Решение № 1072 от 11.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1072 гр. Пловдив, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330111629 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. С. Й., с ЕГН: ********** против „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, т. 10 и чл.11, т. 9 и чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД за признава за установено, че сключения между страните договор за кредит от * г. е нищожен и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2489, 40 лева, представляваща заплатена без основание сума по процесния договор, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумата.

Ищецът твърди, че на * г. сключил с ответника договор за кредит по силата на който му били предоставени в заем 1800 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,05% и ГПР 48,45% с 18 месечни вноски с краен падеж 31.07.2024 г., като общо дължимата сума по договора с включена неустойка възлизала на 6174 лева.

Ищецът излага, че съгласно чл. 6, т.1 от процесния договор се задължавал в срок от три дни да представи обезпечение по начина и реда отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 от общите условия, подробно описани в исковата молба, като съгласно чл. 6, т. 2 от договора при неизпълнение на това задължение ищецът дължал на ответника неустойка в размер на 3651, 12 лева.

1

Ищецът сочи, че до * г. не е извършвал плащания по договора за кредит. На * г. поискал да му бъде предоставена информация относно размера на кредита за неговото предсрочно погасяване, като в отговора, който получил, било посочено, че към * г. задължението му възлиза в размер на 4289,40 лева, от които главница - 1800 лева, лихва - 322,24 лева, неустойка за непредставяне на обезпечение - 1381,24 лева, както и такса в размер на 785,92 лева. Ищецът сочи, че на * г. заплатил на ответника сума в размер на 4289 , 40 лева.

Твърди се, че договорът е нищожен, поради което и възникнало задължение за ищеца да заплати чистата стойност по кредита в размер на 1800 лева, а разлика до 4289,40 лева, възлизаща в размер на 2489, 40 лева, била заплатена без основание и подлежи на връщане. Моли се за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски, включително и по чл. 38 ЗАдв.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който отговор се изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Не се оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесния договор за паричен заем, по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1800 лева. Не се оспорва обстоятелството, че сумата е предоставена на ищеца. Сочи се обаче, че не е налице неизпълнение на изисквания на чл. 11, т. 10 от ЗПК, доколкото ясно е посочен действителния размер на ГРП, като ЗПК не изисквал в договора да се посочи и начина на изчисляване на ГРП. Неправилни били твърденията на ищеца, че в размера на ГРП следва да се включи размера на неустойката. Възразява се, че клаузата за възнаградителна лихва е действителна, а клаузата за договорна лихва и ГРП не е неравноправна.

Оспорва предявените искове и моли за присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между същите е сключен Договор за паричен заем кредирект № */*г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата в размер от 1800 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 48, 45 %, с погасяване на 1 8 месечни погасителни вноски. Общият размер на всички плащания бил в размер на сумата от 2522, 88 лв. Съгласно чл. 6 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 8 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 3651, 12 лв., ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

2

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 6 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 38 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено се установява, че при формиране на ГПР по процесния договор е включена единствено договорната лихва. Посочено е, че с включване на неустойката при непредоставяне на обезпечение, кредитът се оскъпява с 202, 84 %.

3

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 2522, 88 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 6.2 от Договора „неустойка” в размер от 3651, 12 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем кредирект № */* г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност по кредита – главница в размер на 1800 лева.

По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД :

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно по процесния договор длъжникът дължи единствено главницата в размер на 1800 лева. От представеното на л. 7 от делото преводно нареждане /кредитен превод/ се установява, че ищецът Й. е заплатил в полза на ответното дружество сумата от 4289, 40 лева, с основание за плащане – Договор № *, което обстоятелство не се оспорва и от страна на ответника. По договора е платена над получената главница сума в общ размер от 2489, 40 лева.

Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК тя се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

Ето защо, предявените обективно, кумулативно съединени искове се явяват основателни и като такива, ще се уважат.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК, които възлизат в размер на 446, 57 лева, от които – 346, 57 лева за заплатена държавна такса и 100 лева – депозит за съдебно – 4 счетоводна експертиза.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. Р. Р. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение - Договор за паричен заем кредирект № */*г., като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции, поради което съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение за един иск.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Р., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.