Решение № 13428 от 06.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13428 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110106696 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът А. Р. Й. твърди, че на 11.11.2021 г. около 00:55 ч., в гр. София е управлявал лек автомобил „марка“ с рег. № номер, като на кръстовището на ул. „................“ и ул. „............“ е бил спрян за проверка от служители на СДВР и му е бил извършен тест за употреба на наркотични вещества с техническо средство „Дрегер - Дръгтест 5000“, който е отчел положителен резултат за амфетамин. Поддържа, че са му издадени Заповеди за прилагане на принудителни административни мерки (ЗППАМ): № 21-4332-006387 за прекратяване на регистрацията на МПС за 6 месеца и № 3060/11.11.2021 г. за временно отнемане на СУМПС. Сочи, че във връзка със случая е било образувано наказателно производство – досъдебно производство с № ЗМ 2005/2021 г. по описа на 06 РУ-СДВР, за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК и му е била взета кръвна проба във ВМА, като резултатът от химико-токсикологичната експертиза е бил отрицателен за наличие на наркотични вещества. Излага твърдение, че наказателното производство е било прекратено с Постановление на СРП от 04.03.2022 г. поради липса на извършено престъпление, както и че с Решение № 7450 от 06.12.2022 г. по адм. д. № 317/2022 г. на Административен съд София-град ЗППАМ № 214332-006387 е отменена като незаконосъобразна. Ищецът твърди, че е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 2215 лв. за защита по горното дело. Допълнително посочва, че приятелката му е страдала от 1 онкологично заболяване и е имала нужда от транспорт за медицински прегледи в периода, когато е бил лишен от правоуправление. Подчертава, че образуваното наказателно производство и обвиненията са предизвикали у него силен стрес, страх за бъдещето, чувство за несигурност и социално изключване, както и че лишаването от правоуправление му е причинило значителни битови неудобства и невъзможност да полага грижи за тежко болната си приятелка, което е довело до чувство на вина и безпомощност.

Излага доводи, че ЗППАМ е издадена в противоречие с материалния закон, тъй като фактически не е имало употреба на наркотици. Смята, че Държавата носи отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за незаконното обвинение, за което образуваното наказателно производство е било прекратено. По изложените твърдения и доводи претендира от ответника сумата от 7500 лева (понастоящем 3834,69 евро), част от вземане в общ размер от 10000 лева (понастоящем 5112,92 евро), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на обвинение в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, по което образуваното наказателно производство е било прекратено поради това, че деянието, за което на 11.11.2021 г. е било образувано наказателното производство досъдебно производство с № ЗМ 2005/2021 г. по описа на 06 РУ – СДВР, пр.пр. № 41896/2021 г. по описа на СРП, не съставлява престъпление, ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда – 07.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 2584,45 лева (понастоящем 1321,41 евро), представляваща част от вземане в общ размер от 3445,79 лева (понастоящем 1761,80 евро), представляващо претендирана част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху предявения размер на главницата (3834,69 евро), за периода от 11.11.2021 г.

(датата на образуване на наказателното производство) до 30.09.2024 г.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Прокуратурата на Република България е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че ищецът никога не е бил привличан в качеството на „обвиняем“ по смисъла на НПК в рамките на прекратеното наказателно производство. Поддържа, че наказателното производство е продължило по-малко от четири месеца (от 11.11.2021 г. до 04.03.2022 г.), както и че спрямо ищеца не са вземани мерки за процесуална принуда. Сочи, че полицейската заповед е индивидуален административен акт, издаден от органите на МВР при упражняване на тяхна оперативна самостоятелност, върху издаването на която ПРБ не е упражнявала контрол или надзор. Излага твърдения, че не са налице данни за разгласяване на информация от разследването от страна на органи на Прокуратурата. Излага доводи, че не е пасивно легитимирана да отговаря за вреди от административни актове на 2 органи на МВР, като за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е задължително лицето да е било „обвиняемо“, а фактическият състав на нормата не е осъществен, тъй като ищецът е бил само „уличен“ в хода на проверката. Твърди, че прекратяването на наказателното производство няма автоматичен „отменителен ефект“ върху административните мерки, които се оспорват по друг ред. По отношение имуществените вреди, излага доводи, че последните не са доказани и липсва пряка причинно-следствена връзка между тях и действията на прокурора, както и че размерът им е прекомерно завишен.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) образувано срещу него наказателно преследване, което производството е прекратено с влязло в сила постановление поради това, че деянието не представлява престъпление, респ. поради това, че деянието не е извършено от лицето; 2) претърпени неимуществени вреди в претендирания размер в причинна връзка с проведеното наказателно преследване.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи наличието на главен дълг, изпадането на ответника в забава и размер на обезщетението за забава.

Между страните по делото не са спорни обстоятелствата по спирането на ищеца за проверка от органите на МВР на 11.11.2021 г., отчетения първоначално положителен резултат за наркотици и последвалото образуване на ДП № ЗМ 2005/2021 г. по описа на 06 РУ – СДВР, по реда на чл. 212, ал. 2 НПК. Страните не спорят относно факта на прекратяване на наказателното производство с Постановление на СРП от 04.03.2022 г. От приложеното по делото Постановление на СРП от 04.03.2022 г. се установява, че наказателното производство срещу ищеца, образувано по реда на чл. 212, ал. 2 НПК на 11.11.2021 г. е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като деянието не съставлява престъпление. Основно доказателство за това е изготвената в хода на разследването съдебна химико-токсикологична експертиза № И-1429/15.02.2022 г. на ВМА, която категорично установява липса на наркотични вещества в биологичните проби на ищеца Й..

Експертното заключение е установило наличие единствено на ибупрофен и псевдоефедрин (съставки на лекарството „Нурофен Стопколд“), за което 3 ищецът изначално е съобщил при проверката.

Съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, отговорността на държавата възниква не само при формално привличане в качеството на обвиняем със съответното постановление, но и при фактическо обвинение, съпроводено с мерки на процесуална принуда. В случая ищецът е бил задържан за 24 часа със Заповед № 1537/11.11.2021 г., извършен му е личен обиск по реда на ЗМВР, автомобилът му е иззет с протокол за доброволно предаване, наложена му е била принудителна административна мярка, снети са му обяснения, съпровождан е от органи на МВР до болнично заведение, където му е взет образец от кръв, необходим за експертиза. Тези действия по разследването съставляват фактическо обвинение, обуславящо отговорността на ПРБ и затова съдът намира, че възражението на ответната страна, че ищецът не е бил привличан в качеството на обвиняем, се явява неоснователно.

По отношение на претърпените неимуществени вреди, съдът кредитира показанията на свидетеля Г.Д.. От показанията на последната се установява, че ищецът е изпитал изключително висок интензитет на стрес и притеснение от обвинението, като е развил дерматит на главата на нервна почва, който не е отшумял и до момента. Показанията потвърждават сериозното засягане на личните отношения на ищеца – загуба на доверие от страна на баща му, което е наложило пътуване до Англия за скъпоструващо изследване на коса, за да докаже невинността си пред семейството си. Свидетелят описва и значителните битови неудобства от лишаването от правоуправление, доколкото Й. не е могъл да я превозва за медицински процедури във връзка с нейното онкологично заболяване.

В нормата на чл. 4 от ЗОДОВ законодателят е предвидил, че държавата дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно правилото, отразено в чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. При преценката на справедливостта съдът съобрази младата възраст на ищеца, високия му социален статус, чистото съдебно минало и доказания интензитет на страданията. Същевременно съдът отчита сравнително кратката продължителност на наказателното производство – 113 дни (3 месеца и 21 дни), което е фактор за определяне на по-нисък размер на обезщетението съгласно практиката на ВКС. С оглед на това, съдът намира предявения иск за основателен до размера на 2300 евро, в който размер следва да бъде уважен, а за разликата над уважения до пълния предявен размер – да бъде отхвърлен.

Съдът намира акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва също е основателен. Съгласно 4 разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД и задължителната практика на ВКС, при деликт, длъжникът изпада в забава от момента на увреждането. Следователно, като взе предвид, че е уважил частично главната искова претенция, съдът намира, че за периода от 11.11.2021 г. (датата на фактическото обвинение) до 30.09.2024 г., в тежест на ответната страна е възникнало задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 2300 евро, което възлиза в размер на 811,44 евро, до който размер акцесорната искова претенция следва да бъде уважена, а за разликата над уважения до пълния предявен размер – да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход на спора, страните имат право на разноски съгласно правилата на чл. 78 от ГПК и специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.

Съдът взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г.

Поради това всички суми, които подлежат на присъждане, следва да бъдат посочени и присъдени в евро вместо в български лева, при курс 1,95583 лв. за 1 евро и при спазване на правилата за закръгляване по чл. 13 от същия закон.

По делото ищецът е заплатил държавна такса в размер на 10 лева (5,11 евро). Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, когато искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати на ищеца направените разноски.

С оглед частичното уважаване на претенциите, съдът намира, че на ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса пропорционално на уважената част, а именно сумата от 3,08 евро (6,03 лева). По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатската помощ се предоставя безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, поради близки отношения между адвоката и семейството на ищеца. В тези случаи, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът следва да определи възнаграждение на оказалия безплатно помощта адвокат.