Определение № 1098 от 13.10.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1098 гр. Перник, 13.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА като разгледа докладваното от ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500816 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274- 279 ГПК, вр. с чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 504/22.01.2026 г., подадена от Д. Р. И., чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ срещу определение № 14/12.01.2026 г., постановено по гр. дело № 751/2024 г. по описа на Районен съд - Сливница, с което е оставена без уважение молбата на Д. Р. И. за изменение на решение № 178 от 31.07.2025 г., постановено по гр.д. №751/2024 г., по описа на Районен съд- Сливница, в частта за разноските, като му бъде присъдено заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд неоснователно е отказал изменение на решението в частта за разноските и присъждане на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС. Жалбоподателят сочи, че извършването на разноските е надлежно удостоверено с представените по делото договор за правна защита и съдействие, фактура, фискален бон и списък по чл. 80 ГПК, депозирани своевременно преди приключване на устните състезания. Поддържа, че заплащането на адвокатското възнаграждение не е спорно между страните. Излага съображения, че съдът неправилно е приложил съдебна практика относно служебната преценка за нищожност на договора за правна помощ, като се позовава на Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Според жалбоподателя служебната проверка за нищожност се отнася до сделки, релевантни за предмета на правния спор, но не и до договора за адвокатска защита при произнасянето по отговорността за разноски. Наред с това релевира доводи, че насрещната страна не е направила своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което съдът не е разполагал с процесуална възможност служебно да намали адвокатското възнаграждение, прилага и съответната съдебна практика, която според жалбоподателя е относима в случая.

По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата за изменение на решението в частта за разноските, с присъждане на адвокатско 1 възнаграждение в размер на 2400 лв.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпило становище от насрещната страна.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от релевираните в частната жалба оплаквания /съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС/, намира последната за процесуално допустима, доколкото е депозирана са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество, за основателна поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Производството пред районния съд - Сливница е образувано по искова молба на Д. Р.

И. против „Фератум България“ ЕООД, с която са предявени обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № *** от *** или при условията на евентуалност, за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от договора. По делото е постановено решение № 178/31.07.2025 г., с което е уважен предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит № ***от ***, като на ищеца са присъдени единствено разноски за държавна такса в размер на 50 лв.

В мотивите на постановеното решение първоинстанционният съд е приел, че независимо от установеното по делото заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева с включен ДДС, същото не следва да бъде възлагано в тежест на ответника, доколкото договорът за правна защита и съдействие е нищожен поради противоречие с добрите нрави и с изискването за справедливост и обоснованост на адвокатското възнаграждение, установено в чл. 36, ал. 2 ЗА.

За да достигне до този извод, решаващият състав е съобразил несъответствието между уговорения размер на възнаграждението и действителната фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че между същите страни са инициирани множество самостоятелни съдебни производства, произтичащи от едно и също договорно правоотношение по всяко от които се претендират отделни адвокатски възнаграждения.

Приел е, че подобно упражняване на процесуални права надхвърля пределите на добросъвестността по чл. 3 ГПК и е насочено към неоправдано генериране на разноски в тежест на насрещната страна. Районният съд позовавайки се на практиката на ВКС относно служебното съобразяване на нищожността на правните сделки е счел, че отсъствието на своевременно заявено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК не препятства извършването на самостоятелна преценка за действителността на договора за правна защита и съдействие, когато уговореното възнаграждение е в явно противоречие с добрите нрави.

По тези съображения е формирал извод, че претендираното адвокатско възнаграждение не подлежи на възлагане в тежест на ответника по реда на чл. 78 ГПК, като е отказал присъждането му изцяло. Претенциите за възстановяване на разходите за банков превод и куриерска услуга са приети за недоказани, поради което в полза на ищеца са присъдени единствено разноски за внесена държавна такса в размер на 50 лв.

С молба с вх. № 5015/05.09.2025 г., на Д. Р. И. чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е поискал изменение на решение № 178 от 31.07.2025 г., постановено по гр.д. 751/2024 г., по описа на Районен съдСливница, в частта за разноските, като му бъде присъдено заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС. С обжалваното определение, предмет на настоящия въззивен съдебен контрол, районният съд е оставил без уважение молбата по чл.

248 ГПК като е препратил към изложените в решението мотиви относно отказа за присъждане на претендираното възнаграждение. Допълнително е посочил, че свободата на 2 договаряне на адвокатското възнаграждение не обуславя безусловно задължение за възлагането му в тежест на насрещната страна, доколкото отговорността за разноски следва да се съобразява с принципите на справедливост, обоснованост и добросъвестност. В мотивите на атакуваното определение съдът е обосновал извода си за нищожност на договора за правна защита и съдействие поради противоречие с добрите нрави, обусловено от свръхпрекомерния размер на уговореното възнаграждение, като се е позовал на практиката на ВКС. Приел е, че при констатирана нищожност липсва нормативно основание, съдът да замести недействителната уговорка с определено по собствена преценка справедливо възнаграждение, като е счел за неотносимо и приложението на минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. По тези съображения е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК.

Така формираните правни изводи не се споделят от настоящия въззивен състав. На първо място, отговорността за съдебните разноски представлява самостоятелно процесуално правоотношение, възникващо между страните по делото като последица от неговия изход.

Същата следва да бъде разграничавана от облигационното правоотношение между доверителя и неговия адвокат, в рамките на което се определят съдържанието и обемът на възложената правна защита, както и дължимото за нея възнаграждение. Макар договорът за правна защита и съдействие да е основанието, въз основа на което страната извършва съответния разход, неговата действителност и размерът на отговорността на насрещната страна за този разход не са тъждествени правни въпроси.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК установява правото на страната, в чиято полза е разрешен спорът, да получи направените по делото разноски. Същевременно чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда специален процесуален способ за ограничаване на тази отговорност, когато заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Упражняването на посоченото правомощие е обусловено от направено искане на насрещната страна. Така законодателят е разграничил свободата на страните да определят възнаграждението по договора за правна защита и съдействие от възможността съдът да ограничи размера, в който този разход се възстановява от загубилата делото страна. Наред с това следва да се отчете, че свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 ЗЗД не е неограничена. Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на добрите нрави, а чл. 36, ал. 2 ЗА изисква уговореното адвокатско възнаграждение да бъде справедливо и обосновано. Поради това не може да бъде възприета тезата, че съдът е лишен от всякаква възможност служебно да съобрази недействителността на договор за правна защита и съдействие, когато основанията за този порок произтичат от установените по делото факти. Подобно разбиране би противоречало на възприетите в практиката на Върховния касационен съд разрешения относно служебното зачитане на нищожността на правните сделки.

В настоящия случай обаче, преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК не се покрива по съдържание с преценката за противоречие на договора с добрите нрави. Докато първата има за предмет размера на разноските, които следва да бъдат възложени в тежест на насрещната страна, втората засяга действителността на самото облигационно съглашение и предполага установяване на порок 3 с такава степен на същественост, че да изключва признаването на договореното правно действие. Ето защо обстоятелството, че съдът намира заплатеното възнаграждение за несъразмерно на сложността на спора само по себе си не е достатъчно основание за прогласяване нищожността на договора. По аргумент на противното би означавало, че специалният процесуален ред на чл. 78, ал. 5 ГПК фактически е заместен с общия институт на договорната недействителност, без да са налице неговите самостоятелни материалноправни предпоставки. Това разграничение намира опора и в практиката на Върховния касационен съд, на която се позовава първоинстанционният съд, но чието приложение към конкретния спор изисква съобразяване на фактическите обстоятелства, обусловили постановените разрешения.

В Определение № 90 от 07.02.2019 г. по гр. д. № 3870/2018 г., IV г. о. на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК, са обсъдени пределите на договорната свобода и критериите, при които нееквивалентността на насрещните престации може да обоснове противоречие с добрите нрави. Върховният касационен съд е възприел, че не всяко отклонение от икономическата равностойност на престациите съставлява основание за нищожност, а е необходимо несъответствието да бъде значително и явно, като насрещната престация практически да е сведена до липса на такава. В този смисъл са съобразени и разрешенията, възприети в Решение от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о. на ВКС, и Решение от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о. на ВКС, относно необходимостта преценката за противоречие с добрите нрави да се основава на действителното съдържание на правоотношението и на степента на установената нееквивалентност. От значение в случая е и Решение № 61 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 3153/2019 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че съдът следва служебно да съобрази свръхпрекомерността на договорено адвокатско възнаграждение, когато същата разкрива противоречие с добрите нрави. Това разрешение обаче е постановено при съществено различна фактическа обстановка. В разгледания от ВКС случай е било уговорено допълнително адвокатско възнаграждение за правни действия, за които вече е съществувал друг договор за процесуално представителство и е било заплатено самостоятелно възнаграждение. Допълнителният хонорар многократно е надвишавал първоначално платения, а самото процесуално представителство е било осъществено от друг адвокат, докато лицето, претендиращо допълнителното възнаграждение, е участвало единствено в изготвянето на писмени бележки. Именно съвкупността от тези обстоятелства е обосновала извода за несправедливост, необоснованост и изключителна нееквивалентност на уговорената допълнителна престация. Следователно посоченото решение не установява общо правило, според което всяко адвокатско възнаграждение, надхвърлящо преценения от съда за разумен размер, е нищожно. Напротив, то изисква конкретно установяване на такива обстоятелства, които разкриват съществено накърняване на нравствените начала, ограничаващи договорната свобода. Служебното зачитане на нищожността е последица от наличието на установен материалноправен порок, а не самостоятелно основание съдът да ревизира по целесъобразност договорената между страните престация.