Решение № 11846 от 16.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11846 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Гражданско дело № 20251110140029 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на подадена от И. Т. Б. срещу „Креди Йес“ ООД искова молба.

Ищцата твърди, че на 14.01.2025г. е сключила с ответника Договор за паричен заем №441850 за отпускане на заем в размер на 1 200 лева срещу задължение да върне сума в общ размер от 2 349 лева, при следните параметри: ГПР 64,07%, месечен лихвен процент в размер на 4,200%, който е фиксиран за целия срок на договора.

Посочва, че съгласно чл.3.3, ал.5 при изчисляване на ГПР не са взети предвид разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Отбелязва, че в чл.6 от договора е предвидено същият да бъде обезепечен с поръчител/и, отговарящ/и на условията на чл.10 ал.1 т.5 от Общите условия и едно или повече от следните уредени там обезпечения- ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, като в случай че не бъде предоставено обезпечение съгласно чл.6, ал.2 от договора заемателят ще дължи плащане на неустойка в размер на 824,24 лева. Обосновава потребителския характер на сключения договор, като излага съображения, че същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20 ЗПК. Твърди, че в договора не е надлежно посочен лихвеният процент. Сочи, че по смисъла на §1 т.4 от ДР към ЗПК лихвен процент по кредита представлява лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Доколкото в процесния договор е фиксиран единствено месечен лихвен процент, то намира, че в случая не е спазено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Поддържа, че е налице нарушение и на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не са посочени конкретните разходи, които са включени при изчисление на ГПР. Счита, че посочване единствено на цифровото изражение на процента ГПР не е достатъчно, тъй като води до неяснота относно оскъпяването на кредита и лишава потребителя от възможността да определи обхвата на поетото от него задължение. Твърди, че нито в договора, нито в първоначалния погасителен план, респ. последващите такива е уточнен общият размер на възнаградителната лихва, както и съотношението на 1 вноската за лихва в рамките на общия размер на погасителната вноска за да може кредитополучателят да прецени икономическата тежест при сключване на договора.

Излага съображения и относно неправилно посочения размер на ГПР, в който не е включено задължението за плащане на неустойка. В тази връзка поддържа, че начинът на уговаряне на неустойката води до извод, че същата представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика лишава потребителят от избор дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Счита, че неустойката има характер на допълнително възнаграждение за кредитора, което го поставя в неравностойно положения спрямо него. Твърди, че отразяването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. На следващо място, поддържа, че процесният договор не отговаря и на изискването чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, тъй като в него не е посочен размерът на лихвения процент на ден, което препятства възможността на потребителя да упражни правото си на отказ от договора. Излага подробни съображения и относно недействителността на клаузата, с която е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение, като твърди, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Сочи, че с нея се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Обосновава недействителност и на клаузата за възнаградителна лихва, като счита, че уговореният в нея размер противоречи на добрите нрави. Въз основа на изложеното отправя искане за уважаване на предявения от него иск за прогласяване недействителността на процесния договор за потребителски кредит, а в условията на евентуалност- на отделни клаузи от същия.

Претендира разноски, като излага подробни съображения в тази насока.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който същият оспорва основателността на предявените искове. Твърди, че процесният договор е валидно сключен, като ищцата лично е участвала и имала възможност да влияе върху определянето на параметрите на заема, същата се е запознала с неговото съдържание, след което по собствена воля го е подписала. Сочи, че заемателят е извършвал плащания по кредита, които към момента на подаване на исковата молба са в общ размер на 1 305 лева. Поддържа, че посоченият в договора размер на ГПР отговаря на изискванията на закона, като в същия не следва да бъде включвана начислената неустойка. Счита, че в чл.3.3 от договора ясно е посочен начинът на формиране на ГПР. Обосновава действителност на уговорката за неустойка, като намира, че същата не излиза извън присъщите й функции, поради което не противоречи на добрите нрави. Твърди, че неустойката е индивидуално уговорена и е израз на доброволно формираната от двете страни воля. По изложените съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове. Аргументира недължимост на претендираните от насрещната страна разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените от страните доводи и възражения, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен от И. Т. Б. срещу „Креди Йес“ ООД установителен иск с правно основание по чл.26, ал.1, предл.1 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, за признаване за установено между страните, че Договор за паричен заем №441850/14.01.2025г. е нищожен, както и 2 предявени в условията на евентуалност обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, а при условията на евентуалност чл.26, ал1, пр.3 ЗЗП за прогласяване недействителността на съдържащата се в чл.6, ал.2 от Договор за паричен заем №441850/14.01.2025г. клауза за неустойка, както и с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД за прогласяване недействителността на съдържащата се в чл.3 /7/ от Договор за паричен заем №441850/14.01.2025г. клауза за възнаградителна лихва.

По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване сключване на процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и релевираните в исковата молба основания за неговата недействителност, съответно уговаряне на клаузите, предвиждащи заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение и уреждащи размера на възнаградителната лихва, а в доказателствена тежест на ответника е да установи валидността на договора и възраженията си в тази връзка.

С Определението по чл.140 ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че същите са сключили Договор за паричен заем №441850/14.01.2025г. със соченото в исковата молба съдържание, както и че в посочения в него размер на ГПР не е включена дължимата на основание чл.6, ал.2 от него неустойка.

Наличието на облигационно правоотношение между страните се потвърждава и от представените по делото доказателства, от които се установява, че със сключения от тях Договор за паричен заем №441850/14.01.2025г. същите са уговорили предоставянето на заем при следните параметри: главница в размер на 1 200 лева, срок за нейното връщане- 9 месеца, брой вноски- 9, ГПР- 64,071%, месечен лихвен процент- 4,20% и обща сума за плащане- 2 349 лева. При липсата на твърдения, а също и доказателства предоставената сума да е използвана от ищцата за търговска дейност, съдът намира, че сключеният от нея договор за заем представлява по своето естество договор за потребителски кредит, спрямо който приложение намират предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК изисквания относно неговата форма и съдържание, неспазването на които съгласно императивната норма на чл.22 ЗПК води до недействителност на договора.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит е посочването на годишния процент на разходите /“ГПР“/. В §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

В случая в чл.6, ал.1 от процесния договор за кредит страните са уговорили задължение за предоставяне от заемателя на едно от следните обезпечения: поръчител/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към договора за заем, а именно- едно или две физически лица, всяко от което има нетен размер на осигурителен доход в размер над МРЗ, работи по безсрочен трудов договор, не е заемател по договор за заем, сключен с дружеството, няма неплатени осигуровки 3 за последните две години, няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения/, както и по негов избор още едно обезпечение– ипотека върху недвижим имот съгласно чл.10, ал.1, т.1 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество съгласно чл.10, ал.1, т.2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл.10, ал.1, т.3 от Общите условия или ценна книга, издадена в полза на заемодателя съгласно чл.10, ал.1, т.4 от Общите условия. Съгласно чл.6, ал.2 от договора в случай че заемателят не предостави договореното в ал.1 обезпечение, същият дължи на заемодателя неустойка, като задължението му по договора нараства на 2 349 лева.

Видно от приложения по делото погасителен план, нейното заплащане е разсрочено заедно със задълженията по кредита на 9 вноски по 98,13 лева или общо 883,17 лева.

Анализирайки съдържанието на посочените по-горе клаузи, съдът намира, че отразеният в договора за потребителски кредит ГПР в размер на 64,071% не отразява реалния такъв, тъй като не включва като разход уговорената неустойка, която по своя характер представлява допълнително възнаграждение за кредитора. Този извод следва от основанието, въз основа на което е предвидено нейното начисляване, а именно- при неизпълнение на поетото от длъжника задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение по договора за връщане в срок на предоставената в заем сума.

Съдът намира, че така установеното задължение не може да бъде характеризирано като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите за нея функции за обезпечаване изпълнението на договора и обезщетяване на вредите от неговото неизпълнение. Както бе посочено, задължението за което е предвидена неустойката има вторичен характер, като неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение на длъжника по договора за кредит. Вредите, които възникват за заемодателя в този случай са последица от невъзможността на същия да удовлетвори вземането си от обезпечението, в случай че кредитополучателят не плаща задълженията си. От изложеното следва, че неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че нейният размер е фиксиран, като същият надвишава този на възнаградителната лихва по договора и се равнява на ¾ от този на главницата.

Разпечатката съдържа 21 от 37 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/27852872-15de-4ee7-8f37-b2d3b753aa51