Решение № 467 от 14.02.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. Пловдив, 14.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20215330113194 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против А. А. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П. **** с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, вр. с чл. 415, ал.1, ГПК вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал.

1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 01.08.2018 г., между ответника и трето лице – кредитор „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен Договор за паричен заем № ***, при Общи условия и спазване на ЗПК, въз основа на който дружеството предоставило заем в размер на 800 лева.

Ответникът се задължил да върне същия ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, представляваща печалба за кредитора, в размер на 69.40 лева, на 21 равни седмични вноски, всяка в размер на по 41.40 лева. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 869.40 лева, като договорната лихва била договорена в размер на 69.40 лева. Срокът на договора е изтекъл с настъпване на падежа на последната погасителна вноска – 29.12.2018 г.

На кредитополучателя била начислена и лихва за забава в размер на 154.54 лева, за периода 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г. Длъжникът не е извършил плащания по договора за паричен заем.

Ответникът дължал следните суми по договора: 764.75 лева – непогасена главница, 63.25 лева – договорна лихва за периода 18.08.2018 г. – 29.12.2018 г. и 154.54 лева – обезщетение за забава, за периода 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г.

Твърди се, че на 01.08.2019 г. било подписано Приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е ищецът/, по силата на който последният като цесионер придобил вземанията срещу ответника, произтичащи от горепосочения договор, ведно с всички привилегии, обезпечения 1 и принадлежности, вкл. и с всички лихви. Сочи, че във връзка с уведомяването на длъжника за извършената цесия, на същия му било изпратено уведомление по пощата с известие за доставяне, като писмото се е върнало в цялост като неполучено. В условията на евентуалност моли да се приеме, че уведомлението за извършената цесия е връчено на длъжника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.

Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 3707/2021 г. по описа на ПРС, X гр.с. за всички упоменати по-горе суми, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът подал възражение за недължимост, в резултат на което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли предявените претенции да бъдат уважени в цялост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 25.02.2021 г. до окончателното й погасяване. Претендират се разноските в заповедното и в настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва исковете по основание и размер. Признава наличието на сключен между страните договор.

Твърди недействителност на правоотношението, поради нарушение на изискванията на ЗПК – чл. 22 вр. с чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и чл. 33. Навежда доводи, че договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, като надвишаваща трикратния – при необезпечени кредити и двукратния размер на законната лихва - при обезпечени кредити и двукратния. Искът за установяване дължимостта на лихвата за забава също бил неоснователен. Тъй като договорът е недействителен, а връщането на главницата се извършва на плоскостта на неоснователното обогатяване.

Съгласно ТР № 5/21.11.2019 г. по т.д. № 5/2017 г. на ВКС, ОСГТК при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. В случая покана за заплащане на претендираната главница – нямало. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2374/02.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3707/2021 г. на РС Пловдив, Х гр. с-в., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 764.75 лева – главница; сумата от 63.25 лева – договорна лихва за периода 18.08.2018 г. 29.12.2018 г.; сумата от 154.54 лева – обезщетение за забава за периода 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г., произтичащи от договор за паричен заем № *** от 01.08.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника, което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 01.08.2019 г. на кредитора; ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението - 25.02.2021 г. до окончателното плащане , както и разноските в заповедното производство в размер на 25 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.

Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Страните по делото не спорят, че между „Изи Асет Менидмънт“ АД и А. А. Х. е сключен Договор за паричен заем № *** от 01.08.2018 г., за сумата от 800 лева. Договорът е реален /чл.240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на получаването й. Последното се установява от отразеното в чл.3 от договора /имащ характер на разписка/. Документът носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл.

131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.

2

Съгласно чл. 2, т. 2 - 8 от договора, заетата сума следвало да бъде върната на 21 седмични вноски, всяка в размер на 41.40 лева, за периода 11.08.2018 г. – 29.12.2018 г., при фиксиран ГЛП 40 % и ГПР – 46.83 % и обща сума за връщане – 869.40 лева. Предвижда се и неустойка в размер на 394.59 лева. Не е представен погасителен план, не е посочен размер на възнаградителната лихва, нито разпределение на вноските по задължения.

От рамковия договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение № 1/01.08.2019 г. към него /л.10-, в което под № 97 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично в чл. 10 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна, дадено с подписване на контракта.

Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на договора между първоначалния кредитор и ответника, съгласно които е налице съглашение за предоставяне на паричен заем в размер от 800 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46.83 %, а възнаградителната лихва – 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 46.83 % и общата сума на плащанията от 869.40 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 18.79 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство 3 или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в това число и относно банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Независимо, че в конкретния случай ищецът изрично завява, че не предявява претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен дори да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност, следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.