхвърлен предявения от Н. Л. Д. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, срещу ответника „Банка ДСК“ АД за признаване за установено, че ищецът не дължи на сумата от 1000 лв., представляваща част от главница в общ размер от 59790 лв., за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15/2012 г. по описа на РС – Хасково, поради това, че договор за цесия, сключен на 15.09.2014 г. между „Банка ДСК“ АД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД за посоченото вземане, не е съобщен на ищеца и поради погасяване на вземането по давност.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, поради нарушения на материалния закон, като се излагат следните съображения: според чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, цесията има действие спрямо длъжника и третите лица едва от деня, в който цедентът го уведоми, като в конкретния случай новия кредитор („ОТП Факторинг“) не бил легитимиран да претендира вземането, тъй като такова изявление от страна на стария кредитор (Банка ДСК) липсвало. Твърди се, че СРС неправилно приел, че липсата на данни за влизане за заповедта е правноирелевантно, тъй като това имало пряко отношение към изчисляването на давностните срокове. Твърди се, че в изпълнителния процес давността не се спира, а се 1 прекъсва с всеки отделен изпълнителен способ, а когато по изпълнителното дело не били предприемани действия в законовия срок, настъпва прекратяване на производството по право, което обезсилва предходните действия и води до изтичане на погасителната давност за материалното вземане. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи така предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че „ОТП Факторинг“ се е вляло в „Банка ДСК“ на 25.05.2023 г., поради което твърденията за липса на активна легитимация са неоснователни. Счита, че липсата на изрично уведомление до длъжника не прави цесията недействителна, като в рамките на изпълнително дело длъжникът се освобождава от дълга само чрез плащане по сметката на ЧСИ, независимо кой е актуалният взискателя.. Твърди се, че по процесното изпълнително дело никога не е настъпвала перемция, тъй като взискателят редовно е правил искания за извършване на изпълнителни действия. Поддържа се, че давността за процесните вземания е била прекъсвана многократно чрез конкретни изпълнителни действия- възбрана и опис на имот през 2012 г., шест публични продажби, последната от които успешна- тази през 2014 г., запор върху трудово възнаграждение от 2017 г. до юни 2020 г. и след това. Поддържа, че по делото регулярно постъпвали суми от запор на заплата и петгодишната давност се прекъсвала при всяко плащане от работодателя. По изложените съображения моли съдът да потвърди процесното решение.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че твърденията на ищеца за липса на надлежно уведомяване за извършената цесия са правоирелевантни, тъй като цедентът и цесионерът са едно и също лице и интересът на ищеца да се позовава на това, че не е уведомен за цесията, е отпаднал. Приела е, че по изпълнителното производство са били извървшани множество изпълнителни действия, с които давността за процесните вземания е била прекъсвана и същата не е изтекла.

От фактическа страна по делото се установяват следните обстоятелства:

По ч. гр. д. №15/2012г. по описа на Районен съд - Хасково са били издадени Заповед за изпълнение № 15/06.01.2012г. и изпълнителен лист от 09.01.2012 г., с които съдът е осъдил солидарно В.Н. Д., Л.С.Д. и Н. Л. Д. да заплатят на „ Банка ДСК“ ЕАД сумата от 59 790,23 лева главница по договор за жилищен ипотечен кредит, ведно със законна лихва от 04.01.2012г. до изплащане на вземането; 12078,39 лева договорна лихва за периода 11.11.2008 г. 04.01.2012 г.; 8 204,49 лева - наказателна лихва за периода 23.08.2010г.

04.01.2012г.; 1 601,46 лева разноски по делото. На 01.06.2012г. „Банка ДСК" АД е образувала изпълнително дело №493/2012 г. по описа на ЧСИ С.П., рег. №874 с район на действие ОС – Хасково, като на длъжниците е връчена покана за доброволно изпълнение на 12.06.2012 г. и едновременно с нея е наложена възбрана и е насрочен опис на ипотекирания недвижим 2 имот. Срещу заповедта за изпълнение не е постъпило възражение по чл.414 от ГПК в законоустановения двуседмичен срок, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила на 26.06.2012 г.

По делото не се спори, че в периода от 2012 г. до 2014 г. са били извършвани множество изпълнителни действия- запори върху трудови възнаграждения, публични продани на ипотекирания недвижим имот и пр., като на 28.01.2014 г. ипотекирания имот е възложен на трето на спора лице за сумата от 31817 лв. На 03.04.2014 г. е постъпила молба от ответник за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, като на 04.04.2014 г. е било изпратено запорно съобщение до работодателя й „И. Ком“ ЕООД. На 10.07.2014 г. е наложен запор върху дружествени дялове на ищецът Н. Д. в „Н.Н.В. 2009“ ЕООД. На 14.07.2014 г. са наложени запори на банковите сметки на длъжника Н. Д., В. Д. и Л.Д.. На 25.09.2014 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение, което ищецът Н. Д. получава от ЕТ „Л.Н.“, по първото плащане е постъпило на 02.12.2014 г.

На 22.07.2015 г. е постъпила молба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД за конституирането му като взискател въз основа на сключен с „Банка ДСК“ АД договор за цесия от 15.09.2014 г., към която е била приложена справка за дълга, договора за цесия, уведомителни писма до длъжниците, ведно с обратни разписки за връчването им и пълномощно в полза на цесионера за уведомяване на длъжниците за извършената цесия. От представената обратна разписка е видно, че ищцата не е била получила съобщението за извършената цесия.

На 10.02.2017 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение, което ищецът получава от ЧЕЗ България ЕАД, въз основа на който на 12.04.2017 г. е започнало ежемесечно изпълнение с последно плащане на 12.07.2024 г.

При така установената фактическа страна от правна съдът намира следното:

На първо място, настоящия състав намира за необходимо да отбележи, че така предявеният частичен отрицателен установителен иск се приема за допустим в практиката на ВКС (Определение № 1303 от 29.04.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2715/2024 г., II т. о., ТК), поради което правилно първата инстанция го е разгледала по същество.

По така предявения иск с правно основание чл.439 ГПК в тежест на ищцата е било да докаже настъпването на юридически факти, след издаването на заповедта за изпълнение, които са от естество да погасят процесните вземания. По същество твърденията на ищцата за недължимост на процесните , изложени както в исковата молба, така и във въззивната жалба са две. Първо недължимост на вземанията, поради обстоятелството, че цесията на вземанията от „Банка ДСК“ АД на „ОТП Факторинг България“ ЕАД не са били съобщени на ищцата, респ. цесията не е произвела своите правни последици спрямо длъжника и второ поради изтекла давност.

По първото твърденията за недължимост на процесните вземания, поради липсата на уведомяване за процесната цесия, съдът намира следното: В теорията и практиката няма спор, че цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице.

3

Цесията е каузален, неформален и консесуален договор, който може да има да има за предмет вземания и други права, които имат имуществен характер- арг. от чл.99,ал.1,ал.2 и 3, чл.100,ал.1 и ал.2 ЗЗД. Вземанията могат да бъдат парични и непарични, като е без значение юридическият факт породил вземането. Цесията поражда действие ако вземането е индивидуализирано. Правата трябва да бъдат действителни, а самото вземане трябва да бъде определено или определяемо. Могат да се цедират неизискуеми, условни и срочни права.

Предмет на цесията могат да бъдат всякакви прехвърлими права стига законът, договорът или естеството на вземането не допускат това- арг. от чл.99,ал.1 от ЗЗД. Договорът поражда своето действие между страните от датата на постигане на съгласие по отношение на необходимото съдържание на договора- правото, което ще бъде предмет на цесията и цената на която същото ще бъде купено, ако цесията е възмездна. Цесията поражда действия спрямо длъжникът и третите лица от деня, когато прехвърлянето на вземането бъде съобщено на длъжника от цедентът- арг. от чл.99,ал.4 ЗЗД. От представените по делото доказателства не с е установява, цесията на вземанията от „Банка ДСК“ АД на „ОТП Факторинг България“ ЕАД да са били съобщени на ищцата. В случая това обаче е без правно значение поради две обстоятелства. Първо по делото не се спори, че на 25.05.2023 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е прекратено чрез вливане в ответното дружество „Банка ДСК“ АД. Съгласно чл.263и, ал.2 от ТЗ с вписването на вливането правата и задълженията на влялото се дружество преминава върху приемащото дружество. Както беше изложено по- горе цесията поражда своите правни последици от датата на сключването на договора между страните, като по отношение на длъжника и третите лица, тя поражда действие от датата на уведомяването на длъжника от цедента. В случая по силата на сключения на 15.09.2014 г. договор за цесия „ОТП Факторинг България“ е придобило процесните вземания от „Банка ДСК“ АД. С вписването на вливането на в Търговския регистър на 25.05.2023 г. извършеното преобразуване е породило своите правни последици ( арг. от чл.263ж,ал.1 от ТЗ) и „Банка ДСК“ АД е придобила всички права на „ОТП Факторинг България“, в това число и процесните вземания. На следващо място в практиката на ВКС (Решение № 209 от 28.11.2018 г. по търг. дело № 2530/2017 г., І т. о. на ВКС) се приема, че е без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК установяване на надлежното уведомяване на длъжникът за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. По изложените съображения съдът намира, че в конкретния случай , твърденията на ищцата че процесната цесия не му е била съобщена са без значение за основателността на така предявения иск, първо защото вземанията на цесионера отново са придобити от цедента по силата на извършеното вливане и второ защото за основателността на иска по чл.439 ГПК е без значение дали е налице надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия.

По твърденията за изтекла погасителна давност съдът намира следното:

С ППВС №3/1980 г. се прие, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.С т.10 на ТР 4

№ 2/2013 г. на ОСГТК се обяви ППВС №3/1980 г за изгубило сила и се възприе постановката, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. С ТР №3/2020 г. на ОСГТК се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В казуалната практика на ВКС / Определение № 3760 от 26.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 93/2024 г., IV г. о., ГК, Определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II т. о./ се приема, че с влизането в сила на заповедта за изпълнение, погасителната давност се прекъсва на основание чл.117,ал.2 от ЗЗД и започва да тече нова пет годишна давност. От събраните по делото доказателства се установява, че заповедта за изпълнение, с която е била осъдена ищцата е влязла в сила на 26.06.2012 г. от който момент давността за процесните вземания е била прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност. В периода 26.06.2012 г. до 26.06.2015 г. давността е била и спряна, съобразно даденото разрешение в ТР №3/2020 г. на ОСГТК. От изложеното следва, че към 10.02.2017 г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, давността за нейните задължения не е била изтекла.