Решение № 489 от 22.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 489 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100500665 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20104145/29.09.2023 г., постановено по гр.д. № 12351/2020 г. по описа на СРС, 127 състав, е отхвърлен предявеният от Л.

И. К., ЕГН **********, срещу В. Г. В., ЕГН **********, Т. С. А., ЕГН **********, и И. С. Г., ЕГН ********, иск за признаване за установено, че ищецът притежава право на собственост върху част от 200 кв.м от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, кв.

„Бенковски“, ул. „********5, която част е индивидуализирана от ищеца посредством защриховане на представена на лист 39 от делото скица на поземлен имот № 15-495540-12.06.2020 г. по букви А-Б-В-Г, по силата на договор за дарение и упражнено давностно владение.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответниците сумата от 1900 лв. – деловодни разноски.

По делото е депозирана въззивна жалба от ищеца Л. И. К..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и 1 неправилност на постановеното съдебно решение. Въззивникът счита, че по делото е доказано правото на собственост върху идеални части от процесния имот. Представените от ищеца документи не били оспорени. Доказвало се чрез заключението по съдебнотехническата експертиза наличие на техническа грешка при издаването на скицата за имота – частта от имот пл. № 783 е трябвало да бъде с пл. № 783А, а не с № 782А. районният съд неправилно изследвал собствеността на продавачите по Нотариален акт № 42 от 1997 г., с който майката на ищеца придобила процесните идеални части. Продавачи по сделката били наследниците на Й.Ц., който придобил собствеността върху имот пл. № 782А с делба по гр.д. № 249/1991 г. С непредставения по делото Нотариален акт № 154 от 1964 г. щяло да се установи, че Т.В.С. е дарила на внуците си – синовете на Й.Ц. – собствения си имот пл. № 782. При тези положения имот пл. № 782А бил безспорно част от имот пл. № 783. Т.С. продала на С.С. парцел VII от кв. 22 без придаваемите се по регулация 442 кв.м, поради което нейните наследници са били собственици на продадените с НА № 42/1997 г. идеални части. Твърди се, че от 1997 г. – когато са продадени процесните ид.ч. – имотът е владян от ищеца, поради което била изтекла придобивна давност. Така мотивиран, моли решението да бъде отменено, а искът – уважен. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В. Г. В., с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият счита обжалваното решение за правилно. Твърди, че по делото не е доказана техническа грешка в записванията в кадастралните регистри, както и че не е доказано имот пл. № 782А да е част от имот пл. № 783. Само на две (от 1995 г. и от 1997 г.) от всички скици по делото имот пл. № 782А бил нанесен като част от имот пл. № 783, а във останалите бил посочен като съседен на имот пл.

№ 783. Посочва, че имот пл. № 782А следва да бъде съседен на имот пл. № 783. Счита за правилни изводите на районния съд, че праводателите на Лидия Върбанова (майка на ищеца) не са притежавали право на собственост върху имот пл. № 783. Поддържа, че непредставеният по делото Нотариален акт № 154 от 1964 г. е неотносим, тъй като доказвал, че С.С., Т.С., В.Ц. и С.Ц. са вписани в разписната книга от 1970 г. като съсобственици на имот с идентификатор ***, а не на имот с идентификатор ***.

Изложил е съображения, че идеална част е можело да се придобива по давност до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), т.е. ако същата е изтекла до 1973 г., тъй като 2

ЗТСУ (отм.) и ЗУТ не предвиждат възможност за придобиване на идеална част по давност. Счита, че и реална част не може да бъде придобита, тъй като същата не отговаря на законовите минимални изисквания за самостоятелен обект. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззиваемите Т. С. А. и И. С. Г. не са подали отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Съдът обаче намира обжалваното решение за недопустимо по следните съображения:

В правната доктрина и в съдебната практика е прието безспорно, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, по начина, по който същото е индивидуализирано в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от 3 ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Това недопустимо решение подлежи на обезсилване от въззивния съд, а делото – на връщане на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск – чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 37 от 04.02.2025 г. по т. д. № 2137/2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение и цитираните в него Решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, Решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, Решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и Решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, както и Решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, Решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, Решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и Решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. по описа на ВКС II ТО.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 05.03.2020 г., с която ищецът Л. И. К., ЕГН **********, е предявил срещу ответниците В.

Г. В., ЕГН **********, Т. С. А., ЕГН **********, и И. С. Г., ЕГН ********, субективно и обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът притежава право на собственост върху 200/646 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, кв.

„Бенковски“, ул. „********5, която част съставлявала имот пл. № 782А.

Ищецът поддържа, че неговата майка Л.И.В. е закупила 200/646 ид.ч. от дворно място, находящо се в гр. София, кв. „Бенковски“, цялото с площ 646 кв.м, съставляващо парцел Х-783,782А от кв. 22, по плана на гр. София, м.

„Бенковски“ при съседи на целия имот по скица: улица, парцел IX-784/784А, парцел VIII-785 и имот пл. № 782, при условие, че купувачът ползва реално 4

200 кв.м при граници, съвпадащи с имотните граници на имот пл. № 782А. На 11.06.1997 г. имотът бил дарен на ищеца, който получил виза за проучване и монтиране на временна сграда на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ, съобразно която била изградена едноетажна масивна жилищна сграда на мястото на паянтова сграда. Ищецът поддържа, че наследодателят на ответниците е придобил само 358 кв.м от парцел VII-4 от кв. 22, тъй като парцелът е с неуредени сметки по регулация за 442 кв.м. Имотите на З. и на ищеца били съседни – пл. № 783 и 782А. През 2004 г. З. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на УПИ, представляващ парцел Х-783 от кв. 22 с площ 657 кв.м. Неправилно имотът с пл. № 782А не бил поставен в един УПИ-Х заедно с имот № 783, а бил заснет и поставен в УПИ-XI заедно със съседния му имот № 782. Наследникът на З. и ответник в производството (един от тримата) – В. В., предявявал претенции, че имотът на ищеца се намира в съседния ПИ ***. Така мотивиран моли съдът да приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на ид.ч. с площ 200 кв.м от ПИ с идентификатор ***, които са съставлявали имот пл. № 782А от кв. 22 и са включени погрешно в площта на ПИ с идентификатор ***.

Исковата молба е уточнена с молба от 14.05.2020 г., в която е посочено, че фамилните имена К. и К. са на едно и също лице – на ищеца, като второто е брачно, а първото – предбрачно, възстановено след влизане в сила на Решение № 171/06.07.1998 г. по бр.д. № 707/1998 г. по описа на СРС, 85 състав, с което е прекратен бракът на ищеца.

Исковата молба е уточнена и с две молби от 26.06.2020 г., в които са посочени ответниците по предявените искове и са представени доказателства.

Исковата молба е вписана, видно от печатите на Служба по вписванията към Агенция по вписванията върху същата.

В законоустановения срок за отговор по чл. 131 ГПК ответникът В. Г. В. е депозирал отговор на исковата молба, с който я оспорва като неоснователна.

Твърди, че само той има права върху ПИ с идентификатор *** по силата на доброволна делба от 27.07.2020 г. Оспорва твърдението на ищеца, че имот пл. № 782А е част от им. № 783, като посочва, че същият е съседен на им. № 783, видно от доказателства, които представя. Невярно било и твърдението, че владението върху процесния имот било несмущавано. Твърди, 5 че изградената постройка в рамките на имот № 783 е временна, незаконна и не може да обоснове ползване на част от имота от ищеца. Пред К. З. не е било манифестирано установяване на владение върху част от поземления имот.

Напротив, З. явно и спокойно била владяла процесния поземлен имот.

Отговори на исковата молба от Т. А. и И. Г. не са постъпили.

В съдебно заседание, проведено на 05.04.2022 г., съдът е обездвижил отново исковата молба с указания да бъде индивидуализирана претендираната част посредством защриховане в представената по делото кадастрална схема.

Указанията са изпълнени, като частта е индивидуализирана от ищеца посредством защриховане на представена на лист 39 от делото скица на поземлен имот № 15-495540-12.06.2020 г. по букви А-Б-В-Г, по силата на договор за дарение и упражнено давностно владение.

Въззивният съд намира, че дадените от районния съд указания в съдебно заседание за уточняване на исковете са по отношение на иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на реални части от процесния имот. В този смисъл са и двете решения на ВКС, цитирани от СРС в мотивната част на определението, с което исковата молба е била оставена без движение. Макар и указанията да са били изпълнени от ищеца, същият не е изменил исковете си в установителни по отношение на реална част от процесния имот по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд приема, че описанието в исковата молба на реалната част е само с оглед записванията по нотариалните актове от 1997 г., въз основа на които ищецът твърди да е собственик на договорно основание на частта от процесния имот, както и с оглед на твърденията за упражняване на фактическа власт върху имота във връзка с предявените искове за установяване на собственост на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност. С петитума на исковата молба обаче се търси установяване на собственост върху идеални части от процесния имот пл. № 783. По този начин е и докладвано делото с определението по реда на чл. 140 ГПК.