Решение № 3870 от 19.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3870 гр. Варна, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Николова при участието на секретаря Антония Анг. Пенчева като разгледа докладваното от Елена Николова Гражданско дело № 20253110110125 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК. Образувано е по искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: гр.

София, п.к. 1404, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, чрез юрк. Д. Р., подадена след провеждане на производство по чл. 410 ГПК, с искане да бъде признато за установено, че ответницата Т. А. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., дължи на „АПС Бета България“ ЕООД следните суми:

- 800 лв., с равностойност 409,03 евро, представляваща главница по Договор за паричен заем „Кредирект“ № 410953 от 03.04.2020 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Т. А. С., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 10.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането;

- 26,70 лв., с равностойност 13,65 евро, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 03.04.2020 г. до 03.05.2020 г.;

- 303,12 лв., с равностойност 154,98 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 03.05.2020 г. до 26.03.2025 г., които вземания са прехвърлени от „Сити Кеш“ ООД на „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022 г. и за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2287/21.04.2025 г. по ч.гр.д. № 4679/2025 г. по описа на Районен съд – Варна.

Ищецът твърди, че на 03.04.2020 г. ответницата е сключила с „Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем № 410953, по силата на който е получила сумата от 800 лв., срещу задължението да я върне с една вноска от 1077,50 лв. с падеж 03.05.2020 г.

Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,10 %. Сочи, че договорът е сключен по реда на Закона за предоставяне 1 на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като на ответницата била предоставена цялата изискуема по закон информация, и че отговаря на изискванията на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 ЗПК. Твърди, че ответницата не е изпълнила задълженията си по договора, а с договор за цесия от 13.01.2022 г. кредиторът е прехвърлил вземанията си по него на ищеца. Поддържа, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за цесията, а при условията на евентуалност моли за надлежно уведомяване да се приеме връчването на уведомлението, приложено към исковата молба. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения й особен представител, е депозирала писмен отговор, в който не взема становище по основателността на иска.

Поддържа, че следва да се провери спазен ли е срокът за предявяване на иска и дали вземането е погасено по давност. Не възразява представените от ищеца писмени доказателства да бъдат приети. С молба от 30.06.2026 г., в изпълнение на указанията на съда, особеният представител уточнява, че прави възражение за погасяване на вземането по давност.

С писмено становище от 25.06.2026 г. ищецът поддържа иска и излага доводи, че договорът е сключен по електронен път при спазване на общите условия на кредитора, че заемната сума е предоставена на ответницата чрез системата на „Изипей“ АД и че тя е надлежно уведомена за цесията.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК и съобрази приложимите правни норми, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта

От приложеното ч.гр.д. № 4679/2025 г. по описа на Районен съд – Варна се установява, че по заявление на „АПС Бета България“ ЕООД, подадено на 10.04.2025 г., е издадена Заповед № 2287/21.04.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК срещу Т. А. С. за сумите, предмет на настоящото производство. В заповедта договорът е посочен с № 410593, което съдът намира за очевидна техническа грешка, тъй като от всички представени документи е видно, че се касае за Договор за паричен заем № 410953 от 03.04.2020 г. Заповедта е връчена на длъжницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което с Разпореждане № 33078 от 15.08.2025 г. на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането. Исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК и има за предмет същите вземания, за които е издадена заповедта, поради което исковете са допустими.

Доколкото в исковата молба периодът на мораторната лихва е посочен до 24.08.2025 г., съдът приема, че предмет на установителния иск е вземането в периода, за който е издадена заповедта – до 26.03.2025 г., тъй като по реда на чл. 422 ГПК може да се установява само вземането, предмет на заповедта.

По основателността

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че между праводателя му и ответницата е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, че заемната сума е предоставена на ответницата, размера на вземанията, както и че вземанията са му прехвърлени и длъжницата е уведомена за цесията.

По делото е представен Договор за паричен заем „Кредирект“ № 410953 от 03.04.2020 г. между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Т. А. С. като заемател, в който са посочени личните данни на заемателя (ЕГН, номер на лична карта, адрес, телефон и 2 електронна поща [email protected]). Съгласно договора заемът е в размер на 800 лв. и се погасява с една вноска от 826,70 лв. с падеж 03.05.2020 г., при фиксиран годишен лихвен процент 40,05 % и годишен процент на разходите 49,1 %. В т. 3.10 от договора е предвидена такса за експресно разглеждане в размер на 273,30 лв., с която вноската възлиза на 1100 лв., а след отстъпка от 22,50 лв. – на 1077,50 лв.

Представени са Общи условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“, предоставяни чрез интернет. Съгласно чл. 2, ал. 2 от тях заемите се отпускат въз основа на договор, сключен по реда на ЗПФУР под формата на електронен документ съгласно ЗЕДЕУУ. С натискането на бутона „Изпрати“ заемателят декларира, че приема предоставените му условия, като това действие се счита за подписване на всяка страница от предоставените документи (чл. 11, ал. 2). Договорът се смята за сключен от датата на изпращането му от заемодателя на декларирания от заемателя електронен адрес (чл. 18, ал. 1 и чл. 20, ал. 1), като съгласно чл. 20, ал. 2 и ал. 5 страните са се съгласили електронните съобщения да имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл. 13 ЗЕДЕУУ. Заемната сума се предоставя по банков път или чрез превод по системата „Изи Пей“ (чл. 19, ал. 1).

От представения лог файл по договора се установява, че на 03.04.2020 г., в рамките на една сесия, от един и същ IP адрес и мобилно устройство, са избрани сумата от 800 лв. и срокът на заема, приети са общите условия, въведени са телефон, електронна поща, имена, ЕГН и номер на лична карта на ответницата, изпратен е стандартен европейски формуляр, избрана е услугата за бързо разглеждане и получаване на сумата чрез EasyPay, като личната карта е проверена в RegiX. Отразено е одобрението на кредита в 13:57:56 ч., изпращането на договора и общите условия на електронната поща на заемателя и нареждането на плащане от 800 лв. в 13:58:12 ч., а на 04.04.2020 г. – изплащането на сумата на Т. А. С. от „Изипей“. От представената разписка за плащане № 2000000208560333 от 03.04.2020 г., генерирана от системата ePay.bg, е видно, че е извършен паричен превод към EasyPay в размер на 800 лв. в полза на Т. А. С., ЕГН **********, с основание „заем съгл. дог. 410953“.

Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Съгласно чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за доказване на изявленията, свързани със сключването на договора, се прилага ЗЕДЕУУ. Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ), а писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ).

Съгласно чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ страните могат да уговорят, че обикновеният електронен подпис има силата на саморъчен, а съгласно чл. 25, § 1 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на електронния подпис не може да бъде отказано правно действие и допустимост като доказателство само на основание, че е в електронна форма или не отговаря на изискванията за квалифициран електронен подпис. В случая общите условия съдържат изрична уговорка, че натискането на бутона „Изпрати“ се счита за подписване на документите, а въведените от ответницата данни, свързани с изявлението й за сключване на договора, представляват обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламента.

Съдът намира, че представените доказателства, преценени в съвкупност, установяват сключването на договора и предаването на заемната сума. Действията, 3 отразени в лог файла, съответстват на процедурата, описана в общите условия, и са извършени в логическа и хронологична последователност. Договорът съдържа личните данни на ответницата, включително номер на лична карта, който е проверен в RegiX, а разписката от платежната система удостоверява, че сумата от 800 лв. е преведена за изплащане на ответницата, идентифицирана с нейното ЕГН, с изрично посочване на договора като основание. Отразеното в лог файла изплащане на сумата на следващия ден кореспондира с разписката, а по делото не са наведени твърдения, нито се съдържат данни, сумата да не е получена или да е била върната на наредителя.

Особеният представител на ответницата не е оспорил нито сключването на договора, нито получаването на сумата, и не е възразил срещу приемането на представените документи. Ето защо съдът приема, че между „Сити Кеш“ ООД и ответницата е сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и че по него на ответницата е предоставена сумата от 800 лв.

Процесният договор е договор за потребителски кредит, поради което за действителността му съдът следи служебно, като за това страните са предупредени с доклада по делото.

Съгласно т. 3.10 от договора и чл. 31 от общите условия заемателят дължи такса за експресно разглеждане на искането в размер на 273,30 лв., която е платима заедно с погасителната вноска. Таксата възлиза на повече от една трета от размера на заема и надхвърля десетократно уговорената възнаградителна лихва. Разглеждането на искането за кредит, включително в определен срок, е действие, свързано с усвояването на кредита, тъй като от него зависи дали и кога потребителят ще получи заемната сума. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което клаузата за таксата е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Освен това таксата представлява разход по кредита, който е известен на кредитора и е уговорен като плащане, свързано с договора, поради което съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включен в общите разходи по кредита и в годишния процент на разходите. Посоченият в договора ГПР от 49,1 % не я включва – той съответства единствено на съотношението между отпуснатата сума от 800 лв. и вноската от 826,70 лв. за срок от 30 дни. При включване на таксата за експресно разглеждане ГПР, изчислен по формулата на Приложение № 1 към ЗПК, би надхвърлил 3600 %, т.е. многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК размер от пет пъти законната лихва, който към датата на сключване на договора е 50 %.

Обстоятелството, че посоченият ГПР е определен в размер малко под законовия максимум, а таксата е уговорена отделно и изключена от изчислението му, сочи, че чрез нея се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.