Определение № 109 от 14.01.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 109 гр. София, 14.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Л. М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно частно гражданско дело № 20251800500961 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 521 от 06.08.2025 г. по гр. д. № 118/2025 г. на РС – Ихтиман, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Профи кредит България“ ЕООД за изменение на постановеното по делото Решение № 157/25.06.2025г. в частта му за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение от 700 лв. на 200 лв.

Определението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „Профи кредит България“ ЕООД, който го счита за неправилно и незаконосъобразно. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че размерът на разноските не е прекомерен. Счита, че в случая не е налице нито фактическа, нито правна сложност на делото, които биха могли да обосноват адвокатски хонорар в присъдения размер от 700 лв. по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Намира, че при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът е следвало да съобрази посочените в нормата на чл. 78 ал.5 от ГПК критерии. Позовава се на съдебна практика, съгласно която фактическа сложност е налице, когато делото съдържа значителни по обем фактически материали и многообразие на твърдени от страните правнорелевантни факти, а правната сложност е свързана с точното спазване и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон. Изтъква, че при определянето на адвокатските възнаграждения е налице съчетание на два критерия, а именно - обем и сложност на извършената дейност и размер на защитавания интерес. В случая ИРС бил приложил единствено критерия за материалния интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца. Настоява за прилагане на възприетото в Решения на Съда на ЕС (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, 1 тъй като това би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Сочи, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС.

Прави извод, че, за да се постигне справедливост, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение под минимума по Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа, доколкото установените размери на адвокатските възнаграждения в тази наредба не са обвързващи за съда.

Изразява становище, че адвокатското възнаграждение, за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябва да е значително по- голямо от това на юрисконсултите, поне по делата, които не се отличават с фактическа и правна сложност и са с малък обем на процесуални действия, както в настоящия случай. Въз основа на естеството на дело и обема на извършените от адвокат Б. процесуални действия, счита, че следва да й се присъди възнаграждение за безплатното представителство на ищеца в размер на 200 лева. Цитира съдебна практика.

В срока за отговор е постъпил такъв от ищеца в първоинстанционното производство, който оспорва жалбата и я счита за незаконосъобразна и неоснователна, а обжалваното определение – за правилно. Анализира разпоредбите на чл. 38, ал. 1 и 2 от ЗА. Счита, че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски на спечелилата делото страна. Подчертава, че в хипотезата по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар, поради което меродавен за определяне размера на възнаграждението е принципът за възмездност на адвокатския труд (чл. 36, ал. 1 от ЗАдв). Намира, че в качеството си на пълномощник на ищцата била извършила множество процесуални действия, свързани с осъществяване на договорената правна помощ и защита, а именно - изготвяне на искова молба, в която е направено обстойно изложение на обстоятелствата, на които се основава претенцията и с която са предявени няколко обективно съединени иска и са ангажирани доказателства; депозиране на молба за уточнение на исковите претенции; депозиране на молба преди съдебно заседание, в която е изразено становище във връзка с отговора на исковата молба, изготвяне на писмен отговор по молба с правно основание чл. 248 от ГПК на ответното дружество, както и изготвяне на писмен отговор на частна жалба. Моли съда да остави жалбата без уважение.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че делото се характеризирало с ниска фактическа и правна сложност. При условията на обективно кумулативно съединяване, в него са разгледани един установителен и един осъдителен иск, които, макар и свързани с един и същ договор за кредит, имат различно основание и петитум, а това е налагало разглеждане и обсъждане на различни фактически обстоятелства във връзка със защитата по 2 тях, както и съобразяването й с вида на исковите претенции и съотношението между тях.

Неоснователно жалбоподателят обосновава претенцията си за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение с обема на реално извършените действия в защита на ответника. Процесуалният представител на последния е подал обоснована искова молба и молби за даване ход на делото в двете проведени открити съдебни заседания (както е постъпил и самият ответник – жалбоподател в настоящото производство), в които е изложил и съображения по доказателствата и по съществото на спора. Така извършените процесуални действия са довели до постановяване на благоприятен за ищеца резултат (пълно уважаване на предявените от него искове), което сочи, че са били адекватни и в достатъчен обем за постигане на целите на защитата.

Поради това няма основание за намаляване на хонорара на това основание.

Жалбоподателят не може да черпи аргументи и от довода си за съизмеримост между адвокатското възнаграждение и това на юрисконсултите, след като в една и съща молба (л. 89 от първоинстанционното дело) едновременно е претендирал юрисконсултско възнаграждение от 360 лв. и намаляване на адвокатското възнаграждение на насрещната страна до размер от 200 лв.

Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че своевременно бил заявил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, а първоинстанционният съд не бил отчел практиката на СЕС, според която националният съд не е обвързан от определените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наистина, в депозираната от ищеца молба преди последното проведено открито съдебно заседание пред районния съд е наведено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна с позоваване на практиката на СЕС, че съдът не е длъжен да се съобразява с размерите по Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа, а може да ги определи под минимума по наредбата. Настоящият съдебен състав намира, обаче, че този довод на жалбоподателя е неоснователен поради следните съображения:

На първо място, цитираната от жалбоподателя практика на СЕС действително допуска присъждане на адвокатско възнаграждение под законоустановения минимум, но тя не задължава съда винаги да присъжда възнаграждението под този минимум. Неспазването на нормативно регламентираните минимални размери на адвокатските възнаграждение е допустимо по изключение, когато спецификите на конкретния казус (напр. много нисък защитаван материален интерес, пълна липса на извършени процесуални действия, съмнения за злоупотреба с процесуални права и др.) обуславят прекомерност дори и на най- ниското предвидено възнаграждение. Настоящият случай не е такъв, тъй като, както се посочи по- горе, в производството са били разгледани два иска, чиято обща цена е 5000+3810=8810 лв., а процесуалният представител на ищеца е извършил необходимите по количество и качество процесуални действия, които са довели до успешна защита на неговия интерес чрез пълно уважаване на исковете.

На второ място, при съобразяване с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, на 3 защитавания в настоящото производство материален интерес от 8810 лв. съответства хонорар от 1181 лв. В случая в полза на процесуалния представител на ищеца вече реално е бил присъден адвокатски хонорар от 700 лв., т.е. значително под минимума по наредбата (както е претендирал ответникът). Поради това няма основание за допълнителното му намаляване.

По тези съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 521 от 06.08.2025 г. по гр. д. № 118/2025 г. на РС – Ихтиман.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 109 гр. София, 14.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Л. М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно частно гражданско дело № 20251800500961 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 521 от 06.08.2025 г. по гр. д. № 118/2025 г. на РС – Ихтиман, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Профи кредит България“ ЕООД за изменение на постановеното по делото Решение № 157/25.06.2025г. в частта му за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение от 700 лв. на 200 лв.

Определението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „Профи кредит България“ ЕООД, който го счита за неправилно и незаконосъобразно. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че размерът на разноските не е прекомерен. Счита, че в случая не е налице нито фактическа, нито правна сложност на делото, които биха могли да обосноват адвокатски хонорар в присъдения размер от 700 лв. по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Намира, че при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът е следвало да съобрази посочените в нормата на чл. 78 ал.5 от ГПК критерии. Позовава се на съдебна практика, съгласно която фактическа сложност е налице, когато делото съдържа значителни по обем фактически материали и многообразие на твърдени от страните правнорелевантни факти, а правната сложност е свързана с точното спазване и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон. Изтъква, че при определянето на адвокатските възнаграждения е налице съчетание на два критерия, а именно - обем и сложност на извършената дейност и размер на защитавания интерес. В случая ИРС бил приложил единствено критерия за материалния интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца. Настоява за прилагане на възприетото в Решения на Съда на ЕС (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, 1 тъй като това би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Сочи, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС.