Решение № 959 от 06.03.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 959 гр. Пловдив, 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330112409 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Б. Л. Ч., ЕГН ********** против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 10а ЗПК.

Ищецът твърди подписване на договор за кредит от 27.04.2022 г., с предоставена сума от 300 лева, фиксиран лихвен процент 40,96 и ГПР – 49,60 % и уговорена такса за бързо разглеждане на документи от 62,28 лева. Уговорката за дължимостта й била нищожна, като накърняваща добрите нрави, правата на потребителя и заобикаляща закона, с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора, без реално извършване на конкретна услуга, представлявала скрит разход, като с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тя не била включена и в ГПР, като била и недължима, съгл. чл. 10а ЗПК. Моли се за признаване недължимостта й в отношенията между страните. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор /инкорпориран в насрещен иск, отделен за разглеждане в самостоятелно производство/, с който оспорва иска.

Клаузата била действителна и уговорена съобразно ЗПК. Нямала отношение към сключване на договора, усвояване на кредита и конкретните му параметри, не била и задължително условие за получаването му. Представлявала възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която се предоставяла на кредитополучателя преди 1 сключването на договора, като нямала и задължителен характер, а зависела от негово искане. Не била част от общите разходи по кредита, нито следвало да бъде включена в ГПР. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за кредит от 27.04.2022 г., по който уговорената такса за бързо разглеждане на документи от 62,28 лева не е платена от ищеца /вж. Опр. 140 ГПК 12759/21.11.2022 г. – л.38-39/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В чл. 4.1 от ОУ към договора е посочено, че за извършената от кредитора допълнителна незадължителна услуга по бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит /15 мин./, кредитополучателят дължи такса, чийто размер се изчислява спрямо сумата по кредита и срока на договора. В случая, същият е 62,28 лева.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че таксата за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредита, представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита.

С предвиждането на тази такса реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.

С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер /49,60 %/ и съотношението между главницата, таксата и възнаградителната лихва. Ето защо, посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. Това от своя страна представлява невярна информация и следва да 2 се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.

Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.

Дължимата сума представлява 20,76 % от предоставения кредит /(62,28/300)*100/.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.

Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер спрямо главницата, което е в контраст с разумните граници на добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа твърденията си да е осъществил реално престацията по бързо разглеждане на заявката за кредита в рамките на 15 минути. Тоест реално извършване на конкретната услуга не се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея – при споделяне на тези мотиви по сходен казус със същия ответник – Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС.

Предвид изложеното, съдът приема иска за основателен, при което следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – ДТ.

3

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ /преди изм./, възлиза на минимума от 300 лева, който следва да се присъди лично на пълномощника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б. Л. Ч., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, сумата от 62,28 лева - такса за бързо разглеждане на искане за отпускане на кредит по сключен договор за кредит № ********** от 27.04.2022 г.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 да плати на Б. Л. Ч., ЕГН **********, с адрес: ************************, сумата от 50 лева /петдесет лева/ разноски по делото.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат М. В. М., с адрес: ************************, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Б. Л. Ч. в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4