Решение № 3178 от 04.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3178 гр. Пловдив, 04.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20215330115811 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД от И. М. К., с ЕГН ********** против „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478.

Ищецът твърди, че между него и „Кредихелп“ ООД бил сключен договор за кредит о т 24.06.2019г. След сключването на договора настъпила промяна във фирменото наименование на заемодателя – ответник, а именно от „Кредихелп“ ООД на „Мъни плюс мениджмънт” ЕООД, като в последствие, последното променило правноорганизационната си форма и се трансформирало в „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД. По силата на сключения договор ищецът получил заемна сума в размер на 511.29 евро, с левова равностойност 1000 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40.00 % и годишен процент на разходите 43.30 %, със срок за погасяване от 24 седмици и вноска в размер на 46,99 евро. Съгласно чл.12, ал.1 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с предоставяне на обезпечение, а именно физическо лице отговарящо кумулативно на предвидени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение кредитополучателят – ищец дължал неустойка, предвидена в чл.12, ал.4 от договора за заем, в размер на 250,98 евро с левова равностойност от 490,88 лева. Същата се дължала разсрочено заедно с погасителната вноска. Счита, че сумата за неустойка не се дължи, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Предвидения в договора лихвен процент от 40,04% не отговарял на действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради високия 1 лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3 от договора, в действителния му размер, което било нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,04 %, към който се кумулирало вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и водело до нищожност на договорното съглашение. Твърди, че договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или предоставяне на банкова гаранция загубила присъщата си обезщетителна функция, доколкото била близо 50 % от заетата сума в размер на 1000 лева. Предвиждането й да бъде кумулирана към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Предвидените ограничения, свързани с предоставянето на обезпечение, създавали условия, които кредитополучателят – ищец да не може да изпълни. Твърди се, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал кратък срок за осигуряване на поръчители – едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Това автоматично водело до противоречие на клаузата за неустойка пряко с целта на Директива 2008/48. Неустойката съставлявала добавка към възнаградителната лихва, допълнителна облага – печалба, без обаче да бъде обявена на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Твърди се, че с уговарянето на неустойката в чл.12, ал.4 от договора за кредит се въвеждал още един сигурен източник на доход, на икономически по – силната страна. От една страна неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга страна била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението. По този начин се заобикаляли ограниченията по чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР, а именно, че неустойката представлява близо 50% от заетата сума.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл.12, ал.4 от договор за кредит от 24.06.2019г, за недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал.4 от ЗПК и нарушаваща чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК. Съдът е сезиран с искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50 лева – платена без основание за погасяване на неустойка по договора за кредит от 24.06.2019г., в периода от 23.06.2019г. до 24.06.2020г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 06.10.2021 г. до окончателното погасяване. Претендира присъждане на направените разноски, за които е представен списък.

2

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените от ищеца искове. Не оспорва обстоятелството, че по силата на Договор за заем № ********** от 24.06.2019г., дружеството – ответник е предоставило на ищцата сумата в размер на 1000 лева или 511,29 евро, за срок от 24 седмици, при уговорен лихвен процент в размер на 40,04 % и ГПР от 43,30 %. Твърди, че в края на заемния период общо дължимата сума възлизала на стойност в размер на 1102,92 лева или 563,91%, от които: 1000 лева главница и 102,92 лева - възнаградителна лихва. Твърди, че в договора за заем се съдържат уговорки за неустойки дължими при различни хипотези, като в конкретния случай, тези уговорки не влезли в сила и по договора не били начислени неустойки. Оспорва твърденията на ищеца за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, поради това, че договорената неустойка не била включена в договорното съдържание като договорна лихва, съответно като част от ГПР по кредита. Неоснователно било възражението на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, доколкото това условие било приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично било предвидено, че се касае за фиксиран лихвен процент. В договора се съдържала и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Твърди се в отговора, че е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,04 % и не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК, както и липсвало задължение за информация по чл.11, ал.1, т.11 относно погасителния план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността на датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно било възражението, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изразяващо се в липса на посочване от какви пера е съставена общо дължимата сума по договора. Размерът на ГПР бил посочен в договора, като същият се формирал по определения в приложение №1 към ЗПК начин. Бил посочен редът и начина на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. Твърди се, че към момента на сключване на договора не се установява да се дължи предвидената неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при отлагателно условие. Дължимостта й била уговорена в случай на неизпълнение на задължение на заемателя и представлявала разход, свързан с неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19, ал.3 от ЗПК . Счита, че няма как да се приеме уговорената неустойка да бъде включена в съдържанието на ГПР, тъй като е уговорена при отлагателно условие и същата не е влязла в сила, а ако била начислена при сбъдване на отлагателното условие, то същата представлявала разход за неизпълнение на договорно задължение, което не се включвало в ГПР по заема.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем от 24.06.2019г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 511,29 евро /1102,92 лева/. Кредитът е отпуснат при следните условия: лихвен процент по заема- 40,04%, ГПР-43,30% за срок от 24 седмици, платим на 12 погасителни вноски, при посочен размер на двуседмичната вноска – 46,99 евро. С разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от договора е предвидено задължение за заемателя в 7-дневен срок от сключването на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което лице следва да отговаря на предвидените в ал. 3 условия. При 3 неизпълнение на това задължение заемателят дължи неустойка в размер на 250,98 евро или левовата им равностойност- 490,88 лева.,платима на части, съгласно погасителния план, ведно с дължимата вноска.

Като писмени доказателства по делото са приети индивидуален договор за заем от 24.06.2019г., актуално състояние, писмо от БНБ, ведно със справка от информационната система на Централния кредитен регистър.

От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от вещото лице М. М. се установява следното:

По индивидуален договор за заем № ********** от 24.06.2019г. ответника като заемодател е предоставил на заемателя И. М. К. заем в размер на 511,29 евро в левовата равностойност на 1000 лева, съгласно курса на БНБ, в брой срещу разписка на 24.06.2019г. и срок за погасяване 6 месеца по 12 погасителни вноски с двуседмични падежи в размер на 46,99 евро в левова равностойност 91,91 лева.

В чл. 12, ал. 4 от договора е предвидена и неустойка в размер на 250,98 евро в левова равностойност 490,88 лева. Общия дълг по договора възлиза на сумата от 1593,80 лева, от които: главница-1000 лева, договорна/възнаградителна лихва-102,92 лева и неустойка490,88 лева.

По документи при ответника, по процесния договор са извършени плащания в размер на 1102,92 лева,с която сума е погасена главницата от 1000 лева и договрната лихва в размер на 102,92 лева. Според заслючението неустойка не е начислена и не се дължи, като няма отразени плащания за неустойка за периода от 24.06.2019г. до 24.06.2020г. Тези разноски по кредита не са начислени и не се дължат.

Размерът на годишния процент на разходите по процесния договор, изчислен съобразно предвидената в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК е 43,30%.

В ГПР по процесния договор като разход на заемодателя е включена само договорна лихва. Процентът, с който б се оскъпил кредита с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение /поръчителство/ в чл. 12, ал. 4 от договора, изчислен математически годишно и месечно, вещото лице посочва в размер на 98,17% годишно /годишен процент на неустойката спрямо главницата по кредита/и 16,36% месечно /месечен процент на неустойката спрямо главницата/.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция 4 по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.