Определение № 1249 от 24.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1249 гр. София, 24.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20248002902672 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 41 от 13.03.2024г. по в.т.д. № 215/2023г. на Апелативен съд – Велико Търново, като е отменено решение № 4 от 19.01.2023г. по т.д. № 26/2021г. на Окръжен съд - Габрово, поправено с решение № 38 от 03.08.2023г., са отхвърлени исковете по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, предявени от Г. П. М. срещу Гълъбица Руменова Атанасова, извършваща търговия под фирма ЕТ „Гълъбица М.а“, и „Криник Солар“ ЕООД за солидарно заплащане на суми – 244 573. 44 лева главница и 21 400 лева договорни лихви, произтичащи от договори за заем от 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г.

Със същото въззивно решение са уважени предявените при условия на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на Г. П.

М. срещу Гълъбица Руменова Атанасова, извършваща търговия под фирма ЕТ „Гълъбица М.а“, за сумата от 9 648 лева, със законната лихва от 17.05.2021г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. В останалата част, до пълния предявен размер от 244 573. 25 лева, както и срещу ответника „Криник Солар“ ЕООД исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени.

1

С подадена касационна жалба Г. П. М. обжалва като неправилно решението на Апелативен съд – Велико Търново в частта на отхвърлените искове срещу ЕТ „Гълъбица М.а“. Според касатора в нарушение на закона от въззивния съд е било прието, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и представляваният следва да потвърди сделките.

Процесните договори за заем са търговски сделки (чл. 286, ал. 3 от ТЗ) и за тях ТЗ регламентира изрично действията без представителна власт (чл. 301 от ТЗ).

Установена е презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването. В този случай съдът следва да провери дали възражението за липса на представителна власт е заявено от търговеца незабавно след узнаването. По делото от събраните доказателства се е установило, че едноличният търговец е разходвал получените средства за нуждите на своята търговска дейност – изграждане на къща за гости „Марая“ – с. Огняново.

Сумите, предоставени от З.Д. М. са били осчетоводени като заемни средства през 2018г. и е налице връщане на част от заема. Дори да се приеме за приложима разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, то потвърждаването може да се направи чрез конклудентни действия. Въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства – изготвените и приети по делото експертизи, установените действия на ответника, свързани с разходване на средствата, предоставени по силата на сключените договори за заем, както и признанието на различни факти от страна на търговеца и неговия процесуален представител, направени в хода на производството. Неоснователен е изводът, че за по-голяма част от вземанията по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е настъпила погасителна давност. Изискуемостта на вземанията възниква от момента, в който съдът евентуално прогласи окончателната недействителност на договорите за заем. Договорите не са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. Режимът на сделките, сключени от мним представител, е специален. Неправилно е прието, че ответникът е релевирал своевременно възражение за погасителна давност. Не е било съобразено, че по делото е било заявено увеличение на иска. Непредявената част от вземането е със „собствена“ давност и позоваването на нея е следвало да бъде извършено и заявено отделно след депозиране на молбата за увеличение на иска. В случая ответникът не е заявил възражение за изтекла погасителна давност по 2 отношение на увеличената част от исковете.

Касаторът иска въззивното решение в обжалваните части да бъде допуснато до касация и отменено, с уважаване на предявените искове въз основа на договорите за заем, евентуално тези за връщане на паричните суми като получени без основание.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД в хипотезата на извършени действия извън пределите на представителната власт, предоставена от упълномощителя, когато последният е регистриран като едноличен търговец?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 4 от 26.07.2022г. по т.д. № 497/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 37 от 01.04.2009г. по т.д. № 106/2008г. на ВКС,ТК, решение № 62 от 25.06.2009г. по т.д. № 546/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 184 от 22.06.2015г. по т.д. № 3664/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Налице ли е противопоставяне на търговеца – упълномощител, по смисъла на чл. 301 от ТЗ, в случай че същият се е възползвал от правата си по сключения от упълномощения, при превишаване на пределите на представителната власт, договор?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 57 от 11.09.2017г. по т.д. № 3444/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 787 от 24.11.2016г. по гр.д. № 60056/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 50011 от 09.02.2023г. по гр.д. № 1902/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 140 от 28.10.2014г. по т.д.

№ 908/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по 3 тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 224/2012 от 08.01.2013г. по гр.д. № 264/2012г. на ВКС, на което въззивното решение противоречи.

3. Следва ли съдът да приложи презумпцията на чл. 301 от ТЗ в хипотеза, при която упълномощителят – търговец се е възползвал от полученото по сключения от неговия мним представител договор?

По въпроса касаторът се позовава на вече посочената съдебна практика по втория поставен въпрос.

4. От кой момент започва да тече давността по исковете за неоснователно обогатяване (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД) в хипотезата на висяща недействителност на договор, сключен от мним представител извън пределите на учредена представителна власт?

Страната се позовава на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2018 от 07.03.2019г. по тълк. дело № 1/2018г. на ОСТК на ВКС, решение № 94 от 24.04.2017г. по гр.д. № 296/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 76 от 07.02.2017г. по ч.т.д. № 1999/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 217 от 10.03.2016г. по т.д. № 2296/2015г. на ВКС, ГК, І т.о.

Като евентуално основание за допускане на касационно основание се сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – зададеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

5. При заявено увеличение цената на иска от ищеца, може ли да се приеме, че възражението на ответника за погасяване на вземането по давност, релевирано по отношение на първоначалния размер на иска, има автоматично действие и относно увеличения размер?

Във връзка с този въпрос касаторът сочи Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и решение № 62 от 31.07.2019г. по т.д. № 1824/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.

При условия на евентуалност счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства?

Във връзка с въпроса касаторът посочва решение № 298 от 28.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на което въззивното решение 4 противоречи.

Въззивното решение се счита и за очевидно неправилно (във връзка с приложената от въззивния съд разпоредба на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД).

От насрещната страна по жалбата Гълъбица Руменова Атанасова, извършваща търговия под фирма ЕТ „Гълъбица М.а“, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Срещу въззивното решение в частта на присъдените вземания по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е подадена касационна жалба от ЕТ „Гълъбица М.а“. Според касатора решението в тази обжалвана част е неправилно. Не са били обсъдени доказателствата за извършени вноски от З.Д. М. като пълномощник, за нищожност на договора за цесия за сумите от неоснователно обогатяване, както и че З.Д. М. не е разполагал със собствени средства, за да ги прехвърли на едноличния търговец. Относно договора за цесия не е било съобразено, че липсва индивидуализация на техния предмет.

Не е посочен размерът на всяко от задълженията, период на вноските, банкови сметки.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора ЕТ „Гълъбица М.а“ въпроси са:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства и доводите и възраженията на страните? За задълженията на въззивната инстанция, свързани с обсъждане на 5 доказателствата и излагане на мотиви въз основа на тяхната обща преценка?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава основно на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. па гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решения на състави на ВКС, съставляващи казуална съдебна практика - решение № 50027 от 28.02.2023г. по гр.д. № 2353/2022г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 19 от 05.02.2021г. по гр.д.

№ 1680/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.

2. За индивидуализацията на вземането, предмет на договор за цесия, и липсата му влече ли нищожност на сделката поради липса на предмет?

Касаторът се позовава на решение № 196 от 22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

3. Индивидуализирано ли е вземането, предмет на договор за цесия, когато в договора за цесия са посочени двама или повече длъжници и без конкретизация на вземанията от всеки от тях като период, размер и основание и респективно липсата на индивидуализация в посочения смисъл, влече ли недействителност/нищожност на сделката?

Във връзка с въпроса се сочи се допълнително основание по чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК.

Въззивното решение, според касатора – едноличен търговец, очевидно неправилно. е и

От Г. П. М., насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, съгласно който подадената от едноличния търговец касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на 6 касационно обжалване, съдът приема следното:

С исковата си молба вх. № 859/17.05.2021г. Г. П. М. е изложил, че на 01.11.2012г. между З.Д. М., в качеството на заемодател, и Гълъбица Руменова Атанасова (тогава М.а), действаща като ЕТ „Гълъбица М.а“, като заемополучател, е бил сключен договор за заем за сума до 10 000 лева. По силата на договора с няколко отделни банкови превода за периода от 28.11.2012г. до 19.11.2014г. били предоставени 5 775. 25 лева. Крайният срок за връщане на сумата е бил 31.12.2018г. Идентично на 02.01.2015г. между същите страни бил сключен нов договор за заем за сумата от 250 000 лева, от които за времето от 03.04.2015г. до 14.09.2017г. били предоставени по банков път 232 440 лева. Договореният срок за възстановяване е бил 31.12.2018г. На 05.01.2018г. бил сключен трети договор за заем за сумата от 10 000 лева, от която в полза на заемополучателя били преведи 6 358 лева за периода от 23.01.2018г. до 13.12.2018г., при падеж на задължението и по това правоотношение 31.12.2018г. Според идентични разпоредби по договорите страните договорили и договорна лихва от 2% годишно. При дължимост на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД на обща сума на главниците от 244 573.