Решение № 207 от 11.06.2025, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 207 гр. Б.С., 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело № 20251410100026 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Ц. П. П., ЕГН ********** чрез адв.

Л. Б. от САК против "Вива Кредит" АД с ЕИК: 207343548, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП прогласяване недействителността на Договор за паричен заем №6051924/25.06.2024 г. сключен между Ц. П. П. и „Вива Кредит“АД. В условията на евентуалност да бъде прогласена недействителността на клаузата на чл.1 ал.2 , 3, 4 от Договор за паричен заем №6051924/25.06.2024 г. сключен между страните, както и предявени насрещни обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.211 във вр. с чл.240 от ЗЗД, вр. с чл.79 от ЗЗД вр. с чл. 86 от ЗЗД за заплащане от Ц. П. на „Вива Кредит“ АД сумата в размер на 3000,00 лева – главница по Договор за паричен заем № 6051924 от 25.06.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 17.02.2025 г. до окончателното погасяване.

В исковата молба е предявен иск за обявяване на нищожността на Договор за паричен заем Standart №6051924/25.06.2024 г., респ. съдържащите се клауза за такса за експресно обслужване в чл.1 ал.2,3 и 4, както и клауза неустойка в чл.4 ал.1 и 2 от договора са нищожни.

Поддържа, че на 24.08.2023 г. ищцата е сключила Договор за паричен заем Standart 30 №5954944, по силата на който ответника й е предоставил в заем сумата в размер на 2000,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40,32 % и ГПР от 49,49 %. Според погасителния план същата е следвало да внесе 15 месечни вноски в размер на 404,80 лв., като в нея се включвало главница, лихва и такса за експресно обслужване или общо сумата в размер на 7541,10 лв., като освен посочените ищцата е следвало да внесе и неустойка за непредставено обезпечение, според чл.4, ал.1 и 2 от договора.

В исковата молба се излагат съображения, че договор №6051924 е нищожен, тъй като съдържа нищожни неравноправни клаузи: ГПР е 49,49 %, като ищеца твърди, че същия по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включено дължимите допълнително такса и 1 неустойка, което е било в противоречие в чл.19 ал.1 от ЗПК и е още едно основание за нищожност.

Посочва се, че в чл.1 ал.3 и 4 от договор №6051924 кредитополучателят дължал такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 2203,65 лв., която следвало да се заплати разсрочено, като се разделяла на равни части и се включила в размера на всяка погасителна вноска.

Твърди се още, че в чл.4 ал.1 от договор №6051924 ищцата се задължавала в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно физическо лице, които да отговаряли на определени от кредитора условия, а в чл.4 ал.2 страните се били договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заявителя е следвало да бъде начислена неустойка в размер на 1469,10 лв.

Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.712 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Посочва, че съгласно чл.11 ал.1 , т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Спазвайки това изискване потребителят разбирал какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Посочва, че в процесния договор липсва методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти са включени и как се формирал същия.

Посочва, че съгласно чл.19 ал.1 от ГПК ГПР изразявал общите разходи по кредита на за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Сочи, че за да е налице недействителност на договора за кредит следвало да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22 от ЗПК, както и спазването на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1-9 от ЗПК.

Твърди се, че кумулирането на таксата за експресното разглеждане и неустойката за непредставяне на обезпечение в срок към погасителните вноски водело до „скрито“ оскъпяване на кредита, тъй като посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49,49 % нараствало допълнително и обогатявало икономически по – силната страна, извън посочените в ГЛП и ГПР.

Посочва се още, че допълнителната услуга – „експресно разглеждане на заявката за паричен заем“ и дължимата за нея „такса за експресно разглеждане на документи“ не представлявала реално предоставена допълнителна възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да можел да се възползва и което да му носел допълнителни ползи, обосноваващо възнаграждение. Сочи се, че разглеждането на документи и заплащането на кредит е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължало допълнително възнаграждение. Поддържа, че начислената такса в размер на 2203,65 лв. е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза, предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителите норми на закона и като такава е нищожна.

Твърди се, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те били част от дейността му по предоставяне на кредита – чл.10а, ал.2 от ЗПК. Поддържа, че клаузата за „експресно 2 обслужване“ е неравноправна по смисъла на ЗЗП, което я правело нищожна поради противоречие с императивни норми на закона – чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Поддържа, че клауза, като уговорената в чл.4 ал.2 от договора за заем, според който се дължала неустойка в размер на 1469,10 лв. се намирала в пряко противоречие с Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета транспонирана в ЗПК. Твърди се, че уговорката за дължимостта на неустойката противоречала на императивни правни норми на закона и на добрите нрави, поради което е нищожна по силата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД Сочи, че съгласно чл.21 ал.2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит в фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по – голямо от посоченото в чл.32 ал.4 е нищожна. Посочва, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл.92 ЗЗД, което я правела нищожна. По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи недействителността на договора. Претендира разноски.

В законовоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД е подало отговор, като оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Посочва се, че не е налице правен интерес, тъй като на ищцата по процесния договор не са начислявани такса експресно разглеждане и неустойка, като платените от ищцата суми са отнесени единствено за погасяване на главница и лихви.

Излагат се твърдения за недопустимост на исковата молба поради липса на правен интерес, както нередовност на исковата молба, поради не ясен петитум и не внесена държавна такса. Сочи се, че не са налице основания за освобождаване на ищцата от заплащане на държавна такса и разноски.

Оспорва, че процесния договор е нищожен, тъй като съдържал неравноправни клаузи.

Посочва се, че ищцата не е била поставена в положение на по – слаба страна от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които са и били предоставени да преговаря. Поддържа, че договорът не е сключен при първоначално възприети Общи условия, а при индивидуални уговорки между страните. Посочва се, че не е установено волята на страните при сключване на договора да е била различна от отразената в писмените документи.

Оспорва се изложеното в исковата молба, че процесният договор противоречал на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи, че разпоредбата на чл.11 от ЗПК не сочела математическият алгоритъм, по който се изчислявал ГПР, както и не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Посочва, че тези допускания са посочени в Директива 2008/48 на ЕП и Съвета. Посочва, че при процесния договор е налице базово допускане, а именно, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете на договора. Посочва, че второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран. Поддържа, че в смисъла на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която следвало да върне на банката под формата на ГПР, което изискване е било изпълнено.

Поддържа, че не е налице правна логика, че неустойката следвала да участва при формирането на ГПР, не само заради забраната посочена в чл.19 ал.3 от ГПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само в случай, че кредитополучателят не осигурявал обезпечение по вид и в срок, посочен в договора. Посочва още, че при сключване на договора ответното дружество нямало как да предвиди в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е възникнало и не е било сигурно дали ще възникне, тъй като зависело от едно бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата.

3

Твърди се още, че таксата за експресно разглеждане е вид услуга, което ищцата била избрала доброволно, която на основание чл.19 във вр. с Приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавяла при изчисляване на ГПР по договора. Сочи, че експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, същото нямало задължителен характер.

Поддържа, че съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с Постановление на МС. Посочва, че в процесния договор ГПР не надвишава 50 %, т.е. е в рамките на допустимата от закона граница.

Оспорва, че в процесния договор са налице предвидените в чл.22 от ЗПК съществени пороци.

Оспорва твърденията, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Същата е дължима при избиране на услугата експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни.

Сочи, че тази услуга се извършвала преди сключването на договор за кредит , следователно посочената такса не можела да се разглежда като такава по управление и усвояване на кредита.

Поддържа се още, че процесната неустойка, предвидена в чл.4 от договора е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Твърди се, че ролята й е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора. Посочва се, че ако заемателя добросъвестно е изпълнител поетото договорно задължение и е бил предоставил такава гаранция, то кредиторът е щял да събере вземането си нямал да търпи вреди изразяващи се в пропуснати ползи. Поддържа, че дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я правело a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейния размер.