Решение № 1332 от 23.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1332 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА

АНГЕЛОВА при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА АНГЕЛОВА

Гражданско дело № 20251110134407 по описа за 2025 година

Предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 522,43 лева, представляваща остатък от непогасена главница по Договор за потребителски кредит № //////// от 20.07.2018г. за периода от 25.08.2018г. до 25.08.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК - 03.01.2025г. до окончателното плащане, сумата от 7 574,31 лева – договорна лихва за периода от 25.09.2018г. до 25.11.2021г., както и сумата от 4 368,99 лева – мораторна лихва за периода от 26.08.2018г. до 03.01.2025г.

Ищецът–„АСВ“ ЕАД твърди, че на 20.07.2018 г. между „ТБАБ“ ЕАД и ответника В. Б. П. е сключен Договор за потребителски кредит № ////////, по силата на който на последния е предоставен заем в размер на 12 947,20 лева при уговорена възнаградителна лихва на стойност от 7 907,19 лв. Сочи, че за насрещната страна е възникнало задължение да погаси заема на 40 погасителни вноски, 39 от които на стойност от 521,36 лв., а последната – 521,35 лв. в срок до 25.11.2021г. Поддържа, че с договор за прехвърляне на вземания от 30.11.2022г. „ТБАБ“ ЕАД е прехвърлил на „ИФ“ ООД вземанията, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит.

Излага, че по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.10.2023г. с „ИФ“ ООД е придобил вземанията по договора за потребителски кредит, за което обстоятелство ответникът е уведомен. Допълва, че ответната страна е усвоила 1 отпуснатата сума, но не е погасила задължението си, поради което моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи процесните суми. Претендира разноски.

Ответникът–В. Б. П. е депозирал в срок отговор на исковата молба, в който излага становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва дължимостта на претендираните като твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, доколкото уговорената възнаградителна лихва надхвърля четирикратно размера на законната лихва за забава. Поддържа, че процесната клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Навежда доводи, че предвиденото в чл. 7.1 възнаграждение за пакет услуги, включващ застраховка живот в размер на 1 560 лв. и еднократна такса за оценка на риска на стойност от 1 387,20 лв., представлява скрита лихва, която не е включена нито в ГЛП, нито в ГПР. Поддържа, че тази уговорка е недействителна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В условията на евентуалност релевира възражение, че в договора не е посочен действителният размер на ГПР, тъй като в него не са включени процесните услуги. Поради изложените съображения, счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита. Твърди, че е погасил чистата стойност на кредита. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В случая процесуалните предпоставки са налице.

С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения съдът приема, че е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните обстоятелства: сключен валиден договор за цесия, по силата на който цедентът "ТБАБ“ ЕАД е прехвърлил на „ИФ“ ООД вземането си към ответника, че предишният кредитор е съобщил на длъжника за прехвърлянето, валиден договор за цесия, по силата на който „ИФ“ ООД е прехвърлил на „АСВ“ ЕАД вземането си към ответника, че предишният кредитор е съобщил на длъжника за прехвърлянето, договорно правоотношение на „ТБАБ“ ЕАД с В. Б. П., по силата на 2 което му е предоставен заем в сочения размер, размерът на претендираните в настоящото производство суми, както и че падежът на задълженията е настъпил.

В доказателствена тежест на ответника е при установяване на горните факти да докаже погасяване на задълженията на падежа, а във връзка с възраженията за нищожност на договора за кредит следва да докаже, че процесната сделка е недействителна на заявените правни основания–противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между „ТБАБ“ ЕАД и В. Б. П. е сключен Договор за кредит № //////// от 20.07.2018г. От приетия като доказателство по делото договор се установява, че на ответника е отпуснат кредит в размер на 12 947,20 лв. при ГЛП – 30,77% и ГПР – 46,27 %. Уговорена е еднократна такса за оценка на риска на стойност от 1 387,20 лв., дължима в деня на подписване на договора, която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Общата сума за връщане възлиза на 20 854,39 лв. и е платима на 40 месечни погасителни вноски, тридесет и девет от които в размер на 521,36 лв., а последната - 521,35 лв. с падеж 25-то на число на съответния месец, като крайният срок на договора е 25.11.2021г.

От приетия договор и представената застрахователна полица № //////// от 20.07.2018г. се установява, че между В. Б. П. и Застрахователна компания „УЖ“ АД е сключен договор за застраховка върху живота и здравословното състояние на кредитополучателя, покриваща застрахователните рискове смърт, трайна загуба на работоспособност над 75% и временна загуба на работоспособност. Като ползващо се лице е посочено „ТБАБ“ ЕАД. Уговорена е застрахователна премия в размер на 1 560 лв., която се заплаща на датата на отпускане на кредита и обхваща периода от отпускане на кредита до неговата крайна дата. В чл. 7.2 от договора за кредит е предвидено, че частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банковата сметка на съответния застраховател, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора.

Основен спорен въпрос между страните е действителността на процесния договор за потребителски кредит. В случая следва да се вземе предвид, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно 3 неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1.

С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя.

Като твърдян порок на договора за потребителски кредит е посочено противоречието на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави, тъй като нейният размер надхвърля четирикратно стойността на законната лихва за забава. На първо място, следва да се отбележи, че при основен лихвен процент от 0% към датата на сключване на договора - 20.07.2018г. съгласно данни от БНБ и уговорен между страните ГЛП от 30,77%, то не може да се приеме, че е налице четирикратна разлика.

В допълнение, цитираната от ответника съдебна практика на касационната инстанция, е преодоляна, като понастоящем се възприема, че задаването на императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, е необосновано /в този смисъл Решение № 50086 от 21.12.2023г. по т.д. № 1027/2022г. на ВКС, I т.о./. От съвкупния анализ на събраните доказателства настоящият състав намира за неоснователно въведеното възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави. Нищожност на това основание би била налице, ако клаузата за заплащане на договорна лихва предвижда такъв размер, който излиза извън присъщата функция да бъде възнаграждение, което заемателят дължи на кредитора за това, че му е предоставена възможността да ползва паричните средства, предмет на сделката, за определен продължителен период от време. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Разглежданата хипотеза обаче не се явява такава. На следващо място и по отношение на възнаградителната лихва следва да се има предвид, че тя представлява цената на парите като капитал, а от друга – цената на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Следователно, от определящо значение за съответствието на клаузата за възнаградителна лихва с общоприетите норми за 4 справедливост и добросъвестност е продължителността, по време на която заемателят ще се полза с отпуснатите му парични средства – а именно повече от 3 години, че същата е във фиксиран размер за срока на договора – арг. от чл. 9.1. и чл. 9.2., както и че се касае за кредитиране без предоставено обезпечение. Отделно от това, след като ГПР не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент като част от този ГПР, не може да бъде нищожна поради накърняване на добрите нрави /в този смисъл Решение № 133 от 05.08.2024г. по т.д. № 1436/2023г. на ВКС, II т.о./. За несъстоятелни следва да се приемат и доводите за нейната неравноправност, доколкото клаузата на чл. 9 описва по ясен и разбираем начин приложимия лихвен процент върху предоставената сума.

Съдът намира, че възражението за недействителност на договора за кредит поради неясното посочване на ГПР и невключването на застрахователната премия и еднократната такса за оценка на риска в неговата величина е основателно. От разпоредбата на чл. 10 е видно, че кредитодателят се е ограничил до формално посочване единствено на процента и общата дължима сума. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.