Решение № 103 от 12.11.2025, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. Гълъбово, 12.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Г. Стоянова при участието на секретаря Белослава П. К.а като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело № 20255550100362 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на А. К. А., чрез адв. Д. П. срещу „Креди Йес“ ООД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК. Ищецът твърди, че сключил с ответното дружество договор за паричен заем № ******, по силата на който получил сумата от 500 лв., при задължение да я върне на 6 месечни вноски. Твърди, че следвало да заплати по договора и неустойка в размер на 294,47 лв., като общото задължение по процесния договор с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 852,38 лв. Твърди, че търсената неустойка по договор за паричен заем № ****** в размер на 294,47 лв. била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. Излага подробни съображения в тази насока. Твърди нищожност на процесната клауза за неустойка поради това, че противоречи на добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като била необосновано висока като размер. Твърди нищожност на основание чл.146, ал.1 ЗЗП вр.чл.24 ЗПК, тъй като клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена в договора за паричен заем, а представлява стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, върху които кредитополучателят няма възможност да влияее. На следващо място твърди, че неустойката заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което на основание чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребител;ски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона е нищожна. Сочи, че ГПР в договора не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като неустойката не била включена в размера на ГПР. Твърди, че неустойката била скрита лихва, като кредиторът не бил изпълнил условието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и не бил посочил действителния размер на договорната лихва, която се прилагала в правооотношението. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на договор за потребителски кредит № ******, сключен с „Креди Йес“ ООД, евентуално на клаузата на чл. 8 от договора за кредит.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Креди Йес“ ООД, взема становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Сочи, че на 29.12.2022 г. бил склчен договор за паричен заем № ******/29.12.2022 г. с ищеца за 1 сумата от 800 лв. с изрично и ясно посочени параметри по договора в чл.3 на същия. Сочи, че в чл.8 от процесния договор било посочено, че в случай че заемателят не представи договорено в чл.6 обезпечение или предоставеното такова не отговаря на изискаванията на чл.10, а.2, т.1 и т.4 от общите условия към договора, се дължала неустойка, с начин на разсрочено плащане, описано в погасителния план. Заявява, че ищецът се е запознал с погасителния план към договора за заем, като е положил подпис на договора, което обосновава валидно сключен договор за заем. Твърди, че ищецът е заплатил сума в размер на 1629,43 лв. Твърди, че клаузата на чл.8 от процесния договор е индивидуално уговорена и не е бланкетна клауза. Излага съображения, че неустойката по чл.8 от договорас е законосъобразна, действителна и непротиворечаща на закона и добрите нрави.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се въз основа на приетите по делото доказателства /договор за паричен заем № ****** към искане № ****** – л.31/, че на 29.12.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 800 лева, със срок на погасяване 9 месеца, платим на 9 вноски всяка от които в размер на 104,33 лв., с дата на първо плащане 29.01.2023 г. и падеж на последната вноска 29.09.2023 г., с ГПР 48,109% и месечен лихвен процент 3,330 %, с обща сума за плащане в размер на 939,01 лв.

С клаузата на чл. 6 от договора е предвидено задължение за потребителя да обезпечи договора, като, ако не стори това, дължи неустойка в размер на 689,99 лева съгласно чл. 8 от договора, която е платима ведно с месечните погасителни вноски /видно от погасителния план – л.32/.

Ответното дружество е представило справка за постъпили суми по пера по процесния договор /л.30/, видно от която общо платената сума от ищеца по договор за паричен заем № ****** от 29.12.2022 г. е в размер на 1629,43 лв.

Спорното обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.

С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.

Според чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на неустойка в размер 689,99 лева, която съществено е оскъпила ползвания от него паричен ресурс. Същата по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него неустойки заобикалят изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, каторазпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно 2 ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи, ще надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Неустоечната клауза на чл. 8 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й доближава този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.

Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответното дружество не доказа твърденията си, че процесните клаузи са индивидуално уговорени. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 689,99 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 689,99 лева, изразена като процент.

Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл.162 ГПК чрез използване на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава законовия максимум - 50 % - пет пъти размера на законна лихва към момента на сключване на договора за кредит /чл.19, ал.4 ЗПК/.

С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело 3

C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност. По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен самата неустоечна клауза – и целият договор за заем е недействителен – чл.22 ЗПК. А съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи заплащане само на чистата стойност на кредита - в процесния случай 800 лева, като не дължи лихва или други разходи (неустойки) по кредита.

Предявеният главен иск се явява основателен, поради което съдът не дължи произнасяне по предявеният евентуален иск.