Решение № 1417 от 12.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1417 гр. Пловдив, 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20255300502726 по описа за 2025 година Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Обжалвано е Решение №1870 от 22.04.2025г. на ПРС, постановено по гр.д.№***г., шести гр.с., с което се ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между ищеца З. А. З. и ответника „Сити Кеш“ ООД, с която е предвидено заплащане на неустойка в размер на 1 080,41 лв. при непредоставяне на обезпечение по заема от страна на заемателя, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, по предявения от З.

А. З., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, чрез ЕАД Е. И., против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Славянска“ № 29, ет. 7, установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. С постановеният съдебен акт в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И., ЕИК *, с адрес: гр. ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА е присъдена сумата в размер на 240 лв. с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално 1 представителство по делото.

Жалбоподателят „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, чрез процесуалния си представител адв.Х. М. обжалва решението на първоинстанционния съд, като недопустимо, а по същество като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли въззивният съд да обезсили първоинстанционния акт, като недопустим и прекрати производството по делото, а в условията на евентуалност по същество да отмени първоинстанционния акт като вместо това отхвърли исковете като основателни. Претендира разноски съгласно представения списък с направени такива.

Въззиваемата страна З. А. З., ЕГН ********** чрез процесуалния представител адв. Е. И. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен.

Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 480лв.

Съдът е сезиран и с частна жалба депозирана от адв. Е. И., в качеството си на процесуален представител на ищеца в първоинстанционното производство З. А. З. против Определение №10002/04.08.2025г. на ПРС, постановено по гр.д.№***г., шести гр.с., с което е оставена без уважение молбата и по реда на ч.248 ГПК за изменение на решението на първата инстанция, в частта за разноските. В частната жалба се навеждат съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение, иска се отмяната му, като вместо това бъде определено адвокатско възнаграждение съобразно цената на иска и Наредба №1/2004.

Ответникът по частната жалба „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 оспорва същата като неоснователна, моли да се остави без уважение, а обжалвания акт да се потвърди като правилен и законосъбразен.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на въззивната жалбата, намира за установено следното:

Въззивната жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима.

2

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е приел, че неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от процесния Договор за кредит е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който твърди че решението е недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по иск, за който не е налице правен интерес от предявяването му, а по същество е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо това исковете отхвърлени като неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим, доколкото е налице правен интерес за ищеца от търсената защита. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, като след преценката им намира наведените в жалбата оплаквания за неоснователни по следните съображения:

Установява се от събраните по делото доказателства, че по силата на сключен между страните Договор за потребителски кредит № *** г., ответникът е предоставил на ищеца сумата от

1 200,00 лв., при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,87 %. Погасяването на заема се извършва на 37 седмични вноски, три от които в 3 размер на по 9,35 лв. и 34 вноски в размер на по 40,31 лв., всяка. Крайният срок за погасяване на заема е 30.05.2023г. Общата сума за плащане по заема е в размер на 1398,59 лв.С разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си по договора за кредит с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител – същият да има осигурителен доход в размер не по-малък от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители - размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер не по-малък от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение ; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Съгласно чл.5, ал. 2 от Договора страните са се споразумели, че кредитополучателят ще представи посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до три дни от сключване на договора за кредит. С клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора страните са се уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1 080,41 лв. Съгласно чл. 11, ал. 2 от Договора дължимата неустойка следва да бъде заплатена разсрочено – съобразно посочения в Приложение № 1 към Договора за кредит начин.

Ищецът твърди, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, и заобикаляща материално 4 правните изисквания на чл.19 ал.4 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Включването на задължението за неустойка в погасителните вноски съгласно чл. 11, ал. 2 от договора, настоящият съдебен състав приема, че води до скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към възнаградителната лихва, като по този начин представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази уговорка не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В тази връзка съдът констатира, че определеният в посочения договор ГПР е в размер на 49.87 %, но в този размер не са включени разходите за неустойка.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че с клаузата за заплащане на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР до пет пъти размера на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. В случая обаче разходът за неустойка, с уговорката същият да се заплаща на равни месечни вноски и представляващ допълнително оскъпяване на кредите, не е включен в ГПР. За прецизност следва да бъде отбелязано, че така направените констатации да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК обосновават недействителността на договорът за потребителски кредит.

Настоящият съдебен състав приема за нищожна клаузата, предвиждаща задължение на заемополучателя за заплащане на неустойка, доколкото 5 уговорената в договора неустойка не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение; че неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен,почти колкото размера на главницата. Плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, поради което тази клауза противоречи на добрите нрави, както и че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, тъй като води до значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора.

Мотивиран от гореизложеното настоящият съдебен състав, приема, че е предявения иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.

Първоинстанционният съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод, поради което решението следва да бъде потвърдено, а жалбата като неоснователна оставена без уважение.

По основателността на частната жалба.

При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал. 2 от ЗА, съдът се ръководи от правилото, че при положителен резултат от производството, на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било заплатено поначало от ползвалата адвокатското съдействие страна. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от правната и фактическата сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22). В разглеждания случай именно фактическата и правна сложност на делото е съобразил районния съд при определяне размера на възнаграждението на адвоката, като е изложил подробни съображения за това, както в съдебното решение, така и в обжалваното определение. Мотивите на решаващия съд се базират изцяло на обективни данни, поради което се споделят и от настоящия състав на съда. Ето защо частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.