Определение № 5751 от 10.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5751 гр. София, 10.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Частно касационно гражданско дело № 20258003104639 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „П. Т.“ Е., чрез адв. И. Р., срещу определение № 12667 от 01.07.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2873/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 5132 от 30.01.2025 г., постановено по гр. д. № 52977/2023 г. по описа на Софийски районен съд. С последното е върната искова молба, подадена от „П. Т.“ Е. срещу М. Р. М. и П. Р. М., инкорпорирана в отговор на исковата молба с вх. № 222236/04.08.2023 г. и е прекратено производството по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следния правен въпрос: „Следва ли съдът при констатирана нередовност на исковата молба по чл. 129, ал. 2 ГПК, да приеме, че указанията не са изпълнени, когато ищецът е представил няколко уточняващи молби, съдържащи конкретизацията на претенциите, но съдът не е обсъдил съдържанието им и е приел формално неизпълнение на указанията?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 148/26.03.2018 г. по ч. гр. д. № 1233/2018 г. на IV г.о. (погрешно посочено под № 837/2018 г.), определение № 468/09.11.2021 г. по ч. гр. д. № 3924/2021 г. на I г.о., определение № 132/2020 г. на III г.о.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа с доводи, че въпросът 1 касае границите на съдебния контрол при проверка редовността на исковата молба и гарантиране на правото на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ. Твърди се още, че поставеният въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като засяга баланса между формалните изисквания на чл. 129 ГПК и принципа на процесуална икономия и достъп до правосъдие, които доводи се поставят във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците по жалбата М. Р. М. и П. Р. М., действащ със съгласието на своята майка Г. П. М., чрез общия им пълномощник адв. Г., са подали отговор в срок и изразяват становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството по гр. д. № 52977/2023 г. на Софийски районен съд е образувано след разделяне по реда на чл. 211, ал. 2 ГПК на предявените с отговор на искова молба насрещни искове от „П. Т.“ Е. срещу М. Р. М. и П. Р.

М., за осъждане на ответниците, като наследници на Р. М. В., да заплатят на ищеца сумата от общо 76 118,81 лв., представляваща направени разходи във връзка с ПТП от 11.04.2022 г., състояло се на територията на Република Румъния по вина на водача – Р. М. В., по време на изпълнение на трудовите му задължения и починал при същото ПТП. Съобразил е, че насрещната искова молба е била нередовна, поради което на ищеца са давани указания за отстраняване на нередовностите, като с молби от 20.09.2023 г., 17.11.2023 г., 05.03.2024 г., 12.06.2024 г. и 24.09.2024 г. указанията са изпълнявани частично и са навеждани противоречиви твърдения – че ищецът претендира осъждане на ответниците (солидарно по силата на закона – ЗН) да му заплатят обезщетение за причинените от наследодателя им имуществени вреди в пълен размер, при условията на чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД; че вредите били причинени не при или по повод изпълнение на трудовите задължения, съгласно посоченото в молба – уточнение от 12.06.2024 г.; че част от претенциите касаят вреди от липси, съгласно последната уточнителна молба от 24.09.2024 г., като с нея ищецът е изменил и размера на претенциите си на общо 80 504,72 лв., конкретизирал е част от вредите, а по отношение конкретизацията на останалите вреди е препратил към опис на приложени фактури и документи. Констатирал е, че не са изпълнени указанията за посочване размери и начален и краен момент на претендираните лихви, считано от 11.04.2022 г. Въззивният състав е изложил и съображения, че с определение от 20.11.2024 г. районният съд е счел, че с последната уточнителна молба от 12.06.2024 г. не са отстранени нередовностите, като отново е дал на ищеца идентични указания за отстраняването им. Взел е предвид, че определението е връчено на ищеца на 13.12.2024 г., но същият не е предприел други действия след връчването, поради което и на основание чл.

2

129, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е върнал исковата молба и прекратил производството по делото.

При тези данни въззивната инстанция е намерила, че обжалваното определение е правилно като резултат. Съобразила е, че нормата на чл. 129, ал. 1 ГПК вменява в задължение на съда да следи за редовността на исковата молба; че във всяко положение на делото, когато констатира нередовност на исковата молба, т.е. отклонение на същата от което и да е от изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, съдът е длъжен да я остави без движение и да укаже на ищеца да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности; че съдът трябва да даде законосъобразни, ясни, точни и пълни указания в какво се изразяват нередовностите, за да може ищецът да предприеме необходимите процесуални действия за отстраняването им; че при неизпълнение на тези указания от ищеца, съдът разполага с правомощието да върне исковата молба като нередовна на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Предвид изложеното, решаващият състав е формирал извод, че в случая с депозираните от ищеца 5 молби – уточнения, нередовностите на исковата молба не са били отстранени. Отчел е обстоятелството, че районният съд не е взел предвид последната уточнителна молба от 24.09.2024 г., но е приел, че и с нея нередовностите отново не са били отстранени изцяло. Изложил е мотиви, че препращането към опис на документи не съставлява изпълнение на дадените указания за конкретизиране на всички претенции, поради което правилно като краен резултат исковата молба е върната. В допълнение е съобразил, че в исковата молба ищецът е твърдял вредите да са му причинени от наследодателя на ответниците при изпълнение на трудовите му задължения и отговорността е в пълен размер (чл. 203, ал. 2 КТ), а с молба – уточнение от 12.06.2024 г. е заявил, че вредите били причинени не при или по повод изпълнение на трудови задължения. Обобщил е, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на 3

Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В конкретния случай повдигнатият от жалбоподателя въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество същият е привързан към оплакванията на страната за неправилност на формирания извод за неизпълнение на дадените указания. Поставеният въпрос се извежда от становището, че ищецът е представил няколко уточняващи молби, съдържащи конкретизация на претенциите, но съдът не е обсъдил съдържанието им. Горното обаче не отговаря решаващите изводи на съда,на данните по делото и конкретиката на казуса. Въззивният съд в случая е приел, че с депозираните от ищеца общо пет молби – уточнения, нередовностите на исковата молба не са били отстранени. Изложил е мотиви, че описът на документи, който е извършен с последната уточнителна молба, не съставлява изпълнение на дадените указания за конкретизиране на всички претенции. Взел е предвид и противоречието в твърденията на ищеца, от което е преценил, че не е възможно определянето на правната квалификация на претенцията. Предвид изложеното, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос. Ето защо, последният е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение във връзка с приетото неотстраняване на нередовностите на исковата молба, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с посочените от касатора съдебни актове се дава разрешение на правни въпроси, различни от поставения в изложението. От друга страна, решенията на ЕСПЧ, на които жалбоподателят се позовава в частната касационна жалба (по дела Zubac v.

Croatia, Kreuz v. Poland, Bмleљ and Others v. Czech Republic) касаят изискването за осигуряване на практическо и ефективно право на достъп до съд съгласно член 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а обжалваното определение не противоречи на разясненията в тях. Предвид изложеното, посочените решения не обосновават соченото от страната основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 129, ал.

3 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4

Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна не е отправила искане за присъждането на такива.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 12667 от 01.07.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2873/2025 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5