Решение № 676 от 09.06.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.София, 09.06.2017г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА

БОГДАН РУСЕВ при секретаря Красимира Динева и в присъствие на прокурора Дочо Дочев като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.О.Х.Д.№1000/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на гл.21 от НПК.

С присъда от 11.01.2017г. по Н.О.Х.Д.№9441/2014г., СРС, НО, 99-ти с-в е признал подсъдимата Т.К.К. за виновна в извършването на престъпления по чл.314 от НК и по чл.313, ал.1 от НК, поради което и на осн. чл.303, ал.2 от НПК я е осъдил на наказание „Пробация“ при приложение на първите две задължителни пробационни мерки за срок от по 1 /една/ година. СРС е постановил и пробационната мярка „Безвъзмезден труд в полза на обществото“ в размер на 100 часа за срок от 1 /една/ година за първото престъпление и наказание „Глоба“ в размер на 300лв.

/триста лева/ за второто престъпление. На осн. чл.23, ал.1 от НК, първият съд е определил едно общо най-тежко наказание, а именно „Пробация“, като на осн. чл.23, ал.3 от НК е присъединил изцяло наказанието „Глоба“ в размер на 300лв.

/триста лева/ към него. Съдът се е произнесъл по разсноските и приобщените веществени доказателства.

Срещу присъдата в срок е постъпила бланкетна въззивна жалба от упълномощения защитник на подсъдимата

– адв.И.Н.. В сезиращия въззивния съд акт, присъдата се определя като непочиваща на безспорни и категорични доказателства, поради което и се моли за отмяната й от въззивния съд и постановяване на нова, оправдателна такава. В жалбата не се прави искане за събирането на нови доказателства.

В разпоредително заседание от 20.03.2017г. въззивният съдебен състав по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимата и свидетели, изслушването на вещи лица и ангажирането на други доказателства.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от подсъдимата К., като упълномощеният й защитник изразява становище за основателността й в писмено допълнение към нея. В същия документ се поддържа довод за неправилност на първостепенния съдебен акт, като приема за недостоверни показанията на св.А., която почти една година по-късно предава личната карта на подсъдимата в 04 РУ“П“ СДВР. Дискредитират се и твърденията на основната за обвинението св.А., че е дала процесните документи само на база лична карта на подсъдимата без пълномощно. В този смисъл за кредитируеми се приемат обясненията на подсъдимата К..

Поради липса на субективен елемент от вменените на подзащитната му престъпления, защитата моли за постановяване на оправдателен съдебен акт.

Представителят на СГП приема жалбата и допълнението към нея за неоснователни. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционната присъда, с която подсъдимата К. е призната за виновна в извършването на две отделни документни престъпления, вкл. и в частта относно определените й наказания. Счита за правилен направения от СРС доказателствен анализ на приобщените писмени и гласни доказателства.

Подсъдимата Т.К.К. се явява лично пред въззивния съд. В правото си на лична защита намира обвинението срещу нея да базират само на заявлението от 21.07.2011г., подписано от св.Д.. От своя страна приема за недостоверни противопостовящите се на обясненията й показания на св.А.. В предоставената й последна дума, моли за оправдаването си и съответна отмяна присъдата на СРС.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД,

VII-ми въззивен състав след като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:

Първоинстанционната присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени средства и способи за приобщаването им. Настоящият въззивен състав не намира основания за ревизиране фактологията, приета от първия съд, която се изразява в следното:

Подсъдимата Т.К.К. е родена на ***г***, българка, българска гражданка, с адрес по местоживеене:***, безработна, разведена, с висше образование, с ЕГН:**********, неосъждана.

Св.С.Д.бил управител на дружествата „О.” ЕООД и „П.

СД” ООД, които се занимавали със строителна дейност и недвижими имоти. На база на издадено Разрешително №139/27.03.2008г. св.Д.започнал строителство на жилищна сграда в гр.София, кв.„Драгалевци”, парцел XI-1544 от квартал 118 по плана на гр.София. На 21.07.2011г. била изготвена молба от името на св.Д.до главния архитект при Столична община, район „Витоша”, с която искал да получи от архива на общината копия от проектите на сградата в кв.„Драгалевци”.

Към този момент Д.бил близък с подсъдимата К. /тогава с фамилно име Б./, поради което и на 21.07.2011г. описаната по-горе молба била входирана от подсъдимата в деловодството на СО, район „Витоша“, без същата да притежава нотариално заверено пълномощно да представлява строителя. Молбата била представена от подсъдимата К. пред св.В. А. – гл. специалист в СО, район „Витоша“. Подсъдимата К. помолила св.А. да й даде документите за сградата, за да ги изнесе извън общината, за да ги ксерокопира. Поради липсата на пълномощно, св.А. предоставила на подсъдимата исканата от нея документация като за целта К. оставила документа си за самоличност - личната си карта №*********, изд. на 24.01.2001г., а също и телефонния си номер за връзка.

Подсъдимата заявила на св.А., че разполага с пълномощно, но не го носи в себе си като ще го предостави при връщането на строителните книжа. Св.А. дала набора от документи на подсъдимата, която напуснала сградата на общината. Тъй като К. се забавила доста време, без да върне документите, св.А. се опитала да се свърже с нея по предоставения й телефонен номер, но никой не отговарял на позвъняванията й, а впоследствие телефонът бил изключен.

На 29.08.2011г. подсъдимата К. отишла в сградата на 06 РУ“П“ СДВР, където подала писмено сведение, в което заявила, че на 17.08.2011г. около 18.00 часа е установила липсата на личната си карта. На база на преписка №37696/2011г. по описа на 06 РУ“П“ СДВР и подаденото от подсъдимата заявление, й било издадено Удостоверение с peг.№37696/07.09.2011г. от Началника на 06 РУ“П“ СДВР, което било съставено съгласно указанията в Инструкция №Iз-1863/13.10.2009г. за реда за издаване на удостоверителни документи за досъдебно производство в МВР, в което били вписано, че подсъдимата К. е загубила личната си карта.

На 26.10.2011г. подсъдимата К. отишла в сградата на 05 РУ“П“ СДВР, където пред св.М.У.- системен оператор в група „Български документи за самоличност” при 05 РУ“П“ СДВР представила издаденото й по-рано Удостоверение с peг.№37696/07.09.2011г. на Началника на 06 РУ-СДВР. Подсъдимата попълнила декларация по чл.17, ал.1 от Правилника за издаване на български документи за самоличност във вр. с чл.31, ал.2, пред.4 от Закона за българските лични документи, в която изрично било посочено, че носи наказателната отговорност по чл.313 от НК. Въпреки това подсъдимата К. вписала, че е изгубила личната си карта, предала декларацията на св.У., която я входирала с вх.№38460/26.10.2011г.

Към декларацията подсъдимата приложила и издаденото й по-рано Удостоверение с peг. №37696/07.09.2011г. на Началника на 06 РУ-СДВР. На същата дата К. подала и заявление за издаване на нов документ за самоличност на български гражданин.

На 03.11.2011г. подсъдимата К. получила новата си лична карта с №*********, изд. на 27.10.2011г. като съответно старата й лична карта с №*********, изд. на 24.01.2001г. била обявена за невалидна.

На 03.08.2012г. св.В. А. предала доброволно в 04

РУ-СДВР оставената й от подсъдимата лична карта като обяснила, че документът й бил оставен на 21.07.2011г. от подсъдимата К. като гаранция, че ще върне взетите строителни книжа, което обаче не сторила.

Въззивната съдебна инстанция не може да не се съгласи с извода на районния съдия, че доказателствата по делото изцяло подкрепят изложените фактически изводи, в каквато насока СРС е направил съответен доказателствен анализ.

Районният съдия е съпоставил показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, едва след който е направил извод за достоверност или недостоверност. Поради това, липсва едностранчивост във възприемането на едни показания, както твърди защитата в жалбата и допълнението към нея и голословно отхвърляне на други. Напротив, видно от мотивната част на изложението на СРС, същият е дал ясен и недвусмислен отговор на въпросите относно относимостта и логичността в показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели като напълно съответно на изискванията на доказателственото право е обособил няколко групи свидетели и респективно обясненията на подсъдимата.

Друг е въпроса, който не може да бъде избягнат от настоящия съд, че процесуално ненужно е да се „преразказват“ показанията на всеки един от свидетелите, както е сторил СРС, преди да ги анализира. Целта на доказателствената част на мотивите към съдебния акт е да се съпоставят и преценят за достоверност доказателствата, особено когато се констатират непълноти и противоречия, за да може в крайна сметка да се установи кои фактически положения приема съда за действителни и на база на какви доказателства и доказателствени средства.

Въпреки това, правилно долният съд е приел, че фактологията, описана от него се подкрепя от събраните в хода на съдебното производство гласни доказателства - показанията на св.В. А., св.С.Д.и корелиращите с тях показания, макар и по-общи на св.С.П., св.М.У.и св.Д.А., част от които приобщени и посредством нормите на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2, пр.2 от НПК.

И този съдебен състав се солидаризира с изводите на

СРС за пълно кредитиране показанията на св.А., които се противопоставят единствено и само на обясненията на подсъдимата К. и отчасти на показанията на св.Д..

Версията, както на привлеченото към отговорност лице, така и на св.Д., че целта на св.А., и в частност цялата общинска администрация на район „Витоша“ е била да навреди на двете първоначално посочени лица, е не само житейски нелогична, но и противна на приобщения по делото доказателствен материал. На изложените от тези лица твърдения се противопоставят изготвената от св.А. докладна записка с рег.№94003004/11.06.2012г. до гл. архитект на район „Витоша“ и най-вече съдържащите се в преписка №37696/2011г. по описа на 06 РУ“П“ СДВР Удостоверение е peг.№37696/07.09.2011г. от Началника на 06 РУ“П“ СДВР и декларация с вх.№38460/26.10.2011г. Напълно логично е, ако твърдението на К. беше вярно, а това на А. – невярно, и подсъдимата е констатирала в скорошен порядък след посещението си в район „Витоша“ изгубването на личната си карта, да се свърже с администрацията, при все, че категорична в декларацията си от 29.08.2011г., че е установила изгубването на личната си карта на 17.08.2011г. Най-малкото като се има предвид, че се касае за основен документ за самоличност на всеки български гражданин, а не като последователност от действия, и то непосредствено след „изчеването“ на личната карта да обяви липсата й в 06 РУ“П СДВР и непосредствено след това да подаде заявление за издаване на нов документ за самоличност. Тук е мястото да се отбележи, че малко преди подаването на заявлението за изгубването на личната карта /29.08.2011г./, подсъдимата К. е сменила и постоянния си адрес, което безспорно е действие, свързано с предоставянето на документ/и за самоличност, т.е напълно логично е още тогава подсъдимата да е установила „липсата“ на документа си за самоличност. В този смисъл, напълно противни на нормалния ход на нещата са твърденията на К., че е изгубила личната си карта, което невярно твърдение е удостоверено в изготвената от нея декларация по чл.17, ал.1 от Правилника за издаване на български документи за самоличност.

Подробните доводи, наведени в обясненията на подсъдимата пред първата инстанция, препредадени и в личната й защита пред въззивния съд, не разкриват други факти, които да оборят показанията на св.А. и най-вече приобщения писмен доказателствен материал и заключенията на двете съдебно-графически експертизи. Вярно, че привлеченото към отговорност лице не е длъжно да доказва каквото и да било, но в случая и според въззивния съд, наведената от подсъдимата К. версия е напълно недостоверна и е израз единствено и само на резонното й право на защита. До същите изводи, между впрочем е стигнал и долния съд, поради което и поради тяхната вярност, няма основания за дистанциране от тях.