Определение № 420 от 28.04.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 420 гр. София, 28.04.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Врачева

Членове:

Карамфила Тодорова

Доротея Кехайова като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Наказателно дело за възобновяване № 20251000600530 по описа за 2025 година за да се произнесе, прие следното:

Производството е по реда на глава 33-та НПК.

Съдът е сезиран с искане на наказаното лице Б. Д. Д., чрез защитник – адв. А. Л., за възобновяване на нахд № 4605/25 на СРС, НО, 99 –ти състав. По делото с Решение № 1247 от 01.04.2025г. съдът е признал нарушителя Б. Д. за виновен в това, че на 30.03.2025г. в гр. София, извършил противообществена проява – спортно хулиганство - нарушение по чл. 33, ал. 1, т. 1 вр. чл. 25, ал.

5 вр. чл. 21, т. 11 от Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия /ЗООРПСМ/ и му наложил наказание пет денонощия задържане в териториална структура на МВР, както и принудителна административна мярка

- забрана за посещение на спортни мероприятия в страната и в чужбина за срок от една година.

Отнел, на основание чл. 24 от ЗООРПСМ, предметите - средство на нарушението. Решението е проверено по касационен ред по повод касационна жалба на наказаното лице. С Решение № 285 от 08.04.2025г. СГС, НО, 12 –ти въззивен състав, по внахд № 2291/2025, потвърдил решението на СРС.

С искането се поддържат доводи за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалния закон, състоящо се в това, че съдът не е назначил защитник на нарушителя, на основание чл. 94, ал. 1, т. 1 НПК - хипотеза на задължителна защита, доколкото за проявата е предвидено наказание „задържане в териториална структура на Министерството на вътрешните работи (МВР)“, равносилно на „лишаване от свобода“, а 1 нарушителят е бил непълнолетен. Защитникът извежда аргументи за оплакването си и от Директива 2013/48/ЕС на ЕП и Съвета относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулските органи през периода на задържане, както и от практиката на ЕСПЧ. Заявява, че в производството пред СРС, като е бил без професионална защита, нарушителят се е оказал в положение на пълна липса на защита. Счита, че така описаното процесуално нарушение е основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл.

348, ал. 1, т. 2 НПК за възобновяване на делото пред първа инстанция, което следва да се разгледа наново с участие на защитник. Прави и особено искане на основание чл. 420, ал. 3 НПК да се спре изпълнението на решението на СРС.

Софийски апелативен съд, като съобрази доводите на искането и материалите по делото, прие следното:

Искането за възобновяване на делото е недопустимо и следва да се остави без разглеждане. Атакуваното решение функционално не попада в кръга на тези, за които е допустима проверка по реда на глава 33-та НПК.

От една страна, настоящата инстанция се съгласява напълно с доводите на защитника, че с оглед предвиденото наказание по ЗООРПСМ за противообществената проява – предмет на делото, а именно задържане до 10 денонощия, в териториална структура на МВР, и по съдържание съставляващо лишаване от свобода, обвинението за такава проява и съответно наложеното за нея наказание са с характер на „наказателно обвинение“ и „наказателно“ наказание. Това приравнява и делото, чието възобновяване се иска, с оглед обема на дължимата съдебна защита, на „наказателно“ по смисъла на НПК.

Това разбиране отговаря на утвърдената практика на ЕСПЧ и на СЕС, доколкото критериите определящи „наказателния характер“ на обвинението за определено деяние се извеждат не само от стриктната му правна квалификация. Така, в Решение от 21 юли 2020 г., четвърто отделение на ЕСПЧ - дело В. срещу България /касаещо също проява по ЗООРПСМ/, ЕСПЧ припомня, че понятието „наказателно обвинение“, както е заложено в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, има собствен обхват. Припомня, че юридическата квалификация не се явява непременно критерий за определяне на обвинението като „наказателно“ и че водещи за това са три критерия, известни като „критериите Енгел“./делото Енгел и други срещу Нидерландия, 8 юни 1976 г., § 82, серия А, № 22/. Освен правната квалификация според вътрешното право, от значение са още и естеството на нарушението, както и степента на строгост на санкцията, която може да претърпи въпросното лице. Според ЕСПЧ наказанието лишаване от свобода предполага „наказателно“ естество на 2 обвинението. В цитираното дело ЕСПЧ изрично показва разбирането си, че счита обвинението за проява по ЗООРПСМ /спортно хулиганство/, в случая на предвидено наказание „задържане в териториална структура на МВР“, за наказателно.

Последователна е практиката на ЕСПЧ, макар и неизобилна, и за случаите на „дребно хулиганство“ по българското вътрешно право, в частност по Указа за борба с дребното хулиганство, за наказателния характер на обвинението за такава проява и за приравняването й на престъпление по смисъла на чл. 2, пар. 2 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, когато предвидената за нея санкция е задържане в структура на МВР /административно задържане/, което пък обуславя право на двуинстанционно съдебно разглеждане и решаване на делото. /Решение от 01.10.2009 г. ЕСПЧ делото С. срещу България, Постановление 23.09.2009 г., ЕСПЧ делото К. срещу България/.

Извод от това е, че ЕСПЧ последователно разглежда обвиненията за такива прояви като попадащи в наказателната материя, респективно като наказателни дела, изискващи съответната степен на съдебна защита. В същия смисъл е и Решение № 3 от 4 май 2011 г. на Конституционния съд на РБългария, по конст. д. № 19/2010, в което съдът ясно показва, че счита обвинението за деянието „дребно хулиганство“ да представлява „наказателно обвинение“ по смисъла на ЕКПЧ, както и че предвиденото наказание „задържане в поделенията на МВР“ е равнозначно на наказание „лишаване от свобода“, поради което деянието следва се приравни на престъпление по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ.

Този съд, от друга страна, приема практиката на ЕСПЧ за случаите на „дребно хулиганство“ за еднакво относима и към случаите на „спортно хулиганство“, тъй като, съгласно меродавните за ЕСПЧ критерии наказуемост и противообществен характер, тези прояви са равностойни от гледна точка право на защита и право на справедлив процес.

При така изложеното, настоящата инстанция приема, че, независимо от регулиране на процесната проява и съдебното производство за нея в специален, извъннаказателен /административен/ закон, естеството й, поради предвидената за нея санкция „задържане в териториална структура на МВР“, както и обвинението за нея като наказателно, придават съответния наказателен характер и на образуваното за разглеждането им дело. Поради естеството на обвинението като наказателно, постановеният акт по същество принципно попада в кръга на актовете по чл. 419 НПК, като подлежащи на проверка по реда на глава 33-та НПК, независимо, че не се касае за присъда и решение, като актове регулирани от и постановени стриктно по реда на НПК.

Аргумент за принципната допустимост на искането за възобновяване на такова дело, независимо от липсата на изрично уреждане в НПК, се извежда и 3 от най-новата практика на ВКС в Решение № 58 от 07.02.2025г., по н.д. № 823/24. В него ВКС показва разбирането си за равностойност на основанията за възобновяване, независимо дали са уредени изрично в НПК или не, когато еднакво касаят нарушения на основни права на осъдения. В случая, приравнени по съдържанието си като основание за възобновяване са хипотезата на решение на Европейския съд по правата на човека, с което е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека, и което е изрично уредено в нормата на чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК, с хипотезата на решение на Съда на ЕС, с което е установено нарушение на основно право, произтичащо от правото на ЕС, но не е уредено изрично в НПК. Разумът за приравняване на основанията са, че и двете хипотези решение на ЕСПЧ и решение на СЕС, са с еднакво правно естество от гледна точка на защита на основни права на осъдения и степен на необходима съдебна защита.

Разгледано от тази гледна точка и доколкото като предмет на проверка с процесното искане се релевира акт постановен от районен съд и основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК - съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, настоящият съд би се явил компетентен да разгледа искането, респективно - редът по чл. 419 и сл. НПК се явява приложим.

Независимо от изложеното, искането е недопустимо за разглеждане, тъй като в конкретния случай атакуваното решение на СРС е било проверено по касационен ред по жалба на страната, която понастоящем иска възобновяване на делото, и е постановено решение на СГС по същество, а това е отрицателна процесуална предпоставка, макар и от функционален, а не родов характер, за допускането му.

За пълнота ще се отбележи, че касационната жалба е релевирала пред СГС, освен други, още и процесуалното нарушение, заявено в настоящото искане за възобновяване. А по основанията визирани в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК - допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК, на проверка подлежат само актове - присъди, решения и определения, които са останали непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната. Изводът за касационния характер на извършената проверка на решението на СРС от страна на СГС е верен, тъй като това е изрично регулирано в нормата на чл. 34, ал. 1 от ЗООРПСМ, именно: „Решението по чл. 33, ал. 1, т. 1 и 4 подлежи на обжалване или протест в срок до 24 часа от постановяването му пред съответния окръжен съд на касационните основания, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.“

С регулирането на второинстанционното контролно производство като касационно, по естеството си ограничено само до правни доводи, 4 законодателят показва, че разглежда проявите – предмет на специалния закон, като такива с по-ниска степен на обществена опасност, подлежащи на съдебно разглеждане по опростен и икономичен ред, с по-слаб интензитет на съдебна защита, изключващ възможност за пълна въззивна проверка, респективно – провеждане на „второ първо“ производство, т.е. такова, което повтаря всички възможности на първоинстанционното. Разбиране, намерило отражение в особеностите на разглеждането на такова дело: на първа инстанция – изчерпателна проверка по доказателствата, фактите и закона, при незадължително присъствие на нарушителя, с възможност за решаване на делото само по писмени доказателства, а на втора /касационна/ инстанция – проверка само на правоприлагането.

Законодателното виждане, че не се касае за проява с особена степен на обществена опасност е изявено и в нормата на чл. 34, ал. 3 от ЗООРПСМ, че наложеното наказание не се смята за осъждане и не се вписва в бюрата за съдимост.

Иначе казано, предвидената съдебна защита при разглеждане на обвинение по ЗООРПСМ от независим и безпристрастен съд в справедлив процес е от по-нисък порядък, съответстващ на регистъра на прояви с ниска обществена опасност, към която процесната се числи. Изводът е верен, независимо от естеството на санкцията „задържане“ като равна на лишаване от свобода.

Именно философията на закона да регулира контролното съдебно производство в ЗООРПСМ като касационно и доколкото такова в случая е проведено, формално и съдържателно, е налице отрицателната процесуална предпоставка по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, която пречи да се допусне проверка по реда на глава 33-та НПК.

Липсата на процесуална възможност за провеждане на извънредно производство за контрол на съдебните актове отговаря и на въведения от ЕСПЧ, с цитираните решения, стандарт на съдебна защита, сведена до наймалко двуинстационно разглеждане и решаване на делото, каквото в случая е осигурено.

Тъй като искането за възобновяване на делото е недопустимо, това влече като последица недопустимост да се разгледа и специалното искане за спиране изпълнението на решението съгласно чл. 420, ал. 3 НПК.