Решение № 260045 от 01.03.2021, Окръжен съд - Варна

Р

Е Ш Е Н И Е

№………/…………….2021г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,

ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на първи февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ОКРЪЖЕН

СЪДИЯ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА

При участието на секретаря

Албена ЯНАКИЕВА, като разгледа докладваното от съдията т.дело №18/2020г. по описа на ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по общия ред на ГПК.

Образувано е по искова молба на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК *********, София, чрез ю.к. Г.Д., срещу С.П.Н., ЕГН **********,***, за установяване, че последният дължи на банката сумата от 17 885.28 евро, равняващи се на 34 980,57 лева, състояща се: от 8 372.13 евро просрочена главница по договор за банков кредит №014LD- R-002990/29.07.201Зг. ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, на 19.02.2019г. до окончателното изплащане; сумата от 5 860.93 евро просрочени наказателни лихви съгл.раздел II, т.10 от договора за банков кредит, начислени за периода от 19.05.2014г. до 17.02.2019г.вкл.; сумата от 3 652.22 евро просрочена договорна лихва съгласно раздел 111 т.4 от договора за кредит, дължима за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г. ведно с разноските, сторени в заповедното производство по ЧГД №2636/2019г. на ВРС. Претендират се и сторените в производството разноски.

В исковата молба се твърди, че по заявление на банката- ищец, подадено по реда на чл.417 ГПК, било образувано ЧГД №2636/2019г на 39 състав на ВРС, ГО и издадена заповед за незабавно изпълнение за общо сумата задължение 17 885.28 евро въз основа на договор за банков кредит. Съгласно исковата молба тази сума включва: 8 372.13 евро просрочена главница по договор за кредит от 29.07.201Зг.; сумата 3 652.22 евро просрочена договорна лихва, начислена за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г.; сумата 5 860.93 евро, просрочени наказателни лихви за периода от 19.05.2014г. до 17.02.2019г. ведно с разноските по заповедното производство.

Твърди се, че в заповедното производство е постъпило възражение от длъжника С.Н. срещу издадената заповед, поради което съдът указал на заявителя ПИБ АД, че може да предяви иск за установяване на вземането си съгласно чл.422 ГПК.

Твърди се, че вземането произтича от договор за кредит от 29.07.201Зг., сключен с ответника за сумата от 8 950 евро при договорен лихвен процент БЛП на банката за евро плюс 10.01 пункта, който БЛП към датата на сключване на договора бил в размер на 7.99 %. Според ищеца, задълженията се заплащат месечно съгласно погасителен план към договора. Твърди се, че отпуснатият кредит е изцяло усвоен на 29.07.201Зг. по сметка на С.Н.. Крайният срок за погасяване на задължението по договора е настъпил на 27.07.2018г. Твърди се, че кредитът е обслужван последно на 19.05.2014г. като към 18.02.2019г., датата на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по кредита са просрочени 54 бр. погасителни вноски за главница и 52 бр. за договорна лихва съгласно договор за кредит, в размер общо на 17 885.28 евро.

В исковата молба се твърди настъпил краен падеж на договора на 27.07.2018г., поради което и цялото задължение по договора е станало изискуемо преди заявлението. Поради това в полза на банката е била издадена заповед за незабавно изпълнение, а въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.дело №106/2019г. на ЧСИ Ст.Я., per №719 в КЧСИ, РС-Варна.

С определение №208/22.01.2020г. съдът, след служебно изискване на ЧГД /заповедното досие/, е извършил преценка за допустимост на производството по предявените искове с правно основание чл.422 ГПК поради наличие на предпоставките за това - издадена заповед за изпълнение за идентични суми, подадено в срок възражение от ответника и упражнено в преклузивния срок право на заявителя на иск по чл.415 вр.чл.422 ГПК.

Съдът е направил преценка, че с оглед характера на спора и новата редакция на чл.113 от ГПК /ДВ,бр.65/2018г., доп. ДВ, бр.100/2019г., същият като потребителски спор подлежи на разглеждане по общия ред, а не по реда на глава XXXII Търговски спорове от ГПК.

В срока за отговор е постъпило становище на ответника, чрез проц.представител адв.П.И. от ВАК, за неоснователност на исковете. Оспорва се ответникът да е страна по предходно правоотношение по договор за банкова карта от 28.01.2008г., за погасяване задължението по което е отпуснат процесният банков кредит по договора от 29.07.201Зг. Твърди се, че ответникът лично не е усвоявал сума по втория/процесния/договор. Оспорва се обстоятелството, че ответникът е имал съществуващи от 2008г. задължения към банката въз основа на цит.по-горе договор за банкова кредитна карта от 28.01.2008г. /за рефинансиране/ Поради това се твърди, че договорът се явява лишен от правно основание, съответно че е нищожен поради липса на основание, невъзможен предмет и противоречие със закона.

Прецизирано е, че нищожността на основание чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД е налице, тъй като няма предходен договор, по който ответникът да е имал задължения към банката. Поради тези възражения се твърди и нищожност поради противоречие с чл.430 ТЗ, а така също и поради невъзможен предмет съгласно чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД. Твърди се освен това изначална недействителност на процесния договор за кредит поради липса на съществените елементи на новацията - за рефинансиране на стар дълг. Тъй като не е налице такъв съществуващ дълг, не е налице една от основните предпоставки за настъпване ефекта на обективната новация.

Твърди се освен това, че договорът не отговаря на изискванията на ЗПК тъй като липсват съществени уговорки както и яснота по отношение на претендираните лихви - възнаградителни и наказателни. Ответникът изрично възразява по спазване разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК по отношение на възнаградителната лихва; на чл.11, т.11 от ЗПК и т.12 от същия, тъй като договорът не съдържа задължителната информация и извлечение от сметката под формата на погасителен план. Съответно не е налице изпълнение и на разпоредбата на чл.22 от ЗПК.

Оспорва се съобразяване на договора с разпоредбите на чл.11, т.20 от ЗПК, т.7, чл.29, ал.4 и ал.6 от същия. Твърди се, че посочените пороци водят до недействителността на договора съгласно чл.22 ЗПК, поради което длъжникът следва да върне единствено чистата стойност на кредита без лихви и др.разходи. Договорът е недействителен и на основание чл.22 ЗПК тъй като липсва каквато и да е яснота как се формира и какъв по размер е ГПР.

Ответникът твърди, че договорът не съдържа информация за лихвения процент прилаган при просрочени плащания в противоречие с чл.11, т.15 от ЗПК. Твърди се, че спрямо този договор съгласно чл.24 от ЗПК приложение намират и разпоредбите на чл.143-144 ЗЗП за неравноправните клаузи в потребителски договори. Твърди нарушаване разпоредбите на чл.143, т.11 и т.20 от ЗЗП. Твърди се, че БЛП на банката, а съответно и възнаградителните и наказателни лихви са променлива величина /индекс/, който не почива на обективни фактори, а изцяло на едностранно формираната воля на банката. В договора и ОУ към него не е предвидена Методика за изменение на лихвените проценти нито БЛП е привързан към ясни и точни конкретни променливи фактори. В този смисъл не е спазена разпоредбата на чл.58 от ЗКИ.

Твърди се, че клаузите на чл.4, чл.10 от договора както и чл.4, чл.6, чл.11 и чл.1, б.м от ОУ са неравноправни и нищожни съгласно чл.146 от ЗЗП; същите не са индивидуално договорени. Конкретно се претендира неравноправност на чл.10 от договора и чл.4.8 от ОУ, тъй като въвеждат изключително несправедлив начин за определяне на двете компоненти на наказателната лихва /БЛП и надбавка/, въз основа на изцяло субективна преценка на банката. Клаузите са нищожни и на основание чл.143, т.5 от ЗЗП. Уговорките в договора относно относно възнаградителните и наказателните лихви въвеждат възможност банката абсолютно произволно да влияе върху стойностите им, поради което са нищожни на осн.чл.146 ЗЗП вр.чл.143, т.10 и чл.143, т.19 от ЗЗП. В евентуалност ответниците поддържат, че тези клаузи са нищожни и поради противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД. Твърди се прекомерност на претендираната под формата на нак.лихви неустойка съгласно чл.92, ал.2 ЗЗД.

Ответникът въвежда правопогасяващо възражение за погасяването на част от претенцията, съотв. с изтичане на пет години за главницата, а за лихвите - три години, считано от съответната падежна дата по погасителен план. Твърди погасяване на всички вземания за главница пет години преди подаване на заявлението, т.е. преди 18.02.2019г. По отношение на договорните възнагр. лихви се твърди, че от вземанията за същите са погасени тези с настъпил падеж до 18.02.2016г., а по отношение на наказателната лихва са погасени всички с настъпил падеж за дните до 18.02.2016г./тъй като се начисляват за всеки просрочен ден/. Поради това се претендира неоснователност на исковете и отхвърляне ведно със законните последици от това. Претендират се сторените разноски.

В съдебно заседание ищецът чрез ю.к.Д. поддържа исковата претенция.

Ответникът, редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв.И. и адв.К., които оспорват исковите претенции. Поддържат недопустимост на капитализацията на лихви върху лихви, която е постигната въз основа на рефинансиране на старо задължение /до договор за кредитна карта и овърдрафт/ със задължението по настоящия договор за кредит от 2013г. както и погасяване по давност на лихвите, начислени по предходното задължение.

Съдът, въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно приложения по делото Договор за кредит от 29.07.2013г., подписан между ПИБ АД и С.П.Н. като кредитополучател, страните са постигнали съгласие за усвояване на сумата от 8 950 евро по разплащателна сметка на длъжника /посочена изрично/, за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта №39РКО-А-3127/28.01.2008г. Уговорен е непроменен до края на действието му срок на договора до 27.07.2018г.

Съгласно т.4 от договора, кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на БЛП на банката за евро, увеличен с надбавка от 10.01 пункта като към сключване на договора за кредит БЛП възлиза на 7.99%. Посочен е ГПР към същата дата от 21.62% и дължима сума в края на договора от 13 980.10 евро.

В т.10 от договора е уговорена лихва за просрочени задължения съгласно раздел II, т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на вноската като банката си запазва и правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Задължение на кредитополучателя е погасяване на задълженията по предходния договор за кр.карта от 2008г. и закриването ѝ.

Към договора е приложен погасителен план, подписан от страните, съгласно който първата вноска се дължи на 29.07.2013г. , а последната на 27.06.2018г.

Уговорена е падежна дата на 27 число на всеки месец и равни погасителни вноски от по 228.39 евро, в които влиза главница и лихвата по т.2 от договора.

По делото са приложени Общите условия на банката за кредити на физически лица.

От приложеното ЧГД №2636/2019г. на ВРС, се установява, че въз основа заявление по чл.417 ГПК, по извлечение от сметка, ПИБ АД е предявила вземане от С.Н. за следните суми: 8 372.13 евро просрочена главница; 3652.22 евро просрочена лихва, начислена за периода от 27.03.2014г. до 27.07.2018г.; просрочена наказателна лихва в размер на 5860.93 евро, лихва за периода от 19.05.2014г. до 17.02.2019г. Претендира се и законната лихва от подаване на заявлението 19.02.2019г. до изпълнение в цялост на задължението. В заявлението си кредиторът се основава на договор за банков кредит с ответника, от 2013г. В т.12 от заявлението се съдържа твърдение за усвояване на кредита на 29.07.2013г. в пълен размер от 8 950 евро. Представено е извлечение от сметка, от което е видно, че кредитът е в просрочие от 27.02.2014г. и към датата на подаване на заявлението е налице просрочие от 1817 дни. Към тази дата са просрочени според кредитора 54 бр. погасителни вноски за главница и 52 бр.вноски за договорна лихва.