Определение № 2642 от 24.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2642 гр. София, 24.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Частно касационно търговско дело № 20268003901448 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Я. И. срещу определение № 275 от 07.04.2026г. по ч.гр.д. № 180/2026г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено разпореждане № 325 от 04.02.2026г. по гр.д. № 104/2026г. на Районен съд – Димитровград. С потвърденото разпореждане е оставено без уважение искането на И. Я. И. по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса по исковата молба по делото.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че определението е неправилно. Съдът не е анализирал и проверил в цялост представените доказателства. Няма притежаван недвижим имот в гр. Димитровград, а И. Я.

И. живее в гр. София и плаща наем. Ищцата има множество кредити, води осем съдебни дела като потребител за установяване нищожността на потребителски договори и ако трябва да заплати държавна такса и депозити за вещи лица във всички производства, това ще е непосилно за финансовите й възможности. По друго дело, водено от страната, е прието, че след плащане на 1 наема за ищцата остават 600 лева доход, което е под прага на бедност. Също този съд е приел, е националните процедури не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от Директива 93/13/ЕИО.

И. Я. И. иска обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и тя да бъде освободена от заплащането на държавна такса по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК обжалването на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актовете на Съда на Европейския съюз

– касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Поставените въпроси са:

1. При иск за обявяване на недействителност на договор, по който ищецът има качеството потребител, следва ли съдът да създава съществени пречки пред потребителя да получи ефективна защита на правата си?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение на СЕС от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. Посочени са също определение № 1911 от 08.07.2024г. по ч.т.д. № 870/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 814 от 18.10.2023г. по т.д. № 1627/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 202 от 31.01.2024г. по т.д. № 166/2024г. на ВКС, ТК, І т.о.

2. Следва ли съдът в производството по чл. 83 от ГПК да съобразява и основните начала (посочени в глава втора чл. 5-13 от ГПК), като се произнася съобразно точния смисъл на закона, изхождайки от общия му разум?

Според касатора по този въпрос въззивното определение противоречи на определение № 295 от 14.08.2017г. по ч.гр.д. № 2652/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

3. Следва ли в рамките на преценката си по чл. 83, ал. 2 от ГПК националният съд да може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и 2 възможността му ефективно да защитава позицията си по делото?

От касатора се сочи определение на СЕС от 13.06.2012г. по дело С156/12.

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК настоящият състав на Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното:

Първоинстанционното производство по гр.д. № 104/2026г. на Районен съд – Димитровград е било образувано въз основа на искова молба на И. Я. И. с искане да бъдат обявени за недействителни Договор за паричен заем № 4746745 от 13.03.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и Договор за предоставяне на гаранция № 4746745 от 13.03.2023г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, както и да бъде върната недължимо платена въз основа на договорите сума.

Още в исковата молба ищцата е поискала да бъде освободена от внасянето на държавни такси в производството. Посочено е било, че живее сама под наем, има множество кредити, които й е непосилно да покрива.

Представен е бил договор за наем за жилище в гр. София с месечна наемна цена от 1 000 лева. Също към исковата молба е била приложена декларация за материално и гражданско състояние. Съгласно декларацията ищцата, на 27 години, не е била в брак и не е дължала издръжка. Имала е месечен доход от 1 600 лева. Не е притежавала недвижими имоти, моторни превозни средства, дялове и акции в търговски дружества, парични влогове. Не е упражнявала дейност като едноличен търговец, нито е извършвала услуги с личен труд или селскостопанска дейност. Не е страдала от заболяване, което да налага постоянни разходи.

С разпореждане № 325 от 04.02.2026г. съставът на Районен съд Димитровград е определил дължимата по делото държавна такса от 145. 67 3 евро и е отказа ищцата да бъде освободена от заплащането й.

Частната жалба на И. Я. И. срещу този акт е била оставена без уважение съгласно обжалваното определение № 275 от 07.04.2026г. на Окръжен съд – Хасково. Въззивният съд е приел, че за ищцата не би представлявало затруднение да заплати дължимата държавна такса в образуваното пред Районен съд – Димитровград производство. Тя е декларирала доход от 1 600 лева (с равностойност от 818. 07 евро), за който еднократното заплащане от 145. 67 евро не е непосилно. Посочен е бил адрес на ищцата в гр.

Димитровград, различен от този по представения договор за наем, т.е. наемът се е плащал по избор, а не по необходимост и това не сочи на финансово затруднение. Не е било отречено, че от ищцата са образувани осем производства пред Районен съд – Димитровград, но в тази връзка от състава на окръжния съд е било посочено, че по три от делата ищцата е била освободена от заплащане на такси и разноски. След като е отпаднало задължението за такси и разноски по част от делата, ситуацията относно тежестта на разходите в друго производство става по-лека с оглед намалелия брой задължения.

Практиката на СЕС, според въззивния съд, предвижда условието потребителят да не бъде натоварван с непосилни държавни такси и разноски, които биха го възпрепятствали от това свободно да упражнява правото си на защита, но в случая таксата не би възпрепятствала ищцата – потребител от това ефективно да защитата правата си. Недоказана е останала невъзможността да се покриват кредити. Също според въззивния съд ищцата е била в добро здраве и в трудоспособна възраст.

При тези установени обстоятелства вторият и третият от формулираните от касатора правни въпроси не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на конкретното дело – включени в предмета на спора и обусловили изводите на въззивния съд по обжалваното определение, съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби (чл. 274, ал. 3 от ГПК). Това е, тъй като въпросите са предпоставени от обстоятелства, които въззивният съд не е отрекъл – задължението на съда да се произнася съобразно точния смисъл на закона, включително по приложението на разпоредбата на чл. 83, 4 ал. 2 от ГПК, когато извършва цялостна преценка на всички относими факти, съставляващи основание за освобождаване от държавна такса по постъпила искова молба.

Първият поставен въпрос дали при иск за обявяване на недействителност на договор, по който ищецът има качеството потребител, съдът следва да създава съществени пречки да бъде получена ефективна защита от страната, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По делото И. Я. И. има качеството потребител, като е предявила искове за прогласяване за недействителни на договор за паричен заем и свързан с него договор за предоставяне на гаранция, с връщане на недължимо платена въз основа на договорите сума. Оплакванията са, че с отказа на въззивния съд да бъде освободена от заплащане на държавна такса по делото, тя е препятствана да упражни правата си.

Удовлетворени са и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.

2 от ГПК, посочени от касатора, за допускане на касационно обжалване.

Отговорът на въпроса е отрицателен и даденото от Окръжен съд – Хасково разрешение е в противоречие с практиката на ВКС и актовете на СЕС.

Въззивният съд се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посоченото от касатора определение № 1911 от 08.07.2024г. по ч.т.д. № 870/2024г. на ВКС, ТК, І т.о. Съгласно възприетото в определението не следва да се създават съществени пречки пред възможността клаузите на потребителски договор да бъдат обявени за неравноправни, включително това да е поради задължението за заплащане на държавна такса по делото. Така потребителят би се възпрял да упражни предоставеното му от Директива 93/13/ЕИО право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорните клаузи.

Разрешението е в съответствие с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, закрепящ принципа на ефективна съдебна защита при права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, каквито са правата на потребителите, във връзка с чл. 56 от Конституцията и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Принципът обхваща и възможността за освобождаване от заплащане на такси в производството.

Даденото в определението на ВКС разрешение е изведено и основано на приетото в практиката на Съда на Европейския съюз относно 5 разпределянето на съдебните разноски в контекста на исковете за установяване недействителност на неравноправни клаузи (решение от 16.16.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 (ECLI:EU:С:2020:578), т.

98, но също и решение по дело С-385/20 (ECLI:EU:С:2022:278), т. 51, решение по дело С-215/21 (ECLI:EU:С:2022:723), т. 37, решение по дело С902/24 (ECLI:EU:С:2026:42), т. 78 и др.). Съгласно тази практика Директива 93/13/ЕИО предоставя на потребителя правото да се сезира съда, за да установи неравноправния характер на договорна кауза и да откаже да я приложи. Потребителят не трябва да бъде възпиран да упражни това свое право предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред. Ефективността на това право трябва да бъде запазена. От посочените решения на СЕС безспорно следва, че плащането на разноските (таксите) по конкретното дело е фактически въпрос и налага преценка дали то е практически невъзможно или прекомерно трудно за потребителя.

В контекста на изложеното при искане от страна на потребител за освобождаване от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК по искова молба за прогласяване на недействителност на договор или на отделни негови клаузи, съдът дължи да извърши цялостна преценка на всички относими факти, съставляващи основание за освобождаване от таксата, като съпостави имущественото състояние на ищеца с размера на дължимото плащане. В тази връзка следва да бъде съобразено не само дали плащането на таксата от потребителя е възможно, но и дали не е прекомерно трудно, така че отказ от освобождаване от таксата би възпрял потребителя да упражни правата си, при което отказът би съставлявал съществена пречка за осъществяването на тези права.

В обжалваното определение въззивният съд е приел, че за И. Я. И. не е непосилно (невъзможно) да плати дължимата такса от 145. 67 евро, тъй като има месечен доход от 1 600 лева, млада е и в добро здраве, няма семейство и не дължи издръжка, а заплащането на наем за апартамент в гр. София е по нейни избор - би могла да живее в и гр. Димитровград. Релевантните обстоятелства обаче са различни – дали при конкретната житейска ситуация при И. Я. И. и водените от нея искове като потребител заплащането на сумата от 145. 67 евро държавна такса е не само възможно, но и дали не представлява прекомерна трудност, която би я възпряла да упражни правата си.