Определение № 3337 от 27.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3337 гр. София, 27.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20258002901576 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. С. К. и М. С. К., чрез адвокат Н. Д. и адвокат Г. Р., с която обжалват решение № 81 от 19.03.2025 г. по в.т.д.

№ 621/2024 г. на Апелативен съд – Варна, III състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 128 от 12.06.2024 г., поправено, на основание чл. 247 от ГПК, с решение № 253 от 18.11.2024 г. по гр.д. 194/23 г., по описа на Окръжен съд – Шумен, са отхвърлени изцяло предявените от настоящите жалбоподатели против ЗД „Бул Инс“ АД, гр.

София искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумите от по 30 000 лв., представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им – Г. С. Г., настъпила на 21.01.2023 г., вследствие на ПТП от 21.01.2023 г. около 17:50 ч., на общински път SHU 1190 км 1+725 между с.

Мараш и кръстовището с главен път I-7 Шумен – Велики Преслав, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.03.2023 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени 1 въззивното решение в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? – противоречие с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; ППВС № 4/25.05.1961 г.; ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 217 от 22.12.2016 г. по т.д. № 3402/2015 г. на ВКС, I I т.о.; решение № 174 от 27.10.2016 г. по т.д. № 2960/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 56 от 04.05.2017 г. по т.д. № 3584/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д.

№ 2908/2015 г. на ВКС, I т.о.

2.Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

3.Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.: решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о.; ППВС № 4/1968 г.

4.Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г.

2

5.Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?

6.Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г., I II гр.о.; решение № 390 от 08.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 9 от 07.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г., I т.о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 . на ВКС, III гр.о.

7.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?

8.Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г.

Ответникът по касационната жалба „ЗД „Бул Инс““ АД, гр. София , чрез адвокат А. И., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

3

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорните въпроси за разрешаване по подадените жалби на Ж. К. и М. К. от въззивната инстанция се свеждали до наличието на активната материалноправна легитимация на ищците Ж. С. К. и М. С. К. да претендират застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Г. Г., както и до размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл.52 от ЗЗД, приложим при предявените искове с правно основание чл. 432 от КЗ.

Въззивният съд е приел, че между страните е установено наличието на противоправно деяние от лицето, управлявало лекия автомобил, застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на пътно-транспортното произшествие. Установено е настъпването на пътнотранспортно произшествие на 21.01.2023 г. в гр. Шумен, като е прието, че виновен е водачът на лекия автомобил марка, „Ауди А 4“, чиято „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е била застрахована при ЗД „Бул инс“ АД.

Въззивният съд е приел за установено, че жалбоподателите Ж. К. и М. К. са били внуци на починалия Г. Г..

От показанията на разпитаната като свидетел К. М., въззивният съд приема за установено, че починалият Г. Г. е живеел в едно домакинство заедно със сина си С. Г. С. и се грижел за него, тъй като С. бил тежко болен от диабет.

Според свидетелката, бащата пазарувал, поддържал домакинството, придружавал сина си при посещение на лекари. Свидетелите М. и В. заявили, че ищците Ж. и М. са имали силна връзка с дядо си, били са задружно семейство и тежко приели неговата смърт. Изложили още, че Ж. и М., заедно с техните родители, са живеели в отделна къща в същото село и често са се виждали с дядо си.

Въззивният състав не е кредитирал показанията на свидетелката М. К., 4 която заявила, че Ж. се е грижила за дядо си, като го придружавала навсякъде, носила му хапчета и всичко друго, тъй като същите били в противоречие с показанията на свидетеля М., според които починалият изцяло се е грижел за болния си син, като пазарувал, поддържал домакинството и го водил по лекари и болници.

С оглед на това, въззивният състав е приел, че отношенията между внуците Ж. и М., и техния дядо Г. са били основани на взаимна обич, разбирателство, подкрепа, взаимно подпомагане и грижи, като независимо, че към момента на инцидента те са живеели в различни домакинства, те са общували често, гостували са на дядо си и са се подкрепяли, както и че двамата внуци са преживели тежко загубата на дядо си.

Въззивният състав е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценявани в тяхната цялост и взаимна връзка, не можело да се направи извод, че по отношение на ищците били доказани двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо им. Не били наведени твърдения и не се установили конкретни житейски обстоятелства, довели до такава степен на близост между ищците и дядо им, която да обуслови претърпяването от ищците на болки и страдания по повод смъртта на Г. Г., надхвърлящи по интензитет, времетраене и развитие нормално присъщите такива за подобен вид родствена връзка.

Според въззивния състав, установеното от свидетелските показания сочило на нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между дядо и внуци, съответно и на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич, привързаност и морална подкрепа. Отделно от това, не се установило понесените от ищците морални болки и страдания да надхвърлят обичайните по повод смъртта на дядо им.

Въззивният състав е посочил, че действително от заключението на вещото лице по назначената в първоинстанционното производство съдебно психологична експертиза се установило, че след погребението на дядото психичното състояние на Ж. К. се влошило, развила страхове, плачела, не можела да остава сама. Установено било, че състоянието на ищцата в емоционален план, съгласно проведеното психологическо изследване се дължало на комплексни причини - тревожни и депресивни състояния 5 констатирани в предходни периоди (2014 г.-2015 г.) и за които имало медицинска документация, продължили до 2017 г., съчетани с бременността, по време на която не е можела да търси адекватно медикаментозно лечение.

Към момента на изследването все още се отчитали повишени нива на тревожност и по-ниски на депресия и невротичност, като по данни на изследванията тя била все още на медикаментозна терапия. Вещото лице е посочило, че Ж. К. била емоционално депримирана, с множество тревожни и депресивни прояви, с общ спад в когнитивното и емоционално функциониране, с когнитивен дисонанс и фундаментално ценностно объркване. Заключението, прието от съда е, че лицето функционирало при условията на продължаваща психотравма, поради което било приложимо специално психиатрично лечение и наблюдение.

С оглед съдебно-психологичната експертиза, по отношение на М. К., въззивният съд е приел, че са били установени по-високи стойности по скала „невротизъм“, повишаване на тревожността при фокусиране върху темата за загубата на дядо му, свидетелстващо за непреработена психологична травма.

Експертът посочил, че справянето на психологично ниво било затруднено от средата, тъй като бил „заразен“ с емоциите на своите сестра и майка, които преживявали траурна реакция.

Въззивният съд е приел, че от доказателствената съвкупност по делото се наложил извод, че между ищците и починалия били установени само нормалните обичайни отношения между дядо и внуци, за които било нормално, естествено състояние, както обичта и привързаността, така и тъгата и непреодолимостта на загубата при внезапната смърт, а и било недоказано, че по повод смъртта на Г., ищците са претърпели болки и страдания, надвишаващи по интензитет и продължителност тези, които било нормално да се понесат в случай на смърт на дядо.