Решение № 241 от 16.12.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. Първомай, 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100516 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Я. Й. А. срещу „Сити Кеш“ ООД за заплащане на сумата от 550,38 лв., представляваща получена без правно основание неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за потребителски кредит № ********************* от 27.07.2023 г. Ищцата Я. Й. А. твърди, че на 27.07.2023 г. сключила с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № *********************, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв., при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,62 %. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 той дължал неустойка на кредитора в размер на 550,38 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Твърди, че изплатила изцяло задълженията си по договора за кредит в общ размер на 1869,29 лв., в това число и сумата от 550,38 лв. за неустойка. Счита, че не дължи плащане за същата, тъй като клаузата за заплащане на неустойка била нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при 1 неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 550,38 лв. била над 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата в размер на 550,38 лв., като предявява осъдителен иск за връщането й.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за нередовност на исковата молба, наличие на злоупотреба с права и на основание за прилагане на чл. 213 ГПК, както и за неоснователност на предявения иск по основание и размер. Сочи, че са образувани две идентични дела със същите страни, което било злоупотреба с права и водело до прилагане на чл. 213 ГПК. Нередовността се изразявала в липса на посочена банкова сметка на ищеца за доброволно плащане в случай на осъдително решение.

Поддържа се, че били изпълнени всички изисквания по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т. е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да 2 предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Счита, че не било налице и твърдяното противоречие с добрите нрави, доколкото кредитополучателят бил запознат с възможността да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не го е сторил, а между страните имало сключени общо шест договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с молби, депозирани от пълномощниците им, ищецът поддържа исковата претенция, а ответникът моли за отхвърлянето й.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищцата Я. Й.

А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ********************* от 27.07.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата сумата от 1000 лв. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите в размер на 49,62 %.

Съобразно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от съглашението предвижда, че ако заемателят не предостави уговореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължи на заемодателя неустойка в размер на 550,38 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

Не е налице спор, че заемната сума е получена от ищцата, която е извършила плащания, погасявайки изцяло и предсрочно кредита на 29.09.2023 г. Видно е от справката, представена от ответното дружество, че за неустойка ищцата е платила сумата от 350,64 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В конкретния казус не се спори, че между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Я. Й. А. като заемополучател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лв. В разглежданата хипотеза безспорно кредитополучателят притежава качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка 3 уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За да може да се определи една клауза като неравноправна, тя трябва да не е индивидуално уговорена, а да е била изготвена предварително от търговеца и потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието й; да не отговаря на изискванията за добросъвестно поведение на участниците в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; да води до съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора. В случая процесното съглашение е сключено при предварително определени условия от икономически по-силната страна по правоотношението – заемодателят. Видно е, че представеният договор за заем е бланков тип, поради което няма как да се приеме, че ищцата е имала възможност да влияе върху съдържанието му. Не се установява и клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, тъй като тя е част стандартния формуляр за попълване. Съгласно правилото на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Ал. 2 от същата разпоредба посочва кои клаузи не са индивидуално уговорени, а именно предварително изготвените, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В настоящия казус, предвид представения бланков договор, в който полетата се попълват от представител на заемодателя, е очевидно, че кредитополучателят не е имал възможност да повлияе съдържанието на клаузата за неустойка.

Съдебният състав намира още, че клаузата по чл. 11 от процесния договор не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Следва да се обърне внимание, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита, но според зададените от заемодателя условия. Това задължение обаче има вторичен характер, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма да доведе до вреди за кредитора. Той има задължение, визирано в чл. 16 ЗПК, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, за да прецени дали да предостави потребителски кредит без обезпечение. С вменяването в тежест на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита реално се стига до прехвърляне на отговорността на кредитора върху потребителя. Това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Ето защо съдът счита, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи допълнително плащане в размер над 50 % от стойността на кредита. Същата сума представлява сигурна печалба за кредитора, без да е налице престация от негова страна, което увеличава стойността на заема. Поради тези съображения съдът намира 4 клаузата за заплащане на неустойка за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, доколкото потребителят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, както и на чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП, тъй като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. Тъй като уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети вредите от неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора поставя, практически са неизпълними от потребителя, който търси бързо получаване на финанси. Не е логично да се приеме, че потребителят ще разполага с възможност да осигури безусловна банкова гаранция в двоен размер на искания кредит, което съответната институция ще извърши възмездно, или поръчители, отговарящи на силно завишените изисквания на заемодателя. Следователно единствената цел на клаузата за неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. Предвид констатираната нееквивалентност на престациите по договора за потребителски кредит съдът приема, че клаузата на чл. 11 от съглашението е неравноправна, поради което е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.