Определение № 713 от 07.10.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 713 гр. Габрово, 07.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диян Д. Атанасов като разгледа докладваното от Диян Д. Атанасов Гражданско дело № 20264200100403 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано въз основа на искова молба от П. С. С. от с. Д., общ. Л., обл. Велико Търново, против Районен съд – В.Т. и Окръжен съд – В.Т..

Предявен е иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата от 50 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и 409,03 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато от Районен съд - В.Т. и Окръжен съд - В.Т. при разглеждането на НЧХД № 587/2023 г. на Районен съд - В.Т. и ВНЧХД № 310/2024 г. на Окръжен съд - В.Т..

Ищцата твърди, че по нейна тъжба пред Районен съд - В.Т. било образувано НЧХД № 5 87/2023 г. срещу В. Е. Б. за престъпление „клевета“ по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2, вр. чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК, осъществено чрез писмени обяснения от 01.09.2022 г., депозирани по преписка на РП - В.Т., ДП № ЗМ-916/2022 г. на РУ - В.Т.. С Присъда по НЧХД № 587/2023 г. Районен съд - В.Т. оправдал подсъдимия, а с Решение № 188 от 22.11.2024 г. по ВНЧХД № 310/2024 г. Окръжен съд - В.Т. потвърдил присъдата. Твърди, че РС – В.Т. е проявил явна предубеденост и нарушил принципа за безпристрастност, като е кредитирал некритично свидетелски показания, приел за „субективно вярно" твърдение за „алкохолен делириум" без медицински доказателства, основал изводите си на субективни „лични впечатления" за родителския капацитет на ищцата. Ищцата счита, че ВТРС е допуснал нарушение на правото й на ефективни правни средства за защита, гарантирано от чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. По-нататък се твърди, че ВТРС е нарушил правото на зачитане на личния и семейния живот, гарантирано от чл. 7 от ХОПЕС, като е приложил неправилно баланса между правото на свободно изразяване на подсъдимия (чл. 11 от Хартата) и нейното право на защита на репутацията (чл. 7 от Хартата). Нарушена била забраната за дискриминация (чл. 21 от ХОПЕС), като съдът легитимирал в мотивите си 1 дискриминационно отношение, основано на етнически произход.

Ищцата сочи, че по време на първоинстанционното наказателно производство пред РС - В.Т. първоначално била бременна, а в хода на съдебното следствие родила третото си дете Н. Н. Е.. Отношенията й с бащата на детето не са представлявали „любовна афера“, а са трайни, стабилни и почтени. Твърдението за „любовна афера с мъж от ромски произход" било използвано като аргумент за уронване на родителския авторитет и морал на ищцата. Съдът е обсъждал „аферата“ като релевантен факт за родителския й капацитет. Използването на етническия произход на нейния партньор като негативно обстоятелство представлявало пряка дискриминация по чл. 21 от ХОПЕС и сочело на липса на обективност. Употребата на думата „афера“, съчетана с натрапването на квалификацията „мъж от ромски произход“, целяло да внуши позоряща представа за разврат, безотговорност и родителска негодност, като използвало етническия произход на нейния съжител като средство за стигматизация. Съдебното валидиране на тази квалификация и свързването й с родителския й капацитет било преживяно от ищцата като дълбок морален удар, тежко лично унижение, чувство на безпомощност и срив на достойнството й.

В хода на съдебното следствие съдът задавал на свидетел въпроса „как се чувства - ром или българин?", което било проява на недопустима предубеденост и нарушение принципа за безпристрастност.

Подобно третиране било в пряко противоречие със забраната за дискриминация, основана на етнически произход, закрепена в чл. 21 отХОПЕС и българското законодателство. В мотивите към присъдата съдът не само възпроизвел, но и легитимирал позорните и дискриминационни твърдения, приемайки, че подсъдимият е имал обективни основания за тях, като по този начин ги възприел за достоверни и ги инкорпорирал в собствения си съдебен акт.

Включването на тези твърдения в мотивите на съдебен акт причинило на ищцата дълбоки морални болки и страдания.

Ищцата счита, че са нарушени следните норми от правото на ЕС, които предоставят права на частноправни субекти – чл. 21 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) и чл. 2, пар. 3 от Директива 2000/43/ЕО. Като е включил в мотивите си квалификация, основана на етнически произход, и я е приел за релевантна, съдът е нарушил пряко тези норми, които предоставят на ищцата правото да не бъде дискриминирана и да не бъде подлагана на тормоз. Счита, че нарушението е „достатъчно съществено", като излага подробни мотиви за това, вкл. че са пренебрегнати основни принципи на наказателния процес и практика на ЕСПЧ. Твърди, че причинените й вреди не произтичат от оправдаването на подсъдимия, а от начина, по който съдът мотивирал своя акт, превръщайки го в инструмент за дискриминация и уронване на престижа й.

По отношение на ОС – В.Т. се твърди, че същият е задълбочил нарушенията, като е постановил формален акт, в който твърди, че разглежда „жалба на подсъдимия“ (който е оправдан), което сочи на липса на реална проверка по чл. 47 от ХОПЕС. Съдът е легитимирал дискриминационния език („афера с мъж от ромски произход“), нарушавайки чл. 21 от ХОПЕС. С 2 окончателния си акт въззивният съд е легитимирал нарушенията на правото на ЕС: липса на реално разглеждане на жалбата , неправилно приложение на практиката на ЕСПЧ, легитимиране на дискриминацията, като е допуснал дискриминационо третиране на ищцата по признак лично положение във формата на тормоз от адв. Р. И.. Изводът на съда за „добросъвестност" и „субективна увереност" е произволен и фактически необоснован, а кредитирането на защитната стратегия за подмяна на медицински термини със субективни „състояния" е пример за съдебна грешка, която е лишила ищцата от ефективна защита. Допускането на лични нападки и унизителни квалификации в съдебна зала, без реакция от страна на съда, е индикация за липса на безпристрастност и нарушение на задължението за защита на достойнството на страните в процеса, произтичащо от чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Допускането на свидетели, чиито показания са неотносими към инкриминираният период, е пример за несправедлив съдебен процес. Като пряка последица от описаните нарушения ищцата претърпяла имуществени вреди в размер на 800 лв. – сторени разноски и неимуществени вреди, оценени на 50 000 евро, изразяващи се в тежък стрес и уронване на репутацията й, и невъзможност да има нормален живот. От съда била създадена враждебна и застрашаваща за ищцата среда в обществото.

В молба за отстраняване на нередовности се излагат твърдения за приложимост на разпоредбите на Директива 2000/43/ЕО при разглеждане на НЧХД № 587/2023 г. на Районен съд - В.Т. и ВНЧХД №310/2024 г. на Окръжен съд - В.Т., въз основа на това, че съдът е държавният орган, овластен да предостави ефективна съдебна защита срещу етнически обусловен тормоз.

При условията на евентуалност с е поддържа, че същите фактически обстоятелства следва да бъдат подведени под специалния режим на Директива 2012/29/ЕС за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, каквото качество притежава ищцата в резултат на инкриминираното деяние.

Излагат се съображения, че директивата признава за членове на семейството лицата, които живеят с жертвата в стабилна и постоянна връзка в общо домакинство. Представянето на това семейно съжителство като „афера“ представлява превратно игнориране на законовия статут на семейството.

Съгласно разпоредбите на директивата органите в наказателното производство били длъжни да извършат индивидуална оценка на специфичните нужди от защита, като съобразят личните характеристики (чл.

22, параграф 2, буква „а“), наличието на дискриминационен мотив (чл. 22, параграф 3, буква „б“) и настъпилите промени в личното положение (чл. 22, параграф 7). Съдилищата били длъжни да съобразят напредналата бременност на ищцата, раждането на дъщеря й, последвалия следродилен период и отглеждането на малко дете като фактори на повишена психоемоционална уязвимост. С директивата гарантира з ащита на достойнството и предотвратяване на вторична виктимизация (чл. 18) и защита на личния живот (чл. 21). Съдът имал задължение да предотврати превръщането на съдебния процес в източник на допълнително унижение и да не допуска намеса в личния и семейния живот по въпроси, неотносими към предмета на производството (чл. 23, параграф 3, буква „в“ от Директивата). По силата на 3 чл. 51, пар. 1 от ХОПЕС ответните съдилища са били обвързани от основните права, гарантирани в чл. 7, чл. 21, чл. 47 и чл. 52, пар. 3 от Хартата.

Твърди се, че като въззивен съд ОС — В . Т. не е извършил диференциран анализ между проверимите фактически твърдения и оценъчните съждения, като е приел ан блок всички изявления за правомерно упражнено право на жалба и защита по чл. 10 от ЕКПЧ, без да извърши дължимия баланс с правото на достойнство, семеен живот и защита срещу дискриминация на ищцата. Твърди се, че съдът е валидирал и легитимирал използването на етнически стереотип и невярно компрометиране на семейния живот на ищцата в официален съдебен акт, като е игнорирал нейното лично състояние като майка на малко дете. Ищцата счита, че ако съдилищата са приложили точно материалното право на ЕС (забраната за тормоз по чл. 2, § 3 от Директива 2000/43/ЕО и стандартите за защита на достойнството по Директива 2012/29/ЕС вр. чл. 7, 21 и 47 от Хартата), те не биха приели изразите „алкохолен делириум“ и „афера с мъж от ромски произход" ан блок за правомерно упражнено право на защита, като при правилна съдебна преценка на противоправния и дискриминационен характер на тези твърдения подсъдимият не би бил оправдан. Въз основа на това се твърди наличие на причинно-следствена връзка между постановените съдебни актове и претърпените имуществени вреди /изразяващи се в заплатени разноски по делото/ и неимуществени вреди /претърпени болки и страдания/. Твърди се, че вредите са пряк резултат от начина, п о който съдилищата-ответници са мотивирали актовете си.

Настоящият съдебен състав приема, че с допълнителната уточняваща молба ищцата е изпълнила указанията за отстраняване на нередовности, като правопораждащите спорното материално право факти са ясно заявени и не се нуждаят от допълнителна конкретизация. Твърденията в нея обаче сочат на изначална недопустимост на предявения иск. Съображенията за това са следните:

Фактическият състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, включва: нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти; достатъчно сериозно нарушение на тази норма и пряка причинна връзка между нарушението и вредите. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, практиката на СЕС (вж. решението от 30.09.2003 г. п о дело C-224/01 - Gerhard Kubler) въвежда и още една материалноправна предпоставка - вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция.

В случая се претендират вреди, които се твърди да са настъпили от подробно описаното по-горе поведение на ответниците – предубеденост на съдебните състави и неправилна оценка на доказателствата, нарушение на правото на ефективни правни средства за защита, на зачитане на личния и семейния живот, на забраната за дискриминация, на правата на ищцата като жертва на престъпление, както и на други процесуални норми, които ищцата счита, че съставляват нарушения на Директива 2000/43/ЕО, Директива 2012/29/ЕС и чл. 7, чл. 21 и чл. 47 от Хартата на основните права на 4

Европейския съюз /ХОПЕС/.

Искът срещу Районен съд – В.Т. е недопустим, тъй като този съд не е последна инстанция по спора, поради което и не би могъл да отговаря за вредите, причинени от очевидно нарушение на приложимото право на ЕС.

Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол, с оглед на което ВТРС не е пасивно легитимиран /не е надлежен ответник/ по предявения иск, съобразно твърденията в исковата молба. В този смисъл – решение от 09.09.2015 по дело C-0160/2014 на СЕС /Ferreira da Silva e Brito и др./, Определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г. на IV ГО на ВКС и Определение № 4370 от 3.10.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2678/2024 г., III г. о., ГК.