Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 283 от 13.01.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5065/2018
Вид
Решение № 283
Подписан
13.01.2020
В сила
13.01.2020
Състав
ХРИПСИМЕ КИРКОР МЪГЪРДИЧЯН, ТЕМЕНУЖКА ЕВГЕНИЕВА СИМЕОНОВА, МАРИНА ЕВГЕНИЕВА ГЮРОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 13.01.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5065 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 06.02.2018 год., постановено по гр.дело №6964/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Л.К.Л. искове с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 446.61 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.*******и сумата от 115.73 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2013 год. до 18.10.2016 год., сумата от 19.92 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год. и сумата от 3.34 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2013 год. до 18.10.2016 год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч.гр.дело №60831/2016 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ, както и че договорните отношения между страните се предпоставят от наличието на индивидуален писмен договор. По делото бил представен нотариален акт, от който било видно, че ответницата е придобила собствеността върху процесния апартамент №1, за който при ищеца била открита клиентска партида с абонатен №268658. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба №16-334/2—7 год. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост се извършвало възмездно от топлопреносното предприятие или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите. В случая разпределението на топлинната енергия било възложено на третото лице-помагач. По делото бил представен протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, като релевираното от ответницата възражение за нищожност на решенията на етажните собственици било неоснователно. Тези решения не били отменени и според тях сградата била топлоснабдена. Без значение било обстоятелството, че трето за спора лице било декларирало, че поема всички разходи за потребена топлинна енергия в имота. Последното не пораждало облигационно отношение между ищеца и третото лице. Неправилно СРС бил приел, че е налице заместване в дълг по чл. 102 ЗЗД, тъй като не било налице съгласие на ищеца за заместване на длъжника. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Л.К.Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че представеното от ищеца доказателство, отнасящо се до наличието на облигационна връзка, установявало кой е собственик на имота към 2005 год. – момент, предхождащ процесния период с 8 години. Ищецът не бил доказал, че ответницата има качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период. Освен това било видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че дяловото разпределение било извършвано съобразно нормативните изисквания, но за процесния период не било установено наличието на задължения за изразходвана топлинна енергия. В сградата-етажна собственост не се ползвало отопление, а в имота не се ползвала топла вода, като щранговете били затапени по надлежния ред. Съгласно изравнителните сметки нямало изчислена топлинна енергия за периода. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал.

1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата е собственик на процесния апартамент №1 – видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 15.04.2005 год. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, собствениците или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлопреносният имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.

В мотивите на посоченото Тълкувателно решение и прието, че договорът между това трето ползващо се лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното предприятие, но се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Съдбата на първоначалния договор за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен със собственика или титуляра на ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното в последния, включително в публично известните общи условия към него. В зависимост от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и собственика, респективно носителя на вещното право на ползване в първоначалния договор, при сключването на такъв последващ договор с ползвател на договорно основание, първоначалният договор или се прекратява през времетраенето на последващия договор, или продължава да действа, като отговорността на собственика или вещния ползвател може да е уговорената като такава при встъпване в дълг /чл.

101 ЗЗД/, в която хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще отговарят солидарно, или като такава при заместване в дълг /чл. 102 ЗЗД/, в която хипотеза първоначалният длъжник се освобождава от отговорност.

В разглеждания случай по делото нито се твърди, нито се установява, че между ищеца и Р.И.В./автор на декларацията от 27.12.2016 год. с нотариална заверка на подписа – на л. 44 от първоинстанционното дело/ е бил сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот или че ищецът по друг начин е дал изричното си съгласие старият длъжник – ответницата да бъде освободена от отговорност, като се замести от Р.И.В.– чл. 102, ал. 1 ЗЗД, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответницата /чл. 154, ал. 1 ГПК/.

Следователно противно на приетото от първоинстанционния съд настоящият съдебен състав счита, че ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.

- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.

2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнил аправото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на талони за отчет на уреди за дялово разпределение и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че в имота няма монтирани отоплителни тела и топлоразпределители и не се ползва топла вода /щранговете са затапени/, делът на ответницата за сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и измервателните уреди били изправни. Установено е също така, че за исковия период няма суми за изразходвана топлинна енергия – сумата от изготвените от третото лице-помагач изравнителните сметки, като разлика между фактурираните суми по прогнозни данни /983.96 лв./ била в размер на 983.96 лв. за връщане на абоната.

В разглеждания случай констатациите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза по отношение на наличието на изравнителни суми в полза на някоя от страните и техния размер си противоречат. Въззивният съд счита, че по отношение на това обстоятелство следва да бъде ценено заключението по съдебно-техническата експертиза, тъй като то кореспондира напълно с останалите данни по делото, а именно с ангажираните от третото лице-помагач 2 бр. справки за отоплителния сезон от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. и за отоплителния сезон от м.май 2014 год. до м.април 2015 год., поради което приема за доказано, че за процесния период за ответницата не съществуват задължения за заплащане на стойност на доставена топлинна енергия. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е взело предвид изравнителната сметка за периода от м.май 2012 год. до м.април 2013 год., който предхожда исковия период.

В този смисъл главната претенция за сумата от 446.61 лв. се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. А щом няма главно задължение не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.