Решение № 3799 от 05.06.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2555/2025
- Вид
- Решение № 3799
- Подписан
- 05.06.2026
- В сила
- 05.06.2026
- Състав
- Петър Любомиров Сантиров, Дамян Ивайлов Христов, Ивета Антонова
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 69, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2, изр. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 70, ал. 1, изр. 1 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 75 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 78, ал. 1 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 78, ал. 3 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 78, ал. 4 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 79, ал. 1 · Закон за платежните услуги и платежните системи
- чл. 80, ал. 3 · Закон за платежните услуги и платежните системи
РЕШЕНИЕ
№ 3799 гр. София, 05.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Петър Люб. Сантиров
Членове:
Ивета Антонова
Дамян Ив. Х. при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100502555 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1497 от 26.01.2024 г., постановено по гр. д. № 2285 по описа за 2022г. на Софийски районен съд, 150-ти състав, е уважен предявеният от А. Х. М. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи за заплащане на сумата от 3 940,37 лв., представляваща възстановяване на средства във връзка с неразрешена платежна операция, извършена на 22.08.2021 г. от банковата сметка на ищеца.
Със същото решение ответното дружество е било осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 157,61 лв., представляващи разноски в производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез процесуалния си представител юрк. Д.Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Изтъква, че изводите на първоинстанционния съд не почиват на събраните по делото доказателства, тъй като решаващият състав погрешно е оценил фактите и доказателствата, като спорната транзакция не е била платежна операция, извършена през мобилното/интернет банкиране на Банката, а е картова транзакция, извършена през системата на авторизационния агент „Борика“ АД и в удостоверението от „Борика“ АД било ясно посочено, че паролите се въвеждат на автентикационната страница на агента. Намира, че процесната транзакция е разрешена транзакция по смисъла на чл. 70, ал. 1, изр. 1 от ЗПУПС, както и че ищецът е действал при груба небрежност. Моли съда да отмени решението и отхвърли иска. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец - А. Х. М., чрез пълномощника си - адв. Ю., с надлежно учредена представителна власт по делото, е представил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор 1 на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. Сочи, че направената картова транзакция не е инициирана от него, като същият е станал жертва на измама, при която веднага е предприел действия, за да предотврати последиците . Твърди, че не е наредил сумата и не е дал съгласието си за изпълнение на превода, съответно транзакцията попадала в хипотезата на неразрешени банкови операции, а Банката в случая дължала да възстанови състоянието на сметката, каквато е била към момента на извършването . Претендира разноски за адвокатски хонорар за настоящата съдебна инстанция.
Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване на автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги.
В случая въззиваемият в качеството си на платец, твърди изрично в исковата молба, че не е разрешавал извършване на процесната платежна операция от 22.08.2021 г., а тежестта на доказване, че тя е разрешена и точно извършена е върху ответника.
В разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ЗПУПС е дадена дефиниция на процедурата за установяване на автентичността, като такава, чрез която се позволява на доставчика на платежна услуга да провери правомерното използване на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани средства за сигурност, а чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, от своя страна, предвижда, че когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че умишлено, или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 от ЗПУПС.
Тълкуването на чл. 78, ал. 1 и, ал. 4 от ЗПУПС недвусмислено сочи, че рискът от изпълнение на неразрешена от платеца платежна операция, макар и наредена чрез договорения платежен инструмент, е възложен в тежест на доставчика на платежната услуга. Неблагоприятните последици от изпълнението на неразрешената платежна операция, която е наредена чрез 2 приетия от страните платежен инструмент, ще останат в правната сфера на платеца само при доказване от страна на ответника, че е налице измама или при умишлено или при груба небрежност от страна на платеца неизпълнение на съществените задължения, вменени му във връзка с използване на платежния инструмент. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС, която предвижда платецът да понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл. 75 умишлено или по груба небрежност.
Следователно, с оглед на цитираните правни норми, въззивният съд приема, че за да бъде ангажирана отговорността на банката като доставчик на платежни услуги за изпълнението на неразрешена платежна операция по сключения между нея и ищеца като ползвател на услугите договор, е достатъчно ищецът само да твърди, че платежната операция не е разрешена, каквото твърдение в случая е направено с исковата молба, а законът възлага на банката да установи при условията на пълно и обратно доказване конкретните факти, при които тази отговорност не възниква или нейното ангажиране се изключва и съответно предявеният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС се отхвърля. В тази насока е и споделяната от настоящия състав съдебна практика напр. - Определение № 1957 от 11.07.2024 г. по т. д. № 2456/2022 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС, Определение № 1965 от 24.06.2025 г. по к. т. д. № 180/2025 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, Определение № 1085 от 25.04.2024 г. по т. д.
№ 1043/2023 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и др.
В настоящия случай банката-ответник не е представила при условията на пълно и главно доказване доказателства, че процесната платежна операция от 22.08.2021 г. е автентична и разрешена от платеца. От представените по делото доказателства може да се извлече единствено, че на датата на извършване на процесната транзакция въззиваемият се е опитал да въведе данните си, за да може успешно да получи насрещна престация от трето лице, но вместо това е изтеглена сумата от 3 940,37 лв., като в тази връзка същият се е опитал да възпре измамата, действайки с грижата на добрия стопанин – блокирал е сметката си в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, опитал се е да спре оторизацията на превода в „Борика“ АД и е подал сигнал до прокуратурата, за което е образувано досъдебно производство срещу престъпната дейност. Същите данни се потвърждават и от свидетелските показания, представени в открито съдебно заседание от 19.04.2023г. Единствено от съобщението от „Борика“ АД могат да извлекат данни, че транзакцията е била успешно верифицирана чрез използване на „Динамична и Статична парола“, но от документа не може да се установи безспорно, че верификацията е произлязла именно от ищеца, тъй като в съобщението липсват данни на кого са изпратени посочените пароли.
С оглед гореизложеното въззивната инстанция приема, че платежната операция от 22.08.2021 г. е неразрешена по смисъла на чл. 70, ал. 1, изр.2 от ЗПУПС и изпълнението от банката е основание за ангажиране на отговорността по чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС като субект, имащ качеството на доставчик на платежни услуги, както и че не са налице основания за освобождаване от отговорност на ответника като доставчик на платежни услуги, доколкото не се доказа по делото да е налице умисъл или груба небрежност на ищеца на което и да е от задълженията му по чл. 75 от ЗПУПС.
Тъй като крайните изводи, до които е достигнал СРС съвпадат изцяло с тези на настоящия състав, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК направените по делото разноски.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на въззиваемия, което настоящата въззивна инстанция приема за основателно.
С оглед постановяването на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС съдът не е длъжен да се ръководи от поставените в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, която към настоящия момент има по-скоро препоръчителен и ориентировъчен характер, а не задължително обвързващ за съда. При определянето на дължимия адвокатски хонорар за която и да е от страните съдът следва да съобрази 3 фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия от процесуалните представители на страните, социално-икономическите условия в страната и вътрешното убеждение на съда за справедливост. В настоящия случай процесуалният представител на въззиваемия е депозирала писмен отговор на въззивна жалба и се е явила в единственото открито съдебно заседание по делото, като не са ангажирани допълнителни доказателства и доказателствени искания, а делото от своя страна не се отличава с особена фактическа и правна сложност, всички относими към случая доказателства са събрани и проверени още в първоинстанционното производство, а цената на иска не е особено висока.
Поради тези причини настоящият съдебен състав не намира за приложим предвиденият в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа минимален размер на адвокатско възнаграждение, а следва да присъди по-нисък такъв, под предвидения минимум.
По изложените мотиви възнаграждението следва да се определи като се съобразят общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА - размерът му да бъде справедлив и обоснован. Съдът смята, че в полза на въззиваемата страна следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 300,00 евро, вместо претендираните 409 евро /равностойност на 800,00 лева/.
С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Разпечатката съдържа 33 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/289e16ab-4989-41ad-b110-19b71e58cc0a