Определение № 2417 от 28.09.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2417 гр. Бургас, 28.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Нася Ив. Япаджиева

Тихомир Р. Р. като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно частно гражданско дело № 20232100501530 по описа за 2023 година

Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.418, ал.4, ГПК.

Образувано е по повод частна жалба на „Ти Би Ай Банк“ - ЕАД – гр.София, против Разпореждане №8217/07.08.23г., постановено по ч.гр.д.№4305/23г. на Районен съд Бургас, съдържащо се в Заповед за изпълнение на парично задължение №2306/07.08.23г., с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател по чл.417 ГПК, срещу Н. Х. Р. , за заплащане на главница, в размер на 78.55 лева; договорно възнаграждение, в размер на 235.87 лева за периода 15.01.22г. – 15.06.23 г.;

235.87 обезщетение за забава за периода 15.01.22г. – 06.07.23г. Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираната сума.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Пред Районен съд Бургас на 19.07.23г., е подадено заявление по чл.417 ГПК от „Ти Би Ай Банк“ -ЕАД – гр.София, срещу Н. Х. Р., за следните суми по договор за потребителски (стоков) кредит №4053437083/10.12.21г.: 656.55 лева – главница; договорно възнаграждение, в размер на 235.87 лева за периода 15.01.22г. – 15.06.23 г.;

235.87 обезщетение за забава за периода 15.01.22г. – 06.07.23г. Представено е извлечение от счетоводните книги към 06.07.23г. Изложени са твърдения за сключен между страните договор за потребителски кредит, но в заявлението не са посочени условията и параметрите на договора, нито предоставената на длъжника сума.

Представен е договора за потребителски (стоков) кредит, предоставен за закупуване на стоки – телефон, на стойност 289.00 лева и телевизор, на стойност 289.00 лева, както и услуги, на стойност 2.60 лева и 75.95 лева. Представени са рамков договор за платежни услуги за физически лица декларация и сертификат за застрахователна програма и Общи условия, заявление – декларация, фактура, пълномощно.

След оставяне на заявлението без движение, заявителят е уточнил, че претендира главница от 578 лева – предоставен кредит за закупуване на стоки, 2.60 лева – кредит за заплащане на застрахователна премия; 75.95 лева – кредит за заплащане на задължение за застрахователна премия, за които потребителят е изразил изрично съгласие. Уточнено е, че за забавата се претендира обезщетение, в размер на 1

50.93%, съставляващо сбор от договорната лихва, в размер на 40.93% - 189.56 лева и и 10% законна лихва – 46.31 лева, които съставляват общо сумата 235.87 лева.

По заявлението е издадена Заповед №2306/07.08.23г. за следните суми: 578 лева, представляваща главница; законната лихва от 19.07.23г., 12.84 лева – разноски, държавна такса и 50.00 лева възнаграждение за юрисконсулт. С тук обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено за заплащане на главница от 78.55 лева – застрахователни премии, договорно възнаграждение, в размер на 232.82 лева за периода 15.01.22г. – 15.06.23г., 235.87 лева - обезщетение за забава за периода 15.01.22г. – 06.07.23г.

Жалбоподателят оспорва извода на съда, че съпоставянето на дължимата застрахователна премия и покрития застрахователен риск води до накърняване добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността. Твърди, че размерът на застрахователната премия и начинът на формирането му е посочен в издадения на кредитополучателя застрахователен сертификат, като размерът се определя от продължителността на договора за кредит. Жалбоподателят оспорва изводите на съда, че сумите на застрахователната премия представляват разход по кредита застраховката не била задължително условие за получаване на кредита, поради което не подлежи на включване в ГПР.

Според жалбоподателя, потребителят по свое желание е можел да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключване на самия договор. Излага съображения, че застрахователните премии са цената на допълнителни услуги, а в чл.7.2.3 от договора за кредит длъжникът изрично възлага на кредитора да преведе частта от средствата от кредита, касаещо застрахователната премия на съответния застраховател. В чл.19 от договора изрично било уговорено, че няма задължителни застраховки, но клиентът можел по свое желание да сключи такива. В договора за кредит липсвала и уговорка за промяна на финансовите условия при отказ на потребителя от сключен застрахователен договор, което било друго косвено доказателство, че застраховките не били условие за получаване на кредита.

По отношение на договорната лихва и обезщетението за забава излага съображения, че договорната лихва се дължи в уговорения размер върху предоставената на кредитополучателя главница, която включва както суми за лично ползване, така и суми за заплащане на задължение за застрахователна премия.

Обезщетението за забава се изчислява върху просрочената, непогасена в срок главница.

Оспорва мотивите на заповедния съд по отношение на договорната лихва и това, че същата надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което била недействителна. Според жалбоподателя, цената на кредита съставлява дължимата лихва; в „годишен процент на разходите“, се включват и и другите преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения, съставляващи общите разходи по кредита за потребителя.

Според жалбоподателя, мотивите на съда за нищожност на клаузата не са релевантни след изменението на ЗПК от 23.07.2014 г., въвеждащо законоустановен размер на ГПР по потребителски кредити, следователно законодателят въвел ограничение не върху размера на договорната лихва, а върху ГПР. Поради това в правомощията на съда е да съобрази дали размера на ГПР не надвишавал петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, а не да следи за размера на договорната лихва. В тази връзка жалбоподателят сочи съдебна практика.

Бургаският окръжен съд, пред вид така установените факти и като съобрази Закона намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно.

Съобразно нормата на чл. 11, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според разпоредбата 2 на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК дефинира понятието „Общ разход по кредита за потребителя” като всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В представения договор за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите като абсолютна процентна стойност 40.93 %. Не се твърди и не се установява при изчисляването му да е включена уговорената застрахователна премия, нещо повече – в жалбата се излагат съображения, че същата не следва да се включва, поради доброволния характер на договора за застраховка.

В Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016г. по дело С[1]377/14 е прието, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Посочено е още, че не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати.

Незаконосъобразното невключване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по - нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита.

В случая не се спори и видно от представените доказателства, застрахователната премия е включена към главницата, а договорната лихва се дължи върху предоставената от кредитополучателя главница, включваща както суми за лично ползване, така и такива за заплащане на задълженията по застрахователната премия.

Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в договора за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на договорния ГПР, пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите последици от сключването на договора. Регламентираните от законодателя стандарти за защита целят ефективна закрила на потребителя съобразно неговите права и интереси, като бъде осигурена в пълна степен информираност на потребителя относно съществените условия на предлаганите от кредитора продукти, като по този начин бъде постигната целта, посочена от законодателя в чл.2 от ЗПК.

По отношение на претенцията за договорна лихва и обезщетение за забава, съдът намира, че за тях също не са налице предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист. В заповедното производство съдът няма възможност да прецени дали вземането съществува, тоест произнасянето на съда не касае основателността на претенцията /с уредените в чл.411, ал.1 изключение – напр. в случаите, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. В хипотезата на чл. 417 и сл. ГПК, съдът проверява налице ли са от формална страна предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В рамките на това производство, съдът не преценява претенцията по основание и по размер – това са въпроси, по които следва да се произнесе съдът в исковото производство.

3

Видно от приложените към заявлението документи, изявленията в заявлението и от обясненията на заявителя в частната жалба, договорната лихва, както и обезщетението за забава, са начислявани върху главницата, която включва сумата, включваща и застрахователната премия. Както вече бе казано, клаузата, касаеща заплащане на застрахователна премия като част от главницата е недействителна, което води до обоснованата вероятност за недействителност на целия договор за потребителски кредит /предвид неяснотата досежно уговорения в договора ГПР/, и е достатъчно основание за отказ от издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и за договорната лихва и обезщетението за забава.

Дори и това да не бе така, различния размер на главницата неминуемо би довел и до различен размер на договорната и мораторната лихва, който предвид разясненията по – горе, съдът не би могъл да съобрази в настоящото производство (В този смисъл Решение на съда (СЕС) от 30 юни 2022г. по дело С-170/21).