Решение № 71 от 12.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. София, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Иванка Ангелова при участието на секретаря София Л. Гаджева като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901258 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. П., представляван от адв. С.

Ч., срещу решение № 236 от 06.04.2023г. по в.т.д. № 1038/2022г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решение № 262391 от 15.07.2022г. по т.д. № 7944/2020г. на СГС, I-2 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.415 ГПК вр. чл.535 вр. чл.537 ТЗ, че касаторът В. И. П. дължи на „ВЕТОТ” ЕООД сумата 28 000 лева по запис на заповед, издаден на 14.09.2014г., ведно със законната лихва от 06.12.2019г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че началният момент на давността по отношение на вземането по записа на заповед се определя съгласно 1 посочения в него падеж, а не съгласно правилата на каузалното правоотношение, вземанията по което са обезпечени с издаването му.

Поддържа, че в произодството по иска по чл.422 ГПК решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна и произнасяне по въведените обективни /абсолютни и относителни/ менителнични възражения, но и проверка на вземането, предмет на записа на заповед, с оглед връзката му с каузалното правоотношение между страните. В тази връзка сочи, че съгласно константната практика на ВКС необходимостта съдът да обсъди релевантните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнасят и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Намира, че с въззивното решение незаконосъобразно е допусната кумулация на неустойка, какъвто характер има претендираното вземане, и законна лихва върху присъдената неустойка. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Ответникът „ВЕТОТ” ЕООД, представляван от адв. И. И., оспорва касационната жалба. Намира за правилен извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за погасителна давност, като сочи, че вземането произтича от запис на заповед, поради което се погасява с тригодишен давностен срок от падежа му. Изтъква, че съгласно т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС ищецът-кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Поддържа, че в случая записът на заповед е издаден за обезпечаване на вреди от неточно изпълнение на договорно задължение в качествено отношение на престацията на довереника – настоящ касатор. Излага съображения за неприложимост на сочената от касатора практика, според която погасяването по давност на вземането по каузалната сделка влече след себе си погасяване на вземането по записа на заповед, като твърди, че в случая вземане по каузалната сделка липсва, тъй като според чл.18 от договора за поръчка отговорността за претърпени вреди от лошото изпълнение от страна на довереника произтича от издадения запис на заповед, а не от клаузата на договора, доколкото в нея не е конкретизиран размерът на обезщетението, което се дължи, а конкретизацията е единствено по отношение на вземането по записа на заповед, чиято сума не следва да надвишава тридесет процента от стойността на сключените изпълнителни 2 сделки. В тази възка сочи, че настъпилите за него вреди са в размер на 38 304,25 лева и значително надхвърлят размера на задължението по записа на заповед. Поддържа още, че вземането по чл.18 от договора няма неустоечен характер, поради което е неоснователно оплакването за допуснато кумулиране на неустойка и законна лихва. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Третото лице-помагач на ответника И. В. Т. оспорва касационната жалба. Поддържа, че с оглед предмета на предявения иск, основан на издаден от ответника - настоящ касатор, запис на заповед въззивният съд правилно е приел за начало на погасителната давност не изискуемостта на обезпеченото валутно отношение, а изискуемостта на задължението по записа на заповед.

Излага съображения, че ищецът – кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва само вземането си, основано на менителничния ефект. Поддържа, че в настоящия случай процесният запис на заповед не е издаден с гаранционно-обезпечителен характер на вземането по каузалното правоотношение, а е издаден за обезпечаване на вреди от неточно изпълнение на договорно задължение на довереника в качествено отношение. Намира за правилен и извода на въззивния съд, че в случая отговорността на ответника произтича от чл.18 от сключения договор за поръчка и няма неустоечен характер, поради което не е налице кумулиране на неустойка и законна лихва. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

С определение № 2102 от 24.07.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: В случай на направено от длъжника по запис на заповед и ответник по предявен иск по чл.422 ГПК възражение за изтекла погасителна давност от кой момент следва да се счита изискуемо задължението му – от момента на настъпване на изискуемостта на каузалното правоотношение, за обезпечаване на задълженията по което е издаден записът на заповед, или от посочения в записа на заповед падеж?

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема 3 следното:

Въззивният съд е приел, че записът на заповед от 02.06.2014г., вземането по който е предмет на предявения иск, съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити, като е намерил за неоснователни доводите за нередовност на записа на заповед поради това, че мястото на издаване на документа е в гр.

Враца, а мястото на сключване на каузалния договор, за чието обезпечение е издаден, е в гр. Криводол, излагайки съображения, че това са две самостоятелни и отделни правни сделки и поради това могат да бъдат сключени на две различни места в един и същи ден. Отбелязал е, че доколкото между страните не са спорни обстоятелствата относно автентичността на подписа на издателя или достоверността на съдържанието на записа на заповед, въведените от ответника доводи за недължимост на вземането на това основание са поначало ирелевантни за преценката за редовността на записа на заповед.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за изтекла давност по чл.531 ТЗ, като е посочил, че записът на заповед е с падеж на 30.11.2016г. и тригодишният давностен срок, броен в съответствие с общите правила на чл.70 ЗЗД, следва да се счита изтичащ на 30.11.2019г. Посочил е, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено пред Районен съд Враца на 20.11.2019г., от когато в съответствие с правилото на чл.

422 ГПК искът за вземането ще се счита предявен и към който момент давността се счита за прекъсната /чл. 116, б.“б“ЗЗД/. Приел е за неоснователно и оплакването на ответника, че началото на давността следва да бъде съобразено с изискуемостта на задължението по договора за поръчка, което според него е обусловено от връчването на данъчно-ревизионния акт на 11.04.2016г., когато били установени по основание и по размер задълженията на ответника да репарира вредите на доверителя по договора за поръчка, произтичащи от отговорността на довереника за неизпълнение на задължението му да изисква допълнителни гаранции за реалното извършване на доставката. Посочил е, че основанието на отговорността на ответника произтича от записа на заповед, въз основа на който е инициирано и заповедното производство, като това обуславя предмета и страните на настоящото исково производство, а изследването на каузалното правоотношение, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед, се извършва единствено с цел да не се допусне „двойно плащане“ или 4 неоснователно обогатяване при липса на възражение за безпаричност на задължението по ценната книга, но не променя основанието на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че представеното с отговора на исковата молба извлечение от банкова сметка на ответника установява извършени от него на 13.07.2016г. и на 14.07.2016г. по сметка на И. В. Т. две последователни плащания в общ размер на сумата от 32 800 лева, но е намерил за недоказано те да имат погасителен ефект точно по процесния запис на заповед, тъй като, от една страна, сумата по паричните преводи от 32 800 лева не съответства на действителния размер на задължението по записа на заповед в размер на 28 000 лева, а от друга страна, в преводните нареждания липсва индивидуализиране на записа на заповед с посочване на датата на издаване като основание за плащането. Съобразил е още, че плащането е извършено далеч преди изискуемостта на задължението по запис на заповед, която е настъпила значително по-късно на 30.11.2016г., като е преценил като житейски неоправдани и недостоверни обясненията на ответника, че плащането е направено от него в жест на добра воля въпреки липсата на изискуемост и ликвидност на притезанието за причинени имуществени вреди в изпълнение на договора за поръчка. Изложил е съображения, че твърдението за погасяване на задължението по записа на заповед чрез извършените плащания се явява недоказано и от показанията на свидетеля Климентов.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възраженията за несъществуване на задължението по каузалното правоотношение, обосновани с твърдения, че същото е основано на недействителен поради невъзможен предмет и противоречие с добрите нрави договор за поръчка, тъй като за ответника не може да възникне валидно задължение да отговаря за нередовността в данъчната регистрация, счетоводната и търговската документация на страните по изпълнителните сделки. Посочил е, че с договор за поръчка от 01.04.2014г. между „Ветот“ ЕООД - като доверител, и ответника В. П. - като довереник, е уговорено довереникът да извършва периодично от името и за сметка на доверителя действия по закупуване на дървен материал, фурнир и други за производство на мебели, осигуряване на транспорт и доставка на закупения материал до производствения цех на доверителя, намиращ се в гр. Криводол, област Враца, 5 ул. „Димитър Благоев” № 16, както и заплащане на цената по сключените в изпълнение по този договор изпълнителни сделки. Съгласно чл.11, ал.1 и ал.2 от договора довереникът е длъжен да изисква, съхранява и предава на доверителя търговската и счетоводна документация, съпътстваща отделните изпълнителни сделки, вкл. и такава, доказваща плащането на цената; при изпълнение на поръчката да проверява верността на счетоводната и търговската документация по изпълнителните сделки, а в случай че продавачът е регистриран за целите на ДДС, да изисква допълнителни доказателства и гаранции за реалното извършване на доставките, като в последния случай гарантира чрез лична имуществена отговорност за правомерното ползване на данъчен кредит по представените от него фактури, без да му се дължи заплащане на допълнително възнаграждение. Взел е предвид, че съгласно чл.18 довереникът отговаря лично пред доверителя и е длъжен да го обезщети за претърпените вреди от непризнаване за данъчни цели на доставките по издадените фактури за закупените от името и за сметка на доверителя материали и услуги до размера на установените по надлежния ред и от надлежните органи неправомерно ползвани данъчни предимства, като за обезпечаване на тази своя отговорност издава в полза на доверителя запис на заповед за сума, посочена от него, която не може да надхвърля 30 % от сбора на стойността на сключените изпълнителни сделки. Въззивният съд е намерил, че клаузата на чл.11, ал.2 от договора не е нищожна поради невъзможен предмет. Посочил е, че в конкретния случай е предвидено като задължение на ответника да полага усилия добросъвестно да проверява доставчиците по изпълнителните сделки и тяхната надеждност. Приел е, че според представения по делото ревизионен доклад същият не е сторил това с оглед установените от НАП нарушения при издаването на фактурите от дружествата контрагенти по изпълнителните сделки, като тези нарушения са се дължали не на осчетоводяването на фактурите от „Ветот“ ЕООД, а на липсата на реални търговски сделки, осъществени от ответника по тези фактури. Добавил е, че по делото е установено, че ответникът лично е избирал доставчиците, като е имал задължение в отношенията си с тях да прояви дължимата грижа при проверка на тяхната легитимност и надеждност, вкл. и дали е налице регистрация по ДДС, за което обстоятелство пък изобщо не е необходимо да има определено публично качество. Намерил е, че вменените на ответника с договора задължения са за извършване на действия, които 6 представляват елементарна рутинна операция, и в случай че ответникът наистина е бил добросъвестен при договарянето с контрагентите по изпълнителните сделки и е проявил дължимата от него грижа на добрия търговец при изпълнението на поетите задължения, лесно е щял да установи наличието на обстоятелства, сочещи на фиктивни и нереални сделки, сключени единствено с намерението да се увреди публичният интерес.