Решение № 483 от 23.10.2024, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 483 гр. Монтана, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВИЛЯНА МАНОВА при участието на секретаря ЕЛЕНА В. ТОДОРОВА-ЕФРЕМОВА като разгледа докладваното от ВИЛЯНА МАНОВА Гражданско дело № 20241630101305 по описа за 2024 година

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 146 ЗЗП, обективно съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В условие на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.

Производството е образувано по исковата молба на Л. Е. Д., чрез адв. Г. против „***. Ищецът твърди, че на 19.07.2023 г. сключил с ответника Договор за потребителски кредит №215154 /Договора/ и му била предоставена заемна сума от ***, при *** годишен лихвен процент и *** годишен процент на разходите /ГПР/. Заемът следвало да се погаси за дванадесет месеца, като общата дължима сума възлизала на ***. Вземането по Договора следвало да се обезпечи с поръчителство за пълния размер на кредита. Ищецът се задължил в срок от три дни от сключването му да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаряло на конкретни условия. Поръчителят следвало да е физическо лице с брутен осигурителен доход над ***, работещо по трудов договор, с наймалко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с ответното дружество. При липса на 1 представено обезпечение ищецът се задължавал за неустойка, която възлизала на ***, платима на девет вноски, всяка от които по *** и дължима с вноските за главница и лихва.

Ищецът твърди, че поради невъзможността да предостави обезпечение под формата на поръчителство, към общото задължение по Договора била включена и въпросната неустойка, разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. Общата дължима сума възлизала на ***, а не очакваната ***. Ищецът заплатил шест вноски по *** или общо ***.

Ищецът твърди нищожност на клаузата от Договора, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Счита, че ответникът получава допълнителна облага с начисляването на неустойката, без последната да е включена в разхода по кредита. Дори и при точно изпълнение на договорните задължения от страна на ищеца, ответното дружество получавало добавък към погасителните вноски. Така наречената неустойка нямала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а чрез нея се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи неравноправност на клаузата за неустойка по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и я счита за облагодетелстваща кредитора в ущърб на потребителя.

Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя. В този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ищецът развива съображение за нищожност на неравноправните клаузи в потребителския договор. Клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение счита за нищожна както на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, така и на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения й размер спрямо отпуснатите суми.

На следващо място ищецът твърди недействителност на процесния договор на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Действителният ГПР не отговарял на посочения в Договора. Била нарушена и разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Иска от съда да признае за установено, че Договорът е 2 недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и ответното дружество да му заплати сума в размер ***, представляваща сбор на заплатени без основание суми, предвид заплатените общо *** и разпоредбата на чл. 23 ЗПК. В условията на евентуалност, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че клаузата на чл. 10 от Договора, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на заявените основания. Претендира разноски, както и адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата /ЗАдв/.

В срока по чл.131 ГПК ответното дружество „*** взема становище за недопустимост на установителния иск за недействителност на процесния договор. В условие на евентуалност развива доводи за неоснователност на исковите претенции. Излага подробни съображения за валидност на облигационното правоотношение и за спазване на специалните изисквания на ЗПК. Счита за неоснователно възражението за липса на оценка на кредитоспособността на ищеца и представя доказателства за това. Оспорва осъдителния иск за *** по основание и размер. Сочи, че дори и съдът да приеме за нищожни някои от клаузите в процесния договор, това не влече нищожност на целия договор. Претендира разноски за настоящото производство, юрисконсултско възнаграждение в размер на по *** за всеки иск. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Цитира практика на СЕС относно адвокатските възнаграждения и счита, че защитата по двата иска е една и на пълномощника се дължи едно възнаграждение в минимален размер.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на доказателствата по делото, намира следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че на 19.07.2023 г. между страните в производството е сключен договор за потребителски кредит № 215154, по силата на който ответникът предоставил на ищеца в заем ***. С част от сумата страните договорили да бъде погасено изцяло задължението от *** по предходен договор за кредит № *** г., а останалата част да бъде преведена по посочена банкова сметка, с титуляр кредитополучателят или да бъде усвоена в брой на каса на „***. Договорено е усвоеният размер на предоставения кредит да се олихвява с фиксиран годишен процент в размер на ***, с годишен процент на разходите - ***. В чл. 20 от Договора е уговорено вземането да се 3 обезпечи с поръчителство за пълния размер на кредита. Задължението на ищеца се състояло в предоставяне поръчителство в тридневен срок от сключване на Договора, на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаряло на конкретни условия. Поръчителят следвало да е физическо лице с брутен осигурителен доход над ***, работещо по трудов договор, с наймалко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с ответното дружество. От приложения погасителен план се установява, че на ищеца е начислена неустойка, поради непредоставяне на обезпечение, в размер на ***, платима на дванадесет вноски, всяка от които по *** и дължима с вноските за главница и лихва. Така при получена заемна сума от ***, задължението по Договора възлизала на ***. Видно от представените преводни нареждания /л. 26-28/ ищецът е заплатил шест вноски по *** или общо ***.

При така установената по делото фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от Договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 8,28 лева плюс 0, 230% от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,230% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Разпоредбата на чл. 20 от Договора възлага в тежест на потребителя да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да 4 отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от Договора. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10, ал. 1 и чл. 20 от Договора и съпоставянето им с естеството на облигационното правоотношение, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал. 3 от Договора налага за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице - поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка" при формиране на ГПР по Договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда се подкрепя и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към Договора изначално добавя вземането за „неустойка" към всяка месечна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в ГПР. От своя страна невключването на вземането за неустойка към разходите по Договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни 5 посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай в Договора е посочено, че ГПР е ***, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран. Видно от посочените предпоставки, при които става изискуема разписаната в чл. 10, ал. 1 от Договора „неустойка", същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху това, че ако изначалното включване на неустойката му бе известно, то той вероятно не би сключил Договора.