Решение № 4640 от 02.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4640 гр. София, 01.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100510507 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 05.07.2023г., постановено по гр.д. № 3169/2023г. на СРС, ГО, 85 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД срещу Р. Б. Й.-А. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването в полза на ищеца на следните вземания: за сумата от 2 751, 50 лева – стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2019г. до м.04.02.2021г.; за сумата от 377, 43 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. до 23.06.2022г. и за сумата от 42, 87 лева – стойност на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.6.2019г. до м.04.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 37016/2022г. по описа на СРС, ГО, 85 състав. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: за главница – за разликата над сумата от 2 751, 50 лева до пълния предявен размер от 3 092, 83 лева; за мораторна лихва – за разликата над сумата от 377, 45 лева до пълния предявен 1 размер от 403, 26 лева и за периода от 16.05.2020г. до 14.09.2020г.; както е отхвърлен изцяло иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 8, 12 лева – обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Р. Б. Й.-А., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и нарушение на материалния закон. Поддържат се всички релевирани в първоинстанционното производство възражения срещу иска – че ответницата не е потребител на топлинна енергия /собственик или ползвател/ на имота; че между страните не съществува валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за процесния имот; че ищцовото дружество не е активно легитимирано да претендира присъждане на стойността за услугата дялово разпределение; че ищецът не е доказал количеството на реално потребената топлинна енергия; че ответницата не е изпаднала в забава, тъй като не е била канена да плати задължението си; че вземането за главница и за обезщетение за забава е погасено по давност. Наведени са и доводи, че по делото не са представени доказателства, че приложимите Общи условия са влезли в сила по предвидения за това ред чрез публикуването им в един централен и един местен ежедневник. Въззивникът излага съображения, че не е доказано да е налице действащ договор с фирмата за дялово разпределение през исковия период. Освен това счита, че заключението на съдебно-техническата експертиза не следва да се кредитира, тъй като е изготвено въз основа на документи, които не са представени по делото, съответно не са приети като писмени доказателствени средства. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

Въззиваемата страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми.

2

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.

150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост на изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия. Настоящият съдебен състав счита оспорването за неоснователно по следните съображения:

По делото е представена Заповед № РД-41-3706/09.12.1982г. на Председателя на ИК на СНС, с която на основание чл. 100 от ЗТСУ /отм./ е предоставен в обезщетение на ответницата Р. Б. Й. срещу отчужден имот следния недвижим имот: ап. № 119, находящ се в гр. София, жк “******* – ******* Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗТСУ /отм./ в действащата към момента на издаването на заповедта редакция – ДВ, бр. 102 от 1977г., в сила от 01.01.1978г., правоимащият придобива собствеността на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение по силата на самата заповед на органа по чл.

95, при условие, че е изплатил разликата, която евентуално дължи между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения имот, освен ако за плащането e даден срок съгласно с действащите разпоредби по кредитиране на 3 жилищното строителство. В конкретния случай в издадената от органа по чл.

95 ЗТСУ /отм./ заповед не е определена за заплащане от правоимащата разлика между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения имот. С оглед изложеното се налага извод, че ответницата е придобила собствеността върху описания имот по силата на закона с издаването на процесната заповед. По делото е обявено за безспорно установено между страните, че е налице идентичност между имота, индивидуализиран в заповедта от 09.12.1982г. и процесния топлоснабден имот – *******, находящ се в гр. София, жк “******* – *******. Ответницата нито твърди, нито доказва да е извършила разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период.

Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна 4 собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

С оглед изложеното се налага извод, че е установено принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответницата дължи заплащане на стойността на ползваната услуга съобразно притежаваната от тях част от правото на собственост върху имота. Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът фактически е ползвал топлоснабдения имот за исковия период е ирелевантно. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването на това качество настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не се установени.

Неоснователни са релевираните доводи относно приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от 5

“Топлофикация София” ЕАД на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно относно влизането в сила на същите. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса, дадено в решение № 189 от 11.04.2011г., постановено по т.д. № 39/2010г. по описа на ВКС, Второ ТО, в което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия/ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им наймалко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането в сила на Общите условия /ОУ/ не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. В случая първоинстанционният съд е съобщил на страните в определението си от 11.05.2023г., с което е изготвен доклад по делото, че му е служебно известно обстоятелството, че приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на потребители в гр. София от 2016г. са публикувани в един централен и един местен всекидневник. Въззивницата не твърди и не установява наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в първоинстанционното решение.